Родопска Дивотия – Пампорово, Смолян, Мугла

IMG_9716_7_8_tonemapped

Устроихме си мега-уикенд в Родопите. С Мартин и Катя обройкахме както винаги хиляда места – Бачковския манастир, село Косово, Пампорово, Смолянския водопад и други смолянски забележителности, и стигнахме чак до транс-граничните села на Мугла и Чамла! 🙂 Да гарнираме тортата с една черешка – къмпинг на отрицателни температури (успешен 🙂 ) и получаваме перфектно балансираното ястие.

А като заговорих за ястия… предната вечер правих едни палачинки, някои от които избягаха от мен на пода… Та имаше палачинки за ядене 🙂 По дефиниция, когато тръгна с кулинарен фейл, след това късмета за пътешествието се обръща на положителен. Но както винаги, тръгнахме на дъжд, мъгли и озъбена есен, въпреки прогнозите за слънце и ясно време.

Предните няколко дни в Родопите се беше сипал як дъжд, а река Чая по чиято дължина се движехме, ревеше и бушуваше както никога и аха-аха да тръгне по пътя.

Прогнозите бяха за изясняване следобяд, така че след като тръгнахме в 7 часа сутринта, трябваше да изгубим малко време. Първа спирка по пътя – Бачковския манастир. Непривично обезлюден в 8 сутринта. Нямаше я оная сган от ревностни християни, поели кръстоносен поход по кебапчийниците.

От самия манастир няма какво да ви покажа… Кафе-машини, сергии за „автентични“ китайски сувенири и автомати за сувенирни монети – всяка поза лента, би била изхабена тук. Едно петле се фръцна кокетно покрай нас и все пак успя да привлече три обектива 🙂

IMG_9468

IMG_9469

Скачаме обратно на дизеловия кон и продължаваме. Следващия чекпойнт е Пампорово, но както си бичихме лафче в колата и Мартин мерна една табелка – „А, това за село Косово ли беше? Онова Косово?“ 😀 Вече ни е навик всеки път като пътуваме по пътя Асеновград – Смолян да минаваме от там. А то си струва отбивката за половин час. Древните къщи, нови вили, китно разположение и зверски родопски гледки – това е Косово 🙂

IMG_9501

Продължаваме нагоре, а пътната обстановка започва леко да се оснежава. На Пампорово вече газехме няколко пръста сняг. До сега ни пръска дъжд, който тук преминаваше в снего-суграшица. Ситроенът е яка машина с нови зимни обувки, но си рекохме да го оставим долу на пистите. Да се освежим малко навън, да видим що е то сняг. Хванахме дирекшън нагоре по склона към Снежанка. Снегът ни е до глезените, а Мартин ни цели със снежни топки 🙂 Тук-таме се виждат следи от дребни животинки. Лисунгери, нещо чифтокопитно… От изкачването си влача езика по земята. Скоро из мъглата изплува кулата на Снежанка.

IMG_9529

Правим едно кръгче горе. Лифтове и съоръжения не работят. Кебапчийниците не работят. Снегът е девствен и оставяме първите следи. Тръгваме да слизаме, когато от някъде към нас се засилва бесен лай. Към нас се втурва нещо, което… абе повече може да се оприличи на уши с крака от колкото на куче! 😀 Такова малко добиче, което се заигра да галопира около нас. Хайманата ни следва до долу, притеснявам се че може да се е загубило… Дано да си е намерило хората.

Ние продължаваме към Смолян. По пътя имаме три обекта, които са близко един до друг. Манастирът „Св. Пантелеймон“, смолянската крепост и екопътеката Невястата. И за трите се тръгва от един и същ паркинг, разположен на един обратен завой на главния път. Та подкарахме ги от манастира. Той се намира толкова близко, че няма смисъл да говорим за метри и минути 🙂 Манастирът е нов-новеничък – историческите снимките, изложени в двора са от 2006-та година, но вече са успели да пожълтеят. Двата храма – „Св. Пантелеймон“ и „Св. св. Козма и Дамян“ са отрупани с табелки със забрани, а хората вътре ни гледат накриво.

IMG_9539

Тук се случи чудо! Облаците се разкъсаха и слънцето хвърли един лъч към нас! Лъча на надеждата, че деня може да бъде спасен 🙂 На нас с Мартин винаги ни върви много „по вода“, и вече сме придобили опит в дъждовните биваци, но все пак…

Газ към забележителност №2 – Невястата! Тръгва се от същия паркинг. Пътеката тръгва през гъста борова гора, като тук-таме са набучени образователни табелки. И на пук на слънчевия лъч – мъглата отново се спусна отгоре ни… Това беше жалко, понеже очаквахме панорамни гледки от площадките по пътеката… Е, получихме малко по-различен вид панорама:

IMG_9555

IMG_9562

Табелите по един разклон обещаваха къмпинг, детски площадки и още много атракциони, но нямахме време. Обяд минаваше. Тук можеше да изгубим още един час без нищо да видим в тая мъгла. Та рекохме да изрежем тази част от маршрута за сега. На връщане мъглата се сгъсти и аха-аха да долетят назгулите от Властелина на пръстените! 🙂

IMG_9572

Естествено в момента в който се върнахме при колата и тръгнахме към Смолян, слънцето разцепи мрака. Първия лъч беше лъч на надежда, но този си беше лъч на чиста подигравка! 😀

Следващия обект беше Смолянския водопад. Бяхме събрали много противоречиви сведения за него – че бил трудно откриваем, че падът на водата бил между 20 и 60 метра… Ако вярвате на информацията от нета, наистина е трудно откриваем. На практика се излива между къщите и се намира точно до пътя към Мугла 🙂 С колата минахме на метри от него, та после се връщахме. Не е толкова висок – 20 метра пад може да е само ако го сложим три пъти един над друг 🙂

IMG_9577

Времето беше сериозно напреднало, а черешката на експедицията тепърва ни очакваше. Газ към село Мугла. Пътят от Смолян до Мугла е зле. 25 километра асфалт с дупки, сипеи, реки и… затворнически общежития 🙂 Минават се за час-час и нещо. Красив път, нижещ се по ждрелото на Мугленска река. С дъждовете от последните дни имахме стотици водоскоци и водопади, течащи на метри от пътя. Спирахме неведнъж.

IMG_9599

Отново газихме сняг. Днес минахме през 4-те годишни времена. Сняг, дъжд, слънце, мъгли, ветрове…

След една малка безкрайност най-после пристигнахме на площада в село Мугла.

IMG_9603

В селото все още има стабилно население. Комините на къщите пушат. Тук-таме се разминаваме с някой циганин в каруца. Бабки обсъждат клюките. Всички ни гледат със зачудения поглед в стил „тия пък на кой са внуци и какво правят тук“ 🙂

IMG_9609

Училището, пощата и Де-Се-Касата отдавна са съкратени. Но в селото има кръчма с пвц дограма. Кооп-ът може би отваря само по предварителна заявка.

IMG_9612

Автомобилите из селото имат преобладаващо влияние от дъртия соц – картонени трабанти, жигули – къде в движение, къде преустроени в дърварници, ЗИЛ-ове – на същото дередже. ЗИЛ-овете са на особена почит там. Виждат се газифицирани ЗИЛ-ове, ЗИЛ-ове със старите жълти номера, дори и ЗИЛ-ове с пораснали дървета в тях.

IMG_9619

Попаднахме на няколко пресни табелки за местна природна забележителност – екопътеката Казанджи дере. Обещаваха биоразнообразие и няколко водопада, съвсем наблизо. Ние вече почти бяхме захапали пътеката към Чамла, но се замислихме. Времето беше напреднало и ни оставаха не повече от 2 часа светлина. Можеше да идем до Чамла с тежките багажи и да нощуваме някъде там. Можеше да идем леки и бързи, а да търсим място за нощуване като се приберем към Мугла. Или да хванем за Казанджи дере и да търсим там място за нощувка, а утре да идем до Чамла. До тук бяхме набелязали няколко резервни места за бивак край пътя, но щеше да ни коства много време да се върнем до там. Така че гласът на разума се всели в Мартин и успя да ме уговори за най-разумния вариант – хващаме към Казанджи дере. Табелите даваха там беседка, която щеше да ни е щаб-квартира за тази нощ 🙂

IMG_9629

Пътеката започва от последните обори на селото и не е хич далече. Мугленска река се пресича от дълъг паянтов мост. После нейния приток от дерето се прескача импровизирано по камъни. От моя страна този приток изяде много майни и обикаляне докато си намеря мястото 🙂 Обувките ми не са плавници, бях си забравил и банския… Хич не обичам да се мокря. А то се оказа че пътеката върви точно върху гадния поток. Съвсем скоро се получиха още няколко такива пресичания. Внимателно с щеката, от камък на камък и накрая с лъвски скок… Двеста метра така съм ги прескачал половин час  🙂 След половин вечност отпред се появи заветната беседка!

IMG_9634

По карта до водопадите имаше още към километър. Километър такива пресичания биха ми коствали около 17 часа, така че му теглих триста майни и останах тук. Мартин и Катя продължиха нататък, а аз се заех да си разпъна подслона и да направя една инвентаризация.

Беседката ми се стори като ресторант с 5 звезди. Завет отвсякъде, зидано барбекю, приготвени дърва, гредите миришат на прясен лак… Това не може да се види навсякъде! Комплект 2 допълнителни маси с пейки… Тук може да се събере сериозна компания. Информационна табела казваше че екопътеката се изгражда в периода май 2015 – април 2016 и струва 45 000 евро. Значи… ако с 90 бона се правят една беседка и едно барбекю, аз съм трабант! Ако догодина тук няма изградени мостове, лифтове, асансьори и барово осветление, тази пътека директно я обявявам за фейл и крадене на евро пари! И наистина – в този си вид Казанджи дере е непристъпно за обикновения човек през 11-те месеца от годината, докато потока не пресъхне. Ама пък тогава какъв водопад ще се гледа?

Опънах си моя подслон.

IMG_9638

Понеже получих прекалено много коментари от рода на „ма, не умря ли от студ?“ – не, не съм 🙂 Както виждате – жив съм, дори и усмивки пускам тук-таме 🙂 Нощувката беше много приятна, макар да валя и след това температурите да паднаха под нулата.

След малко Мартин и Катя се върнаха. Нагоре имало още такива пресичания. Май не останали особено очаровани от резултата накрая 🙂

Почнаха да си разпъват нещата, а аз приготвих малко разпалки с ножа.

IMG_9639

По едно време се оказа че имаме коледна окраса 🙂 Катя отнякъде беше намерила цяла елха! „Ама тя така си беше изкоренена!“ 😀

IMG_9642

Дървата бяха доста мокри и малко се поозорихме с огъня, но важното е ножа да не спира да цепи летви 🙂 Мора-та е шведска стомана и не ни предаде. В края на краищата се сдобихме с това:

IMG_9648

А докато ние с Мартин си играехме с огъня, Катя беше сторила това с масата:

IMG_9662

То не бяха зелеви салати, то не бяха печени чушки, сирене, ракия и вино, палачинки и пет вида месни деликатеси… Дайте ми това в градски ресторант де! 🙂

Въпросните месни деликатеси трябваше някак си да ги прехвърлим на скарата. Ножа отново влезе в употреба и с малко хамстерска работа се получиха колци за пронизване на вампири 🙂

IMG_9670

Ще ви спестя кулинарните ексцесии нататък, че може да има някой който все още не е вечерял 🙂 Обещахме си да не прекаляваме много, понеже утре ни чакаха още места за обикаляне.

През ноща три пъти валя, температурата падна и времето се изчисти. На сутринта върху платнището имах лед. Имахме лед, а Дуванлийското уиски вече беше свършило – трагедия…

IMG_9698

Въженцата на платнището бяха замръзнали и стояха прави. Страповете на хамака също се съпротивляваха на опитите да бъдат събрани. Интересен аспект на къмпинга при под-нулеви температури, който трябва да бъде взет предвид за в бъдеще.

Закусихме наденички и палачинки притоплени на скарата. Открихме че палачинки на скара не вървят – няма нужда да ги хабите така и вие 🙂

Времето се беше изчистило. Свежия въздух беше огряван от мекото зимно слънце. Тук-таме се заиграваха облачета, колкото да ни докарат въздишки и да ни стопят батериите на фотоапаратите 🙂 Сценичният заряд на атмосферата беше страшен.

IMG_9705

ЗИЛ-ове, трабанти и жигули бяха като емблемите на селото.

IMG_9707

Точно на центъра имаше запазено древно турско гробище. С дяланите камъни, които вече рядко могат да се намерят.

IMG_9710

Оставихме тежките багажи в колата, взехме само леките неща. То пък при нас какво е това „леко“ с всичкото оборудване което носим – не знам 🙂 От там захапахме пътеката за село Чамла, което беше наречено за черешката на тортата на тази разходка…

Пътеката в началото се движи по червената маркировка на международния туристически маршрут „Хвойна – Елидже“. Доста стръмно излиза от селото. Някъде из между хилядите почивки се обърнахме назад и съзряхме нереална панорама на село Мугла…

IMG_9715

IMG_9720

От там нататък пътеката влезе в гората и последва едно титанично драпане нагоре 🙂 За около час и половина взехме 400 метра височина. Накрая си влачех езика след мен и в главата ми се прокрадваха много предателски мисли… Но картата си е карта, и тя скоро обещаваше изравняване. В гората минахме през снежния пояс. Видяхме пак следи от животинки. Имаше и паднали дървета. След една безкрайност прехвърлихме голото било. От там вече се съзираха керемидите на село Чамла – измамно близо, все едно нямахме още един час път до там…

А впечатленията от Чамла… Изоставеното село, което е все едно излязло от Досиетата Х… За тях трябва да пусна втора част на статията, която може да прочетете тук.

Село Чамла – домът на родопските призраци

IMG_9757

Село Чамла се намира близко до село Мугла в Смолянския край. Намира се на около 1600 метра надморска височина. Достъпът до него е труден – 25 км разбит асфалтов път от Смолян до Мугла и след това още 10 км горски път. По официални данни селото е възникнало в края на 19-ти век, когато е било част от мимолетната Тъмръшка република. В края на 70-те години е имало около 170 жители, след което запустява. Но историята на Чамла не спира тогава. През 2001-ва година фондация „Дестинация България“ се опитва да превърне селото в „артистична резиденция и еко-селище“. Поради една или друга причина, идеята е изоставена. След тях – през 2004-та година французинът Оливие Люк се заселва там. Остава по-малко от година, но съвсем скоро след него испанецът Оскар Кореа повтаря опита. В последствие и той се маха. От там нататък сезонните дървосекачи използват оцелелите постройки за подслон през лятото, а през останалата част от времето селото е безлюдно. Преди няколко години се замисля около селото да се проведе музикален фестивал. Но идеята е отхвърлена поради причината че физически не можеш да закараш хиляда човека там 🙂

Това са официалните данни, които могат да бъдат намерени в интернет. От тук нататък започваме една виртуална разходка из селото, подкрепена с личните ни впечатления, които на места се различават от официалната информация…

В нета пише че селото не е било електроснабдено. Но на практика е имало трафопост, а в къщите се забелязваха следите от изкъртените ел-инсталации. Още от покрайнините му забелязваме допира на „арта“ – йей, цветни тухлички.

IMG_9761

Посреща ни дълга двуетажна постройка.

IMG_9730

Малките стаички са скромно оборудвани със съвременни боклуци от живота на дърварите. Стените са изографисани с красиви надписи – „не барай“, „Краси, остави го както искаш да го намериш“, обещания за любов с женските роднини на въпросния Краси, автограф на грамотния „ЖNВКО“ от Ракитово.

IMG_9727

IMG_9728

Опаковки от сокчета Cappy, празни туби от масло за моторен трион и веригата на въпросния трион се въргалят навсякъде. Бачковско календарче от 2014-та дава някаква идея за датиране на находките.

Следващата къща носи белези от „арт“-а, който се е вихрил в Чамла.

IMG_9731

Отляво имаме фреска с девойка-охлюв, която е бременна с извънземно. Отдясно имаме драсканица на крокозъбел. Половината къща е срутена.

IMG_9732

Стаичките са обзаведени в познатия стил „циганин-неглиже“. Картони от яйца, консерви и свещи разнообразяват живота на обитателите.

IMG_9733

Следващата сграда обаче ми обра точките… Поглед отвън само леко намекваше на какво ще попаднем вътре.

IMG_9759

Шарении по дограмите, че даже и тук-таме оцелели стъкла? На вратата ни посреща много арт рисунка с мишки и гръмотевици.

IMG_9737

IMG_9738

Някой е „тревясал“ изкъртените ел-инсталации със зелен спрей, а за останалото нямам думи…

IMG_9740

Ако някой се е питал какво ще се случи с психодиспансера, ако душевноболните превземат мястото – сигурно нещо такова.

IMG_9741

Контрастът между стаите е голям. В коридора имаме цапаници в стил „детската градина“, а по стаите – обори, заринати с тор, прогнили греди и изкъртена мазилка.

IMG_9743

На тая стена как само ще ѝ ходи една дъга! Все едно някой е решил да „разведри атмосферата“ на мизерия и унищожение с една кофа боя.

IMG_9745

Излизаме, чудейки се дали не сме поели някое фатално мозъчно изкривяване…

В страни от пътя седи единствения външен кенеф на селото.

IMG_9746

По къщите не намерихме нито тоалетни, нито кухни, нито бани. Все едно хората едно време нито са срали, нито са се къпали, нито са яли.

IMG_9748

Поредната пригодена къща. Три входа, всеки – водещ до 2-3 малки стаички. На вторите етажи не сме се качвали. Колкото и да сме ненормални, не ни се мре 🙂

IMG_9749

Виждат се останки от електрификация… Добре де – кой ще бие целия тоя път до тук, за да окраде жиците на 5 къщи? Само бензина дето би го изхабил и колата дето би я потрошил, ще му излязат по-скъпи от 10-те кила мед, които ще „набере“…

IMG_9752

И горе-долу това беше село Чамла. 5 къщи, които повече приличат на общежития. Официалните данни сочат че тук са живяли 170 човека. Не виждам къде биха се събрали и половината от това число. Не видяхме храм. Не видяхме мегдан, чешма или кладенец. Нямаше зидове на дворове, въпреки обилните равни площи наоколо. Къщите нямаха камини – тук-таме беше оставена дупка за кюмбета. Зимите тук биха били убийствени. За мен това не е толкова постоянно населено село, колкото летен дърварски лагер. Както явно продължава да се използва и в момента. Само че е малко поокрадено и малко поосрано. Но пък поне са минали онези арт-младежи, които са разведрили всичко?

В търсене на Родопския призрак – х. Момина сълза, Гонда вода, х. Безово

Тази седмица беше супер натоварена и нямаше време да си направя план за уикенда. За това от ръкава измъкнах един маршрут, на който се канех от толкова много време, че ми беше станал фикс-идея. А именно – хижа Момина сълза, концлагера Гонда вода и хижа Безово. И трите обекта бяха изоставени от много време, така че можеше да се получи една сносна тематична разходка с търсене на призраци. Притеснявах се само дали ще ми стигнат силите, понеже последните няколко седмици не съм мърдал никъде и много съм се отпуснал. А маршрутът не беше от типа „следобедна разходка“ – чакаха ме 10-на километра с около километър обща денивелация… Резервният план беше да спа на Момина сълза или Гонда вода, пък за Безово – ако стигнат силите. С хамака е лесно – спираш и разпъваш, няма големи изисквания към терена 🙂

IMG_9261

Съботата тръгнах късно. Свърших една работа в града сутринта и в 10:30 бях на изоставения мотел „Високата пещ“. От там тръгва черен път в дерето, което е точно срещу Асеновата крепост. Мотелът е в занемарен ремонт, а нагоре по дерето са се скрили руините на още няколко постройки. Имаше и две вързани кучета – да пазят да не откраднеш трите керемиди от покрива…

IMG_9264

Съвсем скоро пред мен се извиси голям, масивен мост. Я, че да не би горе да има толкова голям път, че да иска мост? Странно – на моята карта нямаше никакви широки пътища тук… Да видим…

IMG_9266

Точно отдолу му имаше червена и синя маркировка, която сочеше нагоре и настрани. Ясно, ще се качваме на пътя… Изкачих десетината метра и – изненада! Горе няма път! Има … вода 🙂

IMG_9270

И това не е мост, ами акведукт! Проведох малко разследване след като се върнах и разбрах че това е каналът, захранващ с вода вецовете Асеница 1 и Асеница 2. През по-голямата си част се движи в тунел, но на места излиза в такива акведукти.

Продължавам нагоре по стръмната пътека. Вият се серпентини. През клоните съзирам скалата на Анатемата, която се пада 200 метра по-високо от мен. Доста обзорно е там. Съвсем скоро трябва да наближа разклон за х. Момина сълза. Маркировката е перфектна – червена за Момина сълза и синя за Безово.

IMG_9271

На разклона имаше огнище и две бивши пейки с маса, които се бяха разпаднали с времето. Всички съоръжения които намерих днес бяха в подобен стадий на развала. Имах чувството че човек не е минавал тук от години. Пътеките бяха необичайно чисти, никъде не се виждаше ни боклуче, ни хартийка. Хващам дясната пътека за Момина сълза и от тук нататък следвам само червена маркировка.

IMG_9277

След 200 метра пътеката направи рязък завой на юг, а точно на завоя стърчеше една природна наблюдателница. Как да не се кача? 🙂 А гледката отгоре…

IMG_9299_300_301_tonemapped

В нозете ми се виеше река Чая. Паралелно на нея бръмчаха колите по пътя за Смолян. В ляво от тях минаваше още един ВЕЦ-аджийски акведукт. В дясно стръчеше скалата на Асеновата крепост, с Асеновград зад нея. Навсякъде бяха разхвърляни параклиси-мохабетчийници. Ниска синкава мъглица се стелеше над цялото дере, а по-нависоко облаците изнасяха представление…

IMG_9283

IMG_9294

Чудесната гледка ми изпълни душата и ме нахъса да продължа 🙂 А то се оказа че има и още… Съвсем скоро пред мен изскочи парапет.

IMG_9304

Че защо им е парапет тук? Ааа, заради гледката 🙂

IMG_9306

От тук вече се виждаше цялата долина като на длан. Значи, винаги когато съм минавал по шосейния път долу съм се чудел – дали отгоре няма да върви някаква пътека, която да дава обзор надлъж и нашир? Е – това беше тази пътека 🙂

IMG_9307

Но парапетът свърши, а пътеката заби обратно в гората. От тук нататък тя ставаше значително по-обрасла. Шипки и клони се протягаха ниско, опитвайки да си върнат обратно, това което човекът беше взел от тях. На места трудно минавах с голямата раница, която се закачаше във всяка драка. С почивките свалях от себе си по един наръч съчки.

IMG_9321

От другия далечен рид на Лясково се чуваха ловци. Сериозно гърмяха, дори го избиваха на картечен огън. Това беше един от критериите да избера тази разходка днес – теренът беше труден, на километри наоколо беше абсурдно да припари джип и ловец.

Скоро стигнах до още едно място за почивка. Пейките бяха в окаяно състояние, но масата поне стоеше. Чешмата беше пресъхнала. Наблизо беше отлято едно циментово блокче, върху което някога е имало паметна плоча.

Следващия половин час се редяха серпентини с газене в шума, когато внезапно пред мен изскочи хижа Момина сълза. Миришеше ми на пушек, да не би хижата да работи?…

IMG_9330

Не. На простора висеше пране на един човек. В дръвника бяха нахвърляни един кубик дърва. Единия комин димеше – някой може би живееше тук? Всичко беше в окаяно състояние. Тоалетните бяха полусрутени, а самата сграда на хижата беше на ръба на разпада. Параклиса „Св. Никола“ изглеждаше здрав отвън, и кой знае как от вътре.

Хижата е изоставена от поне 10 години. Преди това е имала ток и вода. В още по-далечното минало се е наричала „Св. Никола“ и е била женски концлагер. Тук е била заточена Цола Драгойчева през 1941г.

IMG_9329

IMG_9332

Чешмата в дерето течеше – но не от чучура.

IMG_9333

Поне отвън пейките бяха наред, та седнах да почина малко. Наближаваше обяд, та обмислях да разпъна една подкрепителна софра. По едно време се разминахме с чичката, който живееше тук. Мина на 2 метра покрай мен и все едно въобще не ме видя. Дали не бях срещнал Родопския призрак? Отказах се да ям тук 🙂 Събрах си багажа и газ към Гонда вода и Безово.

IMG_9338

Пътеката за Безово е маркирана с червено и започва до трафопоста на Момина сълза. От там се движи стръмно нагоре успоредно на електропровода. Тук се изви страхотен вятър, който люлееше върховете на дърветата. При мен долу беше относителен завет, но есента си показа леко зъбките…

След 40 минути съм взел близо 300 метра височина и излизам на разклон. Табелите са леко подвеждащи – тази за Безово сочи нагоре по протежението на електропровода. Там и да е имало пътека някога, сега положението е друго. Реалната пътека подсича склона на 90 градуса отляво. Аз направих един шорткът по склона, който ми костваше към 20 почивки 🙂 Трябваше да хапна на Момина сълза… сега това решение ми излизаше през носа. Прималяваше ми, на всяка трета крачка се спирах и не можех да тръгна. Но вече виждах масивните постройки горе, та впрегнах се и успях да се кача.

IMG_9343

Още с първите крачки и пак ми замириса на дим. Е, и тук ли? Освен това едната сграда беше боядисана и почти изглеждаше като обитаема…

Гонда вода е концлагер за политически затворници, създаден през 1941 г. Просъществува в това си положение около 2-3 години, а след 9-ти септември е бил преустроен в пионерски лагер.

IMG_9345

IMG_9348

Сега някой там живее и си гледа домати и магаре.

IMG_9349

IMG_9352

IMG_9355

IMG_9358

IMG_9361

Параклисът „Св. Илия“ почти прилича на параклис.

IMG_9364

IMG_9369

Направих една почитна обиколка и се чудех какво да правя с Безово. Коремът ми вече сериозно стържеше и прогонваше всякакви горски животни. Бях капнал и всякакво желание за разузнаване ми се беше стопило. Рекох си – хапвам и си тръгвам. До обитаемата сграда имаше една здрава масичка с пейки и се разпънах там. Имах материал да вдигна малък банкет, но за обяда си избрах лека диетка от две пакетчета бисквити Белвита и едно Корни.

Докато хапвам се чу едно бръмчене и от нищото изкочиха група моторджии. Те бяха първите човешки същества които виждах днес, с изключение на Родопския призрак. Вързахме лек лаф, оправихме посоките. Искаха да слизат към Високата пещ през Момина сълза и категорично не ми повярваха че пътеката е джунглясала отвсякъде 🙂 Те бяха бронирани от глава до пети, та ако не друго – поне ще прокарат пътека 🙂

С хапването възстанових нормалната кръвна захар, силата ми се върна и вече гледах съвсем друго на света. Часът беше към 15. Все още имах много дневна светлина пред мен, а и не си бях харесал място за спане. Това имаше само едно логично развитие – към Безово! 🙂

А тази хижа се оказа че се намира на по-малко от 15 минути от Гонда вода, по почти равен път. На Безово се вихри ремонт. Истински – такъв чрез който наистина се прави нещо. Не просто да е опъната лента с табелка, която да стои до края на света. Трима души боядисваха и чистеха.

IMG_9372

IMG_9373

И с това ми пропадна и последната надежда да намеря диво и призрачно местенце. От Безово тръгваше червена маркировка за Марциганица. Но тя вече е частна вила и там нямаше какво да правя, та си бих кръгома и тръгнах да слизам. Хванах възможността за едно леко отклонение нагоре, от което се разкриха гледки към Мулдавския рид:

IMG_9376

IMG_9380

От там на Гонда вода бях за нула време, от където слизах директно към Високата пещ по синя маркировка. Нямаше да минавам по същия път през Момина сълза. Последва час и половина газене през шума, дълбока до средата на пищяла. Естествено с камъни и всякакви изненади отдолу. Поне пътеката беше широка, минаваше през вековна букова гора. Нямаше джунглести елементи.  Дерето беше в задушен завет. Минах през една работеща чешма, която си беше изненада. До тук единствената вода за над 10 км обикаляне беше на Момина сълза и едно кранче на Гонда вода… Разби ми се представата за Родопите с чешми на всеки завой… От тук надолу влагата рязко промени пейзажа и докара лиани и ниски храсталаци, които правеха ходенето малко по-трудно. На няколко места имаше лимбо под паднали дървета.

Към 18 часа бях долу на Високата пещ, а към 19 часа вече пиех втората бира вкъщи 🙂 Не можах да си намеря местенце да се опъна в гората – уж диво, уж изоставено, и все пак – пренаселено. Маркировките бяха адекватни и освежени. Получи се готина разходка – GPS-а казва че съм взел около 13 км с обща денивелация от 1000 метра. Краката ми издържаха, но аз тайно ги тренирах през седмицата – адските задръствания в Пловдив ме свалиха от колата и съм навъртял сумарно около 30 км градско 🙂 Имаше невероятни гледки към долината на река Чая, и от там видях идеи за още 5-6 разходки. Посетих исторически и непознати места. Доволен съм.

Есен около Орехово, Чудните мостове и Косово

Есента тази година беше особено продължителна и благодатна. Колкото и да се правя и мръщя, реалността е че до тук много се изкефих от репертоара на сезона. Хищни, протягащи се мъгли, ясни, слънчеви дни, обливащи склоновете в топли багри – до тук имахме всичко! За това рекохме да продължим с есенната серия и се събрахме сериозна компания – Димо, Краси, Рая и малкия Иво. За малко Мартин и Катя да дойдат и те, но коварен вирус ги повалил още предната вечер.

Дестинацията беше Чудните мостове, а фокуса на разходката щеше да бъде разхапка и разпийка, с елементи на природо-наблюдение и природо-възхищение. Пътьом първо решихме да се отбием до село Орехово – за там бяхме прочели за няколко водопада, намиращи се съвсем близко до пътя.

Още по пътя спираме няколко пъти – слънчевите лъчи изнесоха цветови спектакъл с аранжимент от шарените широколистни корони.

IMG_8961

Асфалтът между Хвойна и Орехово е нов (явление, наблюдаващо се доста често из родопските селца!) и за нула време кацаме в Орехово. Спираме на табелата „Зимното поддържане на пътя е до тук!“, което си беше и края на асфалта. Това е разклонение на няколоко горски пътя, претрупано с информационни табели. Параклиси наляво, параклиси надясно, цветове, местности, зони, митове и легенди, хижа Персенк наляво, хижа Персенк надясно… Все едно се намирате в центъра на вселената!

IMG_9054

Аз си бях написал географското домашно и имах идея на къде отиваме, иначе просто бяхме изгубени от толкова много спам. Маркировките в целия район, включително и около Мостовете са едно към гьотера… Някой е искал да надпише всичко, без идея как лесно да те упъти до там. Зелени, сини и червени марки се сменят хаотично, изникват стрелки за дестинации, които внезапно биват заменени от други дестинации… Нивото на имплементацията не отговаря на нивото на ентусиазма на маркиращия.

Поехме нагоре по черния път, който се разклони на параклис „Св. Екатерина“ в тясна пътечка. Тук ако нямах картата свалена от OpenStreetMap имаше да се лутаме излишно по черния път. А тясната пътечка излезе с изцапана маркировка чак след 200 метра, но кой да ти я гледа вече. Движехме се покрай занемарени ябълкови насаждения и устите ни се пълнеха със слюнки. Не издържахме и си чопнахме леко – бяха златни и сладки! 🙂

IMG_9218

След не повече от 15 минути стигнахме до водопад Скакалото. Той се намира точно под черния път за хижа Персенк, а достъпа до него беше осигурен много приятно:

IMG_8984

Самия водопад се намира в плитко дере, заобиколено от надвиснали скали. Горе могъщи брястове и дъбове са прегърнали скалите с корени. Есенното им оперение образуваше червен чадър над фунията, в която се намирахме.

IMG_9004

Самия „водопад“ в този сезон може да бъде наречен по-добре „водопръс“ 🙂 Дебитът му не беше достатъчен дори да ме измокри и аз успях да му се навра почти отдолу.

IMG_9001

Почекнахме се 15 минути. Краси извади 15-стопа неутрални филтри и превърна обектива си в черна дупка, която поглъща галактики 🙂 Изкефихме се и тръгнахме да се прибираме.

IMG_9031

Другия водопад – Пръскалото, беше в срещуположната посока, от табелния център до който бяхме паркирали колата. Също на кратко разстояние – след 5 минути ходене стигнахме до една беседка, заета от две местни бабки.

– Къде е водопада бе, бабо?

– Тука бе, пред теб!

Ъ? До сега се движехме в ляво под един 20-метров остър скат, който точно тук се извиваше в недълбока пещера. Може би е текла някога вода… примерно през желязно-каменната епоха. Но в момента беше по-сухо от устата на пияница без пукнат грош в джоба. „Къде ве, бабо, тука няма грам водопад?“ „Ааа, на пролет елате, да видите тогава какво е!“

IMG_9065

Препоръчаха ни да идем на параклиса „Вяра, Надежда, Любов“, отстоящ на около 20 минути от тук. Имало интересна и доста тъжна история свързана с него, свързваща загинала девойка с последното и желание… Някой път ще идем и до там и ще я прочетем записана вътре. Районът е доста благодатен за разходки и определено има за какво да се върна. Но сега обед минаваше, а имахме още чекпойнити по пътя. Обратно към колата, където срещнахме шепа туристи, чудещи се и те за маркировката. Били тръгнали за хижа Персенк, ама според табелите и левия път води на там и десния път – също. Препоръчахме им да питат бабките и да им разнообразят деня, които и без това доста ги бяхме разприказвали вече 🙂

Газ към Чудните мостове. Първа гладна дестинация – кебапчийницата! Електрически вентилатор издухва ароматите от скарата и отравя горския въздух. Мия си ръцете отзад – в „занималнА“-та (по табелка!), а от стените ме наблюдават зорко Тодор Живков и Георги Димитров 🙂 Кюфтета, бири, панирани кашкавали… който не е ял на Чудните мостове, той не знае 🙂 Закръглихме доволно коремите и повлякохме крак на една мързелива разходка.

IMG_9082

Под огромните сводове биха могли да се приютят катедрали. Човек трудно ще получи идея за мащабите на мястото от снимка… мравките, пъплещи долу са хора.

IMG_9090

Есента е багрила навсякъде с голямата четка.

IMG_9115

Вече беше тръгнал сериозно да ни наляга бирения мързел и се преместихме на хижа Скалните мостове, където другите щяха да нощуват. Тя се намира на около километър след паркинга на Чудните мостове. Хижата е голяма, а за мен по-скоро се категоризира като „соц почивна станция“. 4 етажа с големи външни тераси, обширна трапезария с вътрешни тераси от етажите… Бар и кухня с ламинирано меню. Другите се изкефиха на условията и се трупясаха по стаите, а аз си направих една опознавателна разходка в района. Все пак пътеки има да се качват в OpenStreetMap, а времето предлагаше още много слънчева светлина 🙂

IMG_9144

Отвън се дебнаха взаимно два огромни котарака. Пухкави като препускащи снежинки, двете фурии яко се изгърбваха един-друг от бой 🙂

IMG_9120

Разходих се нагоре към хижа Кабата. Пътят беше идеален асфалт за първите 500 метра. По-нататък сметнах че няма нужда да продължавам, понеже картата даваше поне час ходене. Хванах и малко в другата посока. Вече трета гигантска табела виждах за „Античен път“, който уж трябваше вече да ми е под носа. Античен път не намерих, намерих само около 200 табели даващи ми странни цветове и дестинации. Ако някой тръгне да се ориентира без GPS и карта – горко му и тежко…

Обърнах и се прибрах на масата. Нашите я бяха подкарали с бирите от рано, а аз не бях нито изморен, нито гладен. В този момент пристигна групата, която бяхме засекли в село Орехово. Били отишли до хижа Персенк, но тя била затворена и нямало никого, та от там взели и се докарали чак до тук на Скалните мостове… Тъпо е – да си ходил цял ден и да се нагласиш за почивка и бира накрая, и да се окаже че никаква я няма. Да мааш крачоли още 3 часа без идея дали няма да стигнеш на същото дередже на следващата хижа. За това не обичам да разчитам на хижи и съм си съвсем спокоен като самостоятелна бойна единица с хамака.

Та чекнахме се на моабет докато се стъмни и излязохме да видим можем ли да изперем някоя нощна снимка отвън. Небето чисто и ясно като кристал. Единствено прожектора от хижата пречеше, а той беше един прожектор – ярък та направо прогаряше дупка в атмосферата… Както се шегувахме че може да маркира поляната за кацането на извънземните, то извънземните наистина взеха че кацнаха.

IMG_9168

Летателната площадка:

IMG_9177

И три слязоха от летящата чиния (тук рефренът би бил „Те са зелени“, но в случая бяха червени):

IMG_9174

Останалата вечер се наблегна на ракии, салати и мезета. Нашите хора се изнизаха да спят още в едноцифрените часове, а с Димо останахме да си довършим моабета. По едно време от частната механа горе (имаше и такава в хижата) започна да се излъчва концентрирана турбо-ретро-чалга. Скоро при нас взеха да се присламчват някакви типове, с които поведохме полемики за въпросните извънземни. Ама с къркани военни спори ли се за глупости? Само кимаш и още преди да те заболи врата се евакуираш навън в частния си дворец 🙂

IMG_9193

Вечерта мина много доволно. Доста вятър подуха, но изолацията ми беше перфектна. Хващам нови тертипи и спалния чувал вече го ползвам повече за завивка, от колкото като чувал. Няма упражнения под наслов „мъките на гъсеницата“ – всичко става по-лесно и държи по-топло. Джобната печка беше заредена до дупка и изненадващо откара над 16 часа жарка топлина. Температурите паднаха до около нулата, но изкарах доста приятна нощ дори и без да си навличам всички дрехи, които си бях приготвил. Совите ме пробуждаха отвреме-навреме чудейки се кой е този натрапник. Но чарът на нощувката навън не е същия без да ти изграчи 100-децибелова сова на два метра от главата 🙂

Но всяка вечер свършва и слънце изгрява. На сутринта доста ми се беше понадул стомаха от всичкото мезе, което му вкарах вечерта. Аха-аха и да има посирвация като тази от хижа Рай 🙂 Че и си бях забравил имодиума… Но за щастие всичко се размина с няколко топовни изстрела в червата и чувство на тежест до обяд. Чувам че другите са закусвали яки катми, но ги пропуснах без да ми мигне окото 🙂

Подкарахме се. Беше рано предиобед, та имахме време. Минахме през село Косово, където спряхме за разходка.

IMG_9222

Древните къщи, не виждали живот от векове. За разлика от тях самото село кипеше от живот. По улиците беше пълно с хора, дори имаше малка опашка в кръчмата на центъра. Чудя се от къде са дошли, при условие че половината къщи бяха в руини, а другата половина – може би необитаеми..

IMG_9231

Имаше тук-таме някое съвременно лъскаво имение, но общия вид на пейзажа беше като излязъл от роман на Иван Вазов.

IMG_9260

От някъде изскочи котарака Кирчо, който се оказа глезен фото-модел позьор.

IMG_9240

Селото е интересно, но напоследък започва да привлича много погледи. Строят се къщи за гости и шармантни частни вили. Още няколко години и природата ще си прибере старото и ще остави на хората само новото…

Хубава разходка си направихме. Есента продължава да е благодатна и да ни отрупва с възможности. Районът около Хвойна и Орехово предлага още интересни дестинации. Пътеките около Чудните мостове чакат да бъдат маркирани както трябва поне в OpenStreetMap. А още колко пържоли чакат да бъдат изядени по баирите, въобще не ми се мисли, че става тежко 🙂