До хижа Плевен

Голяма агитка се събрахме този уикенд и с Краси дълго умувахме къде да идем. Изискванията бяха: умерено ходене, лека денивелация и красиви пейзажи за снимки. Прехвърлихме десетина дестинации като накрая победител остана хижа Плевен. Прогнозата за времето се очертаваше интересна – променлива облачност и леки дъждове – може би най-после щяхме да видим малко есенно време 🙂

Фирата почна още с тръгването – за първи път тази година обух зимния панталон. Който се оказа че ми пада 🙂 Всяка крачка напред, той се смъкваше два пръста надолу. Не вярвах че може панталон така да се разшири 😀 Вкъщи имаше някакви колани, които ги гледах като извънземни… странни конструкции, които до сега не помня да съм носил… 🙂 Веско, слава богу спаси положението като даде един стар колан, който успях да си сложа без четене на специализирана коланна литература 🙂

Есенното време ни застигна още на Беклемето, където мъглата беше толкова гъста, че можех с черпак да я греба 🙂 Може би щеше да се наложи този път да си облека якето 🙂 След като добре се намръзнахме миналия уикенд на Рила, този път бях готов със зимно яке, гети, ръкавици, шапки, печки и високо-октанов алкохол… 🙂

Прехвърлихме Балкана и в Троян се срещнахме със софийската част от групата. Таймингът беше перфектен – пристигнахме секунди преди тях. От там газ към Априлци, Видима и паркинга под хижа Плевен. На ВЕЦ „Видима“ пикахме в един дървен горски кенеф, който после се оказа че е изхвърлен гардероб 🙂 От ВЕЦ-а тръгва чисто нов перфектен, но тесен асфалт нагоре. Учудващо нов асфалт! Не очаквах да видя такова изпълнение в този край на Балкана. Но колкото нов, толкова и тесен – трудно се разминават насрещно две коли.

Иначе паркингът е охраняем, постоянно има човек, и се плаща по 4 лв на денонощие.

От там нагоре тръгваха три пътеки – различни по дължина и наклон. Стръмна, средна и полегата, но дълга. Хванахме нагоре по средната всред гора от огромни букаци. В началото още имаше един мост, който не трябваше да хващаме – той беше за дългата пътека.

Прогнозите за „променлива“ облачност явно бяха за някакво друго място, понеже цял ден плувахме в мистични мъгли.

Пътеката в началото го караше полека, но скоро се превърна в естествено стълбище, образувано от корените на дърветата. Тук-таме му бяха помогнали с каменни стъпенки. Метално въже опасваше почти цялата дължина на пътеката.

По средата на пътеката някъде имаше маса с пейки за хапване. Възползвахме се да отворим по някоя друга бира 🙂

Интересно нещо е детската психика. Както вече издъхва и повече не може, само трябва да му покажеш моркова под формата на някакво обещание и започва отново да подскача и пере тигели нагоре-надолу 🙂

Цялото катерене до горе излезе към 3 км и нещо, с 400 и нещо метра денивелация. Взехме ги лека-полека за малко под 3 часа с обедната почивка. Излязохме горе под ски пистата, където вече случихме на малко… да го наречем „панорама“ 🙂

Тук на откритото усетихме лекия дъждец, от който до сега листата на гората ни криеше. Дадохме малко газ и за 5 минути бяхме в хижата 🙂

Тук стават някакви рокади в ръководството, в следствие на което хижата работеше в „авариен“ режим. Краси беше запазил легла за неговото семейство, но ни беше ясно че храна и напитки няма да има. Тези неща си ги носехме отдолу, като този път специално внимавах да не се претоваря като на Мазалат 🙂

В хижата имаше една млада двойка и хижарската компания от 5-6 човека и това беше. Ако не броим 3-те огромни плюшени звяра с размери на малки мастодонти, които се бяха размазали като родопски черги по пода 🙂

Починахме малко и с Весо се отправихме навън да търсим място за хамаците за тази вечер. Теренът под хижата не ни хареса – само гъсти храсталаци. Наоколо пък беше сравнително гола поляна и единствената подходяща зона беше боровата горичка в посока дългия овчарник към пистата. Единственият недостатък беше че всичко беше осрано от овце и трябваше да внимаваме къде стъпваме.

Разпъване на хамаци в дъжд – интересна тренировка се получи 🙂

От далече нашия лагер едва се виждаше. Времето все още беше смарангясано. Настроението – едно такова само за пиене.

Вечерта мина добре. Бяхме взели един ром. Веско пък измъкна цяла гама домашно сковани примусчета и чаят сам се случи 🙂 Чайникът беше презареждан много пъти. Тази нощ ставах поне 30 пъти да източвам бойлера 🙂

Времето през ноща малко се поотпуши. По едно време мъглата се разкъса на ленти и дори видяхме луната. В далечината срещу хижата виждахме антените на връх Ботев. Беше късно и снимката не пресъздава правилно колко тъмно беше всъщност за човешкото око:

Сутринта към 9 трябваше да ставаме. Времето се беше позакрепило малко – мъглата все още беше навсякъде, но поне вече не валеше. Следваше най-омразната част – прибирането на мокрия багаж 🙂 Няма как – пиша това във вторник и някои от прострените вкъщи неща още не са изсъхнали 🙂

Решихме да слизаме по късата, но стръмната пътека. Принципно е по-добре да се направи обратното – качване по стръмното, а слизане по полегатото. Данните тук са – дължина към 2км, денивелация около 400 метра. Въже няма, но през цялото време ходехме хванати за дървен парапет. Взели сме го за час и половина.

Видяхме малко зор от това слизане 🙂 Два дни след това коленете ми се разтреперваха като видех стълби 🙂 Стигнахме долу доволно уморени и изгладнели. Зарекохме се веднага да спрем на първата срещната кръчма и да пресушим 10 кила шкембе чорба! Но… капо! Карахме 30 км до Троян без да видим ни една кръчма! Тези хора в Априлци как живеят? Сигурно много гладно и жадно…

За сметка на това в Троян хапнахме стабилно и така разтурихме дружинката.

Естествено на връщане вече мъглите се разкъсаха и видяхме дразнещото синьо небе, което оставаше зад нас. Температурите през идната седмица започнаха да прехвърлят 20-те градуса. Но поне усетихме едно обещание за красивата есен, която ще се случи след някоя друга седмица.

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *