Ковачевица – водопади и крепости

Бяхме пристигнали в китното село Ковачевица. Селото е архитектурен резерват, запазил автентичния си вид на възрожденска обител. Тук щяхме да прекараме следващите няколко дни и интересното тепърва предстоеше! 🙂

Съдържание
  1. Ковачевица
  2. Водопад Синия вир
  3. Водопад Буков дол
  4. Крепост Момина Кула
  5. Белица – парк за танцуващи мечки

Ковачевица нагоре

През около 18-19ти век за последен път са преместени стрелките на часовниците в Ковачевица. Селцето е недокоснато от нормалния поток на времето, съществувайки си в собствен изолиран балон.

Мъх е обрасъл по древните калдаръми. Тук няма да видите асфалт или нов паваж. Всеки камък е видял марша на безброй обувки през вековете.

Жилищната площ е отвоювана от стръмния скалист терен. Къщите са строени на гъсто „по братски“ със стръмни улички по между им. Следвайки естествените извивки на терена, те често правят невъобразими завои, невъзможни за вземани с колесно превозно средство 🙂

Някои от старите къщи са се предали пред напъна на природата. Дали поради липса на средства, дали поради далечни или нехаещи наследници, в селото видяхме няколко такива руини.

Здравецът растеше във всяка пукнатина и върху всеки камък. Дъхавият му аромат се пие, а не се диша.

„Човек не живее само с хляб“ – мъдростта на вековете.

Невъзможно е да се определи на колко етажа са къщите. Погледнати от една уличка, да речем, те са на 5, но застанеш ли на съседната уличка – значително по-висока, от тук те са на 2 🙂 Пристройки, разширения във височина, общи покриви… Често имах чувството че ако погледна селото от горе, от въздуха, бих видял един единствен голям комбиниран покрив, надвиснал над всичко 🙂 Архитектурата е уникална приказка от камък и дърво.

Естествено освен архитектурата, друг важен обект на нашата разходка беше местната кухня и изба 🙂 Пихме ракии от малини, смокини, къпини… Ядохме суджуци и мекици. Дегустационния елемент на експедицията беше добре покрит 🙂

Водопад Синия вир нагоре

Основната атракция, която бяхме запланували за региона беше водопада Синия вир. Той отстои на около 4 км по разбит асфалтов път. Учудващо, но сянката беше кът, а точно днес червените кодове за времето се отдръпнаха и направиха място на червеното, палещо слънце. Един час по асфалт… не особено романтично преживяване 🙂

Още от селото едно кученце тръгна с нас. Дадохме му четвърт плочка сирене от закуската и… цял ден не се отдели от нас 🙂 Явно то е местния водач и това му беше таксата за деня 🙂 Кръстихме я Сиренка.

Трудно ще се обърка къде пътеката започва да слиза към реката. От тук нататък ни чакаше към 300 метра отрицателна денивелация. С подходящите обувки слизането не е тегаво, но това съвсем определено не е пътека за маратонки. Сиренка допълнително нагнетяваше ситуацията като переше тигели нагоре-надолу измежду краката ни 🙂

Последният участък беше малко по-хард, изискващ техника 5х5 (който не е запознат – 2 ръце, 2 крака и 1 гъз! 🙂 ). На няколко места се разкриваха каменни площадки, от които можеше да се наблюдава каньона на река Канина.

Стигнахме финала, където ни очакваха няколко скока спускащи се от паралелни ръкави на реката. Слаба беше водичката, може би при пълноводие те биха се обединили в един голям водопад.

Синият вир сега беше зелен 🙂

Очакваше ни стръмно катерене обратно, което взех с 1001 почивки. За да пълна гледката, точно вече се прибирахме към селото, когато причерня и излязоха обещаните облаци от апокалиптичната прогноза за времето 🙂

Другите се трупясаха след 12-километровата разходка, но мен нещо ме човъркаше и исках още. Наблизо имаше още един водопад.

Водопад Буков дол нагоре

От големия каменен мост преди селото тръгва пътечка по дерето на река Буков дол. Не бях сам тук, водопадът имаше още един посетител:

Пътечката в началото тръгна леко и ясно различима всред безкрайни полета от здравец:

Но скоро започнаха няколко пресичания на рекичката и пътеката се загуби. Подведен от стъпките на предния заблуден човек, хванах псевдо-пътечка нагоре от дерето, което се оказа голяма грешка. Минах няколко участъка 5х5, но взимах стабилно височина. Водопадът трябваше да е на потока директно под мен, а аз се отдалечавах от него. Последва едно изнервящо слизане обратно до последния ясен участък. Взех го с пързалка по гъз 🙂

Нов опит за атака по друга псевдо-пътечка ме изведе обратно на същото място. Нова пързалка по гъз 🙂

Върнах се още по-назад и след по-внимателен оглед намерих правилното продължение. Пресичанията на потока са капан. Има камъни, но са малки и нестабилни. Почвата наоколо е кашкава и хлъзгава. Грайферите ми се набиха с кал, което доведе до няколко подхлъзвания по мокрите камъни. Дадох жертва на планинските духове с ожулените си лакти, длани и гъз 🙂

Вече поел по правилния път за нула време се озовах на водопада. А той беше красив.

Определено по-висок и по-фотогеничен от Синия вир.

В нета бях гледал зимни замръзнали снимки от тук… мястото би си струвало да се посети и в онзи сезон.

На връщане попаднах на полянка с онова, което е мъничко, червеничко и царя отбива от пътя 🙂

Крепост Момина Кула нагоре

Главния път от Гоце Делчев към Банско се вие по поречието на река Места. Висок камък седеше по средата на един такъв завой, а на върха му – крепост.

Бях я набелязал от преди, но я нямах на картата. Така че просто спряхме колата и хванахме по черния път в основата на възвишението. Пътят стига до малка виличка, покрай която започва пътека нагоре.

Това е единствената маркировка и табела, която видяхме. Пътеката нагоре е силно обрасла на места. Минахме покрай една развалина, където се объркахме и влязохме в изоставен пчелин. Бърза среща с баба-костенурка, стратегическо връщане и намерихме правилната посока. Височината която взимахме почти не се усещаше, докато не получихме първата гледка надолу.

Скоро пред нас видяхме стените на Момина кула.

Крепостна стена има единствено от запад. От всички останали посоки крепостта е непристъпна поради отвесните склонове над каньона на река Места. Стените са запазени до около 5 м височина по цялата си дължина. Видяхме един вход:

Предполага се че съоръжението е построено около 2-3ти век, след което е изоставено и възстановено чак през 12ти. Съществуват писмени сведения че крепостта е била свързана чрез подземен тунел с античния град Никополис ад Нестум

Гледката надолу беше страшна… Все по панорамни места ги правят тия крепости 🙂

В крепостта има две равни тераси обрасли с дъхави билки. Рояк огромни цикади обикаляха цветчетата:

Интересна крепост, до която може да се изгради пътека, да се сложи маркировка… Но не би. Очаквах че ще има по-голям интерес тук, при условие че на по-малко от километър по главния път има кръчма, носеща същото име. Пътеката е занемарена и се губи и това което е останало предизвиква интерес само в ценителите…

Цялата разходка е кратка – отне ни към час с качването, бъркането на пътя и слизането.

Белица – парк за танцуващи мечки нагоре

Това беше едно място, което отдавна ми се искаше да посетя. Създаден около 2000 г паркът приютява танцуващите мечки, иззети от циганите. Мечкарството едно време (не толкова отдавна) е било гадно нещо… Обезобразявали са мечката – пробивали са носа, рязали са зъбите и ноктите, нанасяли са ѝ побои… Мечка преживяла това, не би могла да води нормален живот в дивото. Целта на парка не е да връща мечките обратно в естествената им среда – те не биха оцеляли в нея дори и ден. Целта му е да осигури един по-нормален живот в контролирана среда.

В момента в парка има към 26 мечки, повечето от които са иззети от цигани не само от България, но и от Албания и Русия, където мечкарството все още не е забранено. Има и мечки, конфискувани от зоопаркове из страната, където са живели в мизерни условия. Пример е трикраката мечка, конфискувана от бившия зоопарк в Пловдив…

Личи си че в мястото са наляти много пари от чужди фондации. Тук се чувствахме все едно ходим в българския Джурасик Парк. Огромни електрически огради, сектори с подземен достъп, изкуствени бърлоги с достъп до медицински пунктове…

Посетителският център е изграден във формата на Ноевия ковчег:

Туристическата обиколка продължава около половин час. Движехме се в тунелите между отделните сектори.

Добър признак че мечките се адаптират е че някои от тях са си изкопали бърлоги и спят зимен сън. Мечките не спят зимен сън докато са при циганите…

Дали се чувствахме като в спасителен център или като в концлагер?

Тук мечките се хранят и обгрижват повече от колкото някои хора гледат децата си. Следят се взаимоотношенията между тях. В един сектор често съжителстват по 5-6 мечки. Ако възникнат конфликти, проблемните екземпляри се местят другаде, където живеят по-добре с новите си съквартиранти…

Някои екземпляри са пострадали сериозно от отношението на циганите. Слепи мечета, пострадали от алкохол и побои, изнемощели обезобразени мечки, повече приличащи на орангутани… Тук те получават поне някакъв шанс за полу-нормален живот.

Много интересно място, което препоръчвам на всеки. До тук се стига по 10 км нов асфалт от село Белица, след което има към 2 км хубав черен път.

Така завърши голямата разходка в онзи край. Ще ви спестя последвалите прибиране, ремонт на гуми и близане на рани 🙂 Голяма е България и си струва да се обиколи. Не забравяйте – „Човек не живее само с хляб“! 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *