До хижа Свищиплаз
"800 метра денивелация". С тези три думи лягах и ставах последните няколко дни, започвайки да се изпотявам предварително :) За някои хора, това би било разходка в парка, час-два за събуждане сутрин. Аз не съм от тези хора :) Прогнозите за времето бяха изменчиви. Никой синоптик не даваше твърдо обещание за съботата - обещаваха от "лек дъжд" до "много дъжд" (сгрешиха), а за неделята си беше категорично дъжд (пак сгрешиха :) ). Когато още на Козница ни подпука едър валеж, Мартин започна да подава резервни планове за уикенда, включващи 0 метра денивелация, но за сметка на това - огромни софри :) Когато Краси се обади и рече че и него го е прал порой на тръгване от София, започнах сериозно да обмислям тези резервни опции. Но в Златица времето се изчисти до някъде - облакът си седеше там отгоре и криеше връхчетата на планинския гребен, но не пращаше никаква вода към нас за сега. Май щеше да се наложи да изпълняваме плана за Свищиплаз :) Паркирахме под манастира "Възнесение Господно", от където ни чакаше първата загрявка за деня - стълба :)
Още тук издъхнах и бях готов да се откажа, но пред нас внезапно се откриха доста есенни цветове. Усетих как пред нас ни чака планувания есенен фото-пленер, който ми се изплъзваше от седмици :)
Към хижа Свищиплаз има две пътеки - жълта и синя, които комбинирахме в кръгов маршрут.
Жълтата се движи по поречието на златишката река, като с няколко стръмни сипеи се откача от нея, пресича няколко нейни притока и накрая излиза на поляната под хижата.
Синята се отделя от жълтата още в началото след каптажа, взима стръмно нагоре и излиза на открити билни поляни. Минава през частната хижа Извора и бившата хижа Тихия кът. Определено по-панорамна пътека. Като дължина и денивилация двата маршрута са почти еднакви.
Тръгнахме по жълтата пътека като се движихме в долината на реката. Минахме каптаж и бараж, няколко чешми. Скоро дойде първото очаквано нагорнище под формата на остър сипей. Наклонът беше такъв, че трудно се почиваше стоейки само на два крака :) Изкачването уж нямаше край и след час направихме първата почивка за кафе.
Раниците и този път бяха тежки. Ноември месец не беше летен месец и вече зимното яке заемаше значителна част от багажния ми обем. Плюс бивачен инвентар, гети, изпътни бири и провизии за вечерния мохабет... Получавах леко дежа-вю с едно ходене към Мазалат, само кофа домати ми липсваше закачена отзад :D
На няколко пъти пресичахме притоци на златишката река, които бяха почти пресъхнали влажни поточета.
Равното свърши и остана последното зорно нагорнище. Разстоянието - около километър, денивелацията - стабилно около 200 метра. Почивките - твърде много :) Часът беше около 13 и трябваше да направим почивка за обяд. Удобни места нямаше - маси и столове ни бяха тук-таме разхвърляни няколко камъка. Внимавахме да не нагазим в конските фъшкии, които започваха да превземат пейзажа.
След този обяд ходенето не стана по-лесно, дори напротив. С мъка издрапахме последните метри до поляната на хижата. Но скоро видяхме пушека от комина и покрива на сградата:
Бай Мишо е човек с голямо и гостоприемно сърце. Опита се да ни придума да спим в хижата, като дори отказа да ни вземе пари. Но ние не бяхме избягали от бетонните кутийки в града, за да дойдем тук и да се затворим отново между четири стени. Човекът се примири с нашата упорита лудост и ни остави да си правим мохабета.
Печката в столовата бумтеше и чаят беше готов, но нашата първа работа беше да разпънем хамаци и палатки докато все още не се е сбъднала дъждовната прогноза.
След което се заехме да унищожаваме износените на морни гръбове провизии и питиета :)
Хижата се електроснабдява от агрегат, който трябваше да изоставим по някое време. Настроението не пострада, дори напротив - имахме приятна вечеря на свещи, а печката все така бумтеше :)
Времето вън започна да проявява характер - почна да пръска дъжд, опитващ се да премине в сняг. Мъглите които до сега гризкаха едноименния връх Свищиплаз, сега започваха да падат надолу. Към 23 часа се отправихме да спим и за малко да не успеем да намерим хамаците :) Видимостта беше под два метра, а светлите лъчове на челниците не успяваха да пробият.
Времето през ноща показа доста променлив нрав - валя, духа, валя с духане и още повече духа. Будех се често, а по едно време се оказа че съм се ококорил все едно имам чаени чинийки за очи.
От едно време в ушите ми се набиваше далечен металически звук. Все едно индустриалният завод в Пирдоп се разпада на части. Дрънченето се усилваше и като че ли се приближаваше. Съненият ми, алкохолно интоксикиран мозък реши че има само едно възможно обяснение - роботи убийци от космоса нападаха планетата Земя...
Но хлопането започна да ми прилича на такова от кравешки звънчета и ми мина. Започнаха да се чуват големи животни, сновящи наоколо. Но звуците които издаваха... Кравите определено не трябваше да грухтят и да ръмжат! Очите ми смениха размера от чаени чинийки на палачинки. Кой беше вързал звънчета на мечките?! :)
Последва експресно ставане и осветление. Край мен видях да шари лъча на Веско, явно достигнал до същите емоционални нива като при мен :) А на среща ми се зъбеше масовка... коне!
Знаете ли че очите на конете отразяват светлината от фенерчетата и започват да "светят" в тъмното? Е, това хич не ми помогна да се успокоя :)
Ебахти филма беше тази вечер с грухтящите коне. Но някак си се върнах към съня, а на сутринта гледката се беше променила:
Ниски мъгли пълзяха по долините, облачета се плъзгаха по планинските ридове.
200 метра над главите ни беше надвиснал плътен хоризонтален черен облак. От време навреме слънчев лъч пробиваше и озаряваше долните мъгли или стигаше до земя. Ние се намирахме по средата на тези събития в едно сравнително чисто пространство. Пред очите ни всички тези гледки представляваха един колаж от епизодични гледки към Долната земя.
Хиляда ката и гънки планини се откриваха и закриваха всяка минута. Пейзажът се изменяше с всяка секунда.
Уникална красота, която определено си струваше вчерашното драпане по сипеи и мокра шума!
Черният облак, надвиснал над нас като че ли започна да се снижава и да стеснява зрителното поле. Спомнихме си обещаните дъждове за неделята. Не бяха далече.
Хванахме да слизаме по синята пътека. От хижа Свищиплаз се хваща черният път, минаващ покрай бившата хижа Тихия кът и частната вила Извора. Сравнително открита пътека, лесен наклон надолу, където подехме страхотно темпо. Следващите 2 км наблюдавахме пейзаж, който се променяше първо от климатичните условия и второ - от нашето придвижване.
Стадо овце на паша:
На запад ридовете започнаха да откриват град Челопеч.
Зад нас все още виждахме хижа Свищиплаз, кацнала на поляна насред гората:
Тук някъде малко се залутахме, но скоро открихме правилния път. Синята маркировка е една идея по-слаба от жълтата, по която се движехме вчера. Изоставихме черния път и маршрута предприе остро слизане в гората. Тук на няколко пъти губихме синята боя, а и картата в OSM беше сгрешена, което не ми помагаше особено. Но след малко попаднахме на правилния път. Излязохме обратно на черния път, който следвахме за 300 метра, след което отново хванахме по стръмно надолнище по пътека. Минахме покрай този овчарник:
Навлязохме стабилно в буковата гора, която беше горния склон на вчерашната пътека.
Остра скала беше отчетлив знак че сме вече към края на пътя си:
Но на това слизане не му се виждаше края. Явно вчера много на високо сме се качили :)
Слизането ни отне към 2 часа. Синята пътека се съедини с жълтата край каптажа и вече бяхме почти долу. Последните стълби и бяхме при колите. Трудно си смених с обувките за равно и градско :) Сгъването в кръста и сядането в меката седалка на колата беше не по-малко трудно :)
Поизкъртих се, но нищо което две бири не могат да оправят. Всеки път като тръгна на такова изкъртване и многократно си задавам въпроса защо го правя. Самодоказване ли е? Трупам материал за хвалене ли? Всеки път след като се върна имам отговор на този въпрос :) Отговор, който е личен и всеки човек трябва да стигне до него сам за себе си :)Архив
- 2024
+ 2023
+ 2022
+ 2021
+ 2020
+ 2019
+ 2018
+ 2017
+ 2016
+ 2015
+ 2014
+ 2013
+ 2012
+ 2011
+ 2008