Исландия

За да започна този пътепис, трябва да се върна близо година назад в миналото. Исландия винаги е била в мислите ми един далечен блян, точката в която мечтите стават реалност и също така – земята от която имам максимален брой тапети за десктопа. Въпреки това когато Сашо ми подхвърли почти на майтап „Айде да ходим в Исландия“, моят отговор беше „Ти нормален ли си“ 🙂

IMG_6594_5_6_tonemapped

Е, оказа се че цялата група сме се събрали ненормални. Чак когато началото на декември (преди повече от 6 месеца) купихме самолетните билети осъзнах че сме сериозни. Последваха няколко седмици трескаво разузнаване – събрахме карта с обекти за посещение (над 100 точки), прочетохме всеки пътепис и разгледахме всяка снимка щракната в Исландия. Изчетохме хиляди ревюта на компании за коли под наем, къмпинги и туристически обекти. Направих една уеб страничка-таймер, който отброяваше дните до излитането, и си я сложих за homepage 🙂 Първоначално числото в нея изглеждаше внушително – около 200 дни – всичко изглеждаше толкова далечно и нереално.

До момента в който числото падна под 20, а се оказа че не сме до никъде с организацията 🙂 Предстоеше да се купува и да се тества оборудване, да се правят списъци за храна, да се намерят достатъчно големи куфари и още и още… В последната секунда се оказа че част от техниката даде дефекти и трябваше да се занимавам със сервизи и гаранции. Няколкото дни преди полетите ми се сливат, а за това помогна много и сватбата на сестрата, която сама по себе си беше една микровселена от лудници 🙂

Но по същество!

Вторник по обяд е, дремем на 2-ри терминал на летище София. Край нас се разхожда охраната – въоръжена с узита, пищови и кучета. Чувстваме се не като на летище, а като в приемната на някой мафиотски бос. Чекираме багажа да лети направо за Исландия, а ние се приготвяме до полет с прикачване в Лондон. На проверката ПАК ми взеха ножчето 🙁 Значи… охраната на летището е една голяма пародия. Течностите – в запечатан прозрачен плик, до 100 мл на опаковка. След охраната има мол, от който мога да си купя 10-литрова туба с ракия. Швейцарско 5-сантиметрово ножче – не може. Самурайски меч, купен от мола на 10 метра след проверката – може.

И 4-те полета са с British Airways. При резервацията на билетите трябваше да се уточни титлата на всеки пътни – дали е „мистър“, „мисис“ и така нататък – нормалната процедура. Само че при Бритиш можеш още да избереш дали си лорд, пер, дук или виконт 🙂 Аристократска му работа, и обслужването също беше на аристократско ниво. Храната в самолета беше доста сносна и не просто направена да отбие номера. В квадратна натъпкана кутийка дойде комплект от сандвич с разнообразни притурки, малък пудинг и шоколадово бонбонче – не беше пропусната дори сметанка и бъркалка за кафето 🙂

След 3 часа кацнахме на Хийтроу. Едно от най-големите летища в света, не беше чак такава лудница каквато очаквах. Но това е резултат от десетилетия опит със самолетни превозвачи и оптимизация. Буквално за 15 минути дори и индианци могат да се оправят с всичките табели и информации, а ние след 20 минути вече купувахме билетчета за метрото 🙂 Имахме мнооогооо часове престой, които щяха да ни стигнат даже и да идем да пием чай с кралицата. Но на първо време бяхме набелязали една сандвичарница някъде по центъра. Ескалатори и асансьори ни свалиха в долните части на терминала. Последва един час люшкане в метрото. Чак в много късния следобед видяхме английското небе отдолу, но преди това имаше още една весела случка.

Слизаме на Covent Garden и трябваше някак си да се измъкнем от метростанцията. Естествено – табели имаше навсякъде, а и просто беше достатъчно да следваме тълпата. Беше ни писнало от асансьори и ескалатори и решихме да хванем стълбището. А там – табелка – „Сигурен ли си че искаш да се качваш пеша? Очаква те изкачване колкото 15-етажна сграда“. Въх, толкова дълбоко под земята ли сме!

IMG_5426

Отвън беше гъч от туристи. Дърт китаец духаше в нещо като 5-тръбен устен орган. Кльощав негър правеше циркаджилъци на площада, провирайки се през ключалки заставайки на челна стойка върху топлийка. Хората от цял свят бяха насядали направо по паважа да гледат шоуто. А ние се изнизахме да търсим нашата сандвичарница. Тя беше съвсем наблизо и вътре се почувствах като индианец.
Първо – никой в лондон не говори нормален английски. Аз си мислех че знам езика до там че да не си изпрося боя и да си поръчам ядене. Тук се оказа че едвам мога да си поръчам с посочване по менюто.
Второ – взеха ми поръчката и ми връчиха един вибратор – „Като почне да звъни, значи сме готови, елате на задния прозорец да си вземете нещата“. Ъ! Не, момичето не се майтапеше – гледам наоколо обикаляха сума ти хора с такива вибратори в ръцете. Два хамбургера и една бира ги чакахме близо 20 минути, когато най-после устройството звънна и си взехме таблите.
И трето – „Господине, тъй като в поръчката имате бира, трябва лично да ви донеса таблата до масата“. А! „Не се занимавай бе, пич, гледай си кухнята“ „Не, не, законът го изисква“… По-голям индианец от тука не съм бил.

Стръскахме следобедната закуска с лека разходка по булеварда край река Темза. Видяхме виенското колело Окото на Лондон и часовниковата кула Биг Бен. Купихме си още сандвичи от супермаркет на самообслужване. Гонихме се с гигантски катерици в парка „Св. Джеймс“. Но вече се стъмняваше и повечето места затваряха, така че оставихме обиколката на Лондон за друг път и се забихме обратно в метрото. Върнахме обратно на нашия терминал след едночасовото клатушкане.

Ноща беше трудна. Изобретихме много пози за спане по пейките – всичките неудобни. Не бяхме сами – до нас едно арабско семейство почти беше опънало палатков лагер на пода. Ние окупирахме една станция с контакти за презареждане и някак си избутахме оставащите часове. Хийтроу затваря всички услуги между 24 и 6 часа сутринта. Тогава са последния и първия полет за деня. Бях чел много истории че охраната не дава да се спи по пейките. Но си събух обувките и радиационните ми чорапи пропъждаха всяка охрана надалече 😀 Добре, че никой не дойде да ни проверява за биологично оръжие 😀

Втория полет беше много подобен на първия. Храната беше също на ниво. Този път се случих на място до прозореца и първи успях да видя исландския бряг. Отгоре земята приличаше на изстрадала кожа – покрита с бръчки, но относително равна, жълтеникава със старчески петна тук-таме. Облаците прелитаха бързо и ниско – почти по земята. Вятъра беше силен и самолета едва не кацна с дрифт по пистата.

IMG_5535

Имахме голям страх да не ни загубят багажа, и за това бяхме разделили критичните предмети по ръчния багаж – дрехите, едната палатка, двата спални чувала и т.н. Бяхме се подготвили за такъв случай, понеже изчезнеха ли тези неща, можеше направо да си хващаме следващия полет на обратно. И не без основание – багажът ни го нямаше… Ако това беше някаква утеха – на никой не му идваше багажа 🙂 По лентите минаваха куфари – никой не си познаваше неговите. Извъртаха се, минаваха повторно… потретно… Хората от целия полет не можеха да си намерят куфарите. След малко кацна следващия полет – същата работа! Ходихме, търсихме персонал, разправяхме се. „А, спокойно, все ще дойде някога“ викаха русите каки. „Вчера хората чакаха по 2 часа и половина, ама после дойде някакъв човек, барна нещо и се оправи. Днес няма да чакате повече от 1 час, кво толкова“. Хората покрай нас направо не вярваха как ни отеба персонала на летището. След 2 часа чакане и безкрай черни точки на летище Кефлавик все пак нещата взеха да пристигат. От всякъде заваляха алелуи и отидохме да си вземем колата под наем.

Карането в Исландия е интересно, и само по тази тема могат да се изпишат много статии. За овцете и конете, препускащи покрай пътя, за чакълестите настилки, за еднолентовите мостове и слепите завои, за бензиностанциите (забита помпа по средата на нищото) и липсата им. Чужденците, които са свикнали на префектни пътища са много наплашени да карат в Исландия и по форумите казват че си позволяват максимална скорост от 65 км/ч. Ако вие спокойно карате в България, сте 100% квалифицирани да карате и в Исландия. Там асфалта е безупречен, а чакълестите им пътища са по-хубави от нашите асфалтови. Но това не означава че са по-безпоасни. 90% от шофьорите са чужденци в наети коли – и то такива, които не могат да карат. Чакъл хвърчи във всички посоки и два пъти ни пукаха предното стъкло. Слава богу тези неща бяха покрити от застраховките на колата, а и предварително бяхме проучили фирмата за наема. Има такива фирми, които на драго сърце биха те изгърбили пари като за нова кола и за най-малката драскотина. Тук има материал за цяла отделна статия, но нека не се отвличаме 🙂

Къде недоспали, къде поизнервени от двучасовото закъснение на летището – най-после захапахме пътя. А аз още не можех да повярвам че сме в Исландията 🙂

Пътят минаваше през националния парк Thingvellir. Чудех се дали да пиша имената така както са написани или както ги произнасяхме, но вероятно всичките ни произношения са били грешни 🙂 Много чужденци срещнахме – всичките имаха затруднения с имената от исландския език 🙂

В Thingvellir може да се види разломът Almannagjá, където се срещат двете континентални плочи – Европейската и Североамериканската. Районът е тектонически активен и двете плочи се придвижват с около 5 см на година.

IMG_5579_80_81_tonemapped

Интересен политически факт – Исландският парламент Althing е най-стария демократичен парламент и е образуван тук на това място през 10-ти век. Парламентът се е събирал на временни лагери и председателят му е стоял на Скалата на Закона. Това е просъществувало в тази си форма близо 1000 години, докато Thingvellir не е бил обявен за национален парк през 20-ти век.

Мястото е направено изключително приятно за туристи, дори и за инвалидни колички. Пътеките са полегати и равни, заградени с шнурове, с информационни табелки на всяка крачка. Паркинга беше голям, и автобусите разтоварваха хората със стотици. Трябва да отбележа че трите летни месеци са туристическия сезон в Исландия. Това е единственото време с що-годе подходящо време (за масовката от обикновени туристи), и времето през което пътищата не са затворени. Бяхме готови за тълпи по големите атракции, но навсякъде беше фраш! А сезонът току що започваше и се очакваха още по-големи тълпи след няколко седмици. Това е нещото, което не ми хареса в Исландия – целия свят иска да иде там 🙁 На където и да се обърнеш, не можеш да направиш и един кадър без милиони хора в него. Унищожава се личното преживяване и на места атмосферата е като в мол. Всички паркинги (почти всеки обект си има паркинг към него) бяха заети, а хотелите бяха резервирани още от миналата година.

Следващия обект от предварително начертания маршрут беше водопада Bruarfoss. Учудващо, но за него не видяхме никаква табела. Объркахме пътя само 7 пъти, опитвайки се да минем през няколко бариери, когато най-накрая слязохме пеша и за 10 минути го намерихме. Табелката беше прекалено малка и скромна, за тази красота.

