Момина скала и крепост „Градец“

Беше януарска неделя, която трябваше да се уплътни с някаква дейност. Изискванията бяха – да е нещо близо до Пловдив, по възможност непознато и завладяващо 🙂 В ръкава имах няколко коза и от там изтеглих две крепости край Храбрино. Едната се намираше точно до Момината скала, което щеше да е подходящо лирично отклонение.

Макар че след зимното слънцестоене денят се увеличаваше, все още се намирахме дълбоко в астрономическата зима. Както усетих вчера с разходката до Кукленските крепости, светлина щях да имам най-късно до 15-16 часа следобяд. За това не правех грандиозни планове и тръгнах по-рано от вчера.

Първа отправна точка – село Извор. Паркирах на центъра и със сериозна крачка хванах към Момината скала. Улицата край кметството постепенно преминава в широк черен път, който трябваше да следвам все направо. Минах покрай няколко чешми и параклиси.

Беше оживен ден. Задминавах разнородни групички хора, излезли на разходка. Налагах си стабилно темпо, опитвайки се да изпреваря тълпата горе.

Момината скала е място притежаващо силна доза притегателно обаяние. Ако не си бях поставил още цели за деня, можех да изкарам тук много време. Гледката към бучащия каньон на река Градечка долу беше като нещо излязло от филм…

Като на длан се виждаха селата долу и Пловдив.

Балканът имаше бял калпак.

Пътеките обикаляха няколко скални площадки, идеални за почивка и съзирцание.

Площадките обаче бяха за хора със здрави сърца – отвесните сто-метрови скали под тях предизвикваха сърцебиене 🙂

Скоро групата, която бях изпреварил пристигна. Реакцията им към мястото беше като моята – блеснали очи, дълбоки въздишки и възклицания 🙂

Не забравях че си бях поставил цел тук. Оглеждах се за крепост „Градеца“, но нищо не се виждаше. Няколкото стени, които ми се привидяха по околните чукари се оказаха просто отвесни скали. Нищо не даваше признаци на изградено от човешка ръка. И да имаше нещо тук, то би било скрито в плътния слой многогодишни храсти и драки…

Почти се бях отказал, когато изследвайки нещо като пътечка очният ми радар рязко прихвана нещо интересно! 🙂

Гореща следа! Слязох надолу, а там видях цял зид.

Крепост „Градеца“ беше добре скрита от човешки поглед.

Тясна пътечка прекосяваше стръмния склон под градежа. Пробивах си път през гадни шипки, откривайки все повече и повече.

Зидовете бяха запазени в колосална височина – може би поне 4 метра.

Дупки в стената показваха и дълбочината и от поне 1 метър.

Естествено, иманярите се бяха разиграли тук. Но шипките и стръмния терен не даваха много възможности за изкопи.

Много запазена крепост, намираща се буквално на метър от пътеката. Но ако човек не е тръгнал специално да я търси, никога не би я видял…

Обратно към колата и газ към втората цел за деня.

От Храбрино поех за Бойково, като съвсем скоро спрях на един завой. Имах координати за кале, намиращо се точно срещу хижа Родопски партизани. Теренът изглеждаше особено интересно с няколко отчетливи скални образувания.

50 метра след като слязох от пътя съзрях шарена дървена табела, в която се открояваха думите „кале“. Нима някой беше маркирал туристически обект тук? Не! Някой беше сложил врата, катинар и ограда…

Пчелин и частен имот… Греда и разочарование.

Как мога да си купя земя със средновековен замък в нея? Горещо се интересувам от този въпрос.

Мислех да закривам деня, но адашът ми звънна и ми напомни че днес и двамата сме именници. Събрахме се и продължихме с един горски пикник на Манчовата поляна над Марково:

Наздраве и до скоро! 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *