Много време стана от как да сме бедствали качествено и душичката ме сърбеше за малко мизерстване. То си е като лекарствен елемент срещу градските нерви и суматоха. Прогнозите за уикенда бяха доволно апокалиптични – дъжд, сняг, ветрове и бури. Да добавим и летните температури от последните седмици, и да получим една доза кал и киша.
Отдавна ми се въртеше из главата да направим едно съвместно ходене с Ясен. Плановете валяха и се отмиваха един друг – на масата тупнахме Соколна, Узана, Свищиплаз и накрая се спряхме на Тъжа. Викнах Мартин, но той си знае – тръгнем ли някъде заедно с него, задължително ще ни пере дъжд и кал и може би – метеорити. Така че адските прогнози хич не го блазняха, пък и те имат ранен член на отбора… изплъзнаха ни се този път 🙂
Сутринта пропуснах дежурните принцеси, но пък хапнах онзиденшни палачинки, съставени по поредната тайна рецепта, която чака патент 🙂 Може би те бяха причината корема да ми се бунтува два дни след това – не знам…
Планът – събираме се с Ясен и Ваня в село Тъжа, хвърляме се с жипарата до хижа Русалка и от там нагоре трамбоваме около 13 км пеша по черен път. Не се очакваха значителни денивелации; очакваха се, може би, някакви гледки и определено се очакваше смарангясано време.
Още от ниското започнахме с яка мъгла, която лека-полека се разпадаше с взимането на височина.
Покрай нас прелитаха ниски облаци, които се засилваха точно в най-неподходящата посока – нашата 🙂
Към 11 часа кацнахме на бариерата на парка и се спешихме. Подведен от оптимизма на бариераджията, за малко да си оставя гетите в колата („Споко, сняг ще има само на най-високото“). Първата снежна преспа почна 100 метра по-натам, та много скоростно се върнах да се оборудвам. Най-доброто ми решение за днес 🙂
Последващите 10 километра тромбоване не се отличаваха с нещо кой знае какво. Снежецът ставаше все по-плътен. На места се и затъваше, ние вървяхме в коловозите оставени от голяма джипка. Тук-таме пътят се пресичаше от водопади-времянки, тръгнали от пролетното топене.
Кадемлийското пръскало изглеждаше малко невзрачно на фона на големите преспи под него.
След четиристотин часа ходене излязохме от гората в местността Смесите. Обширна равнина, където се пресичаха няколко пътя и ручея. Останали без предпазния завет на гората, усетихме напора на балканския вятър. За да се очертае добре капацитета за мизерстване – ситни капки почнаха да се набиват по лица и дрехи. Ако кажа че в този момент съм си облякъл якето, тези които ме познават ще разберат за какъв зор е ставало дума 🙂 Вятъра се опитваше да ми смъкне веждите от лицето.
За щастие се намирахме на финалната права. А финалната права всъщност беше крива – единствената сериозна денивелация от 50 метра по време на цялата разходка. Едни от най-дългите 50 метра, които ги взех с 50 почивки 🙂 А след това се чувствах като изпран и изваден от пералнята 🙂
В хижата ни чакаше чай и бира и Шарка – петнистата котарана. Освен нас имаше една група 4 човека от Русе и един сам младеж. Опитал се да се качи до Марагидика, но вятъра буквално го върнал обратно. Вън се изсипваше порой, който така се набиваше в хижата, че течеше от дограмата. Гледах през прозореца как облаците бръснат върховете на дърветата и малко по малко ми се изпаряваше плана за хамака навън… Което щеше да е мизерно. Но пък и без това такъв беше надсловът на тази разходка, така че при всяко положение щях да си мизерствам с кеф.
До 10 часа, когато вятъра утихна, а когато излязъх навън видях… небосвода отрупан със звезди! 🙂 И мек, топъл бриз. Планът за хамака беше експресно избутан на предно място и приведен в изпълнение 🙂 🙂 🙂 Ноща беше топла, но ветровита. Това последното ми спести всякакви бухали, чучулиги и гургулици опитващи се да ме вдигнат по ранни зори 🙂
На сутринта обаче корема ми здраво се бунтуваше. Та събрах си багажа за отрицателно време и се залостих в кенефа на хижата. Родих си близнаците и мнооого ми олекна 🙂 И вече бях в състояние да оценя красотата на неделната сутрин, а тя беше много на ниво. Слънцето все още беше ниско и огряваше черните облаци отдолу. Косо хвърляше лъчи към върхове и гори, и те прожектираха огромни сенки.
Събрахме си багажа, обща снимка за спомен и към 9-10 часа тръгнахме надолу.
През Смесите пак ни бръска вятър, но без дъжд положението беше много по-човешко. Но пък снощната буря беше обледила снега и коловозите по които стъпвахме вчера, сега бяха ледени пързалки.
Получихме и цели участъци, заледени като огледало, по които танцувахме шпагати като професионални кънкьори 🙂 Слизането ни отне малко повече време от предвиденото.
По обяд бяхме долу на Русалка, където ни посрещнаха два русалски звяра:
Тримата с Ясен и Ваня ометохме една тенджера боб и чай и се почувствахме като бели хора 🙂 Слънцето напичаше и ни ставаше мързеливо, ама трябваше да си ходим. Надолу по завоите този път получихме няколко гледки, които вчера бяха забулени в мъгла.
Хубаво ходене се получи. Единствения срам беше че не успяхме да изпием ракията 🙂 Но тържествено си обещахме че това няма да се повтори. След 26 км из Балкана, имам да възстановявам към 3000 калории – заемам се с тази задача, а на вас – до нови срещи 🙂
Честито! Добро ходене, пързаляне и всички екстри! „Временните водопади“ са на Бабска река, над тях е водопад Бабското пръскало. 🙂 Кадемлийското направо тече засрамено, но такъв е сезона – цигански. По този път от Смесите до хижа Русалка, на 3-и февруари, такъв проливен дъжд ни е прал, вечерта след ураган по билото, около Кадемлиите, че представа си нямаш! Дълбоките локви бяха до над глезените и шляпахме като шарани в тях, а под водата – лед, романтика! 😀 Капризно време, свалил си летвата, щом една ракия ти се опира! 😛