IMG_5654

Водата беше с толкова наситено син цвят, все едно небето е паднало и се е окъпало в нея. От двете страни пътечки се спускаха до сами реката. Можехме да се приближим максимално, пък и ако искаме – да я опитаме на вкус 🙂

IMG_5666_7_8_tonemapped

Най-ценното беше че наоколо не се виждаше пукнат човек! Bruarfoss може би е просто един от милионите уникално-красиви водопади из цяла Исландия, толкова безинтересни, че дори не са заслужили и истинска табела на пътя. Джакпот 🙂 Е, все пак на връщане се натъкнахме на конвой от 7 джипа, които ни питаха за пътя.

Времето беше много напреднало покрай разправията на летището и нямаше да можем да отчетем необходимия брой километри от плана. Но той беше гъвкав – бяхме нахвърлили космическо число къмпинги на нашата карта и можеше да спим навсякъде. Следваща спирка – Гейзир.

Много интересно беше първото впечатление от гейзерите. Както си караш по пътя и изведнъж поляната отстрани започва да пуши. През мишите дупки излизат серни изпарения и всичко мирише на пръдни. Интересен беше и подхода на исландците към „опитомяването“ на мястото – един хотел, един ресторант и един паркинг. Скромна работа, с не-скромни цени. За цените ще стане въпрос по-късно – и за тях може да се изпише цяла статия 🙂

IMG_5700

Гейзерите са 4-5 на брой. Повечето са просто клокочещи казани от кална супа. Този с името „Гейзир“ – на когото е кръстено природното явление като цяло, е изригвал с височина до 100 метра. Това което няма да прочетете в никой пътеводител или реклама е че Гейзир е непостоянен и на практика не е изригвал от много години. Но по-малкия му събрат – Strokkur е сравнително редовен с интервали около 10 минути.

Явлението е магическо. Всичко започва във вулканичния район под краката ни близо до потоците гореща магма. Изисква се вертикален процеп, който се напълва с подпочвена вода. Горещите скали отдолу загряват водата до точката на кипене, която може да е по-висока от 100 градуса заради високото налягане. Ако условията са такива че това да се случи бързо – водата кипва за секунди, излитайки нагоре в колона от свръхнагорещена пара. На мястото и постъпва нова хладна вода, която започва следващия цикъл на кипване.

IMG_5720

Не мога да си представя какво би изпитвал един праисторически човек тук. Гейзерите плюят тонове вода, земята съска и пуши, въздухът мирише на смърт… Много религии и митологии биха се зародили на това място! 🙂

Тази вечер щяхме да спим в къмпинга до гейзерите. Исландските къмпинзи са прекрасни и извънземни и заслужават да им отделя 3 реда. Те са два вида – парче трева, притежавано от Бай Бьорн, което той нарича „къмпинг“ и може да спите там, ако сте много закъсали; или истински квалитетен къмпинг с място за каравни, кемпери, ток, кухня, душове, тоалетни, перални и сушилни. Вторите се срещат почти навсякъде – всяко градче има поне един такъв, а често се намират и по средата на нищото. Цената на нощувката е 10-20 лв, което по се ядва от 150 лв за нощувка в хотелска стая. Душовете на места се плащат отделно. На някои места работят със стотинки, които шефа на къмпинга може да ви „продаде“, ако не си носите кеш. Чистотата е на ниво, много над всичко което съм виждал в България. Тоалетните са със седалки, на които не те е гнус да седнеш. Тоалетна хартия има навсякъде, и то хубава, а не такава която се дупчи с пръст на първото избърсване. Исландците знаят как да направят къмпинг туризъм. Тук има материал за още една отделна статия.

Аз пък като последната аджамия, си бях забравил шампоана в България. И по щастлива случайност си намерих такъв в душа 🙂 Плячкосах го и го носих няколко дни, докато успях да го забравя на един от следващите къмпинзи. Така се въртят нещата там 🙂

Тази вечер си пихме ракията на баира над исландските гейзери. Почувствах го като възнаграждение за месеците подготовка и тежките последни няколко дни. Пъзелът, който представляваше тази експедиция беше започнал да се нарежда както трябва и кефът беше върховен. Прочетете повече във втората част 🙂

Comments

comments

Един коментар към “Исландия”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *