Тъжа – х. Русалка

Метерологичните прогнози обещаваха 20 санта сняг в Балкана. Но прогнозите винаги са с допуск-грешка и чертата между шанса за кална мизерия и шанса за зимна приказка беше тънка 🙂

За това избрахме един по-лек пешеходен маршрут – от село Тъжа до хижа Русалка. Разстоянието не беше голямо – към 6 км, а денивелацията – по-малко от 600 м. Ако добавех старите разходки – Априлци – х. Тъжа и х. Тъжа – КИП Сладка Вода този маршрут завършваше цялостното ми напречно прекосяване на Балкана „на части“ 🙂 🙂

Забрах Мартин и Катя от Карлово. Там се засякохме и със Софийския отбор – Краси и Димо. Катя следеше да не остана гладен и ми тикна топла домашна баница в ръцете 🙂

От там до Тъжа разстоянието беше кратко. Оставихме колите и хванахме през къра по синята маркировка. Съпровождани от краварски кучета, овчарски кучета и просто случайни селски кучета се пъхнахме в гората. Небето беше смрачено и плътен облак ближеше билото на Балкана.

Прогнозите бяха несигурни, но облакът беше сигурен. Щеше да ни пере нещо. Но кога и какво – дъжд ли, сняг ли – никой не знаеше 🙂 Имахме набелязани още 1-2 обекта наоколо, но решихме да си дадем газ към хижата, с надеждата да си разпънем сергиите по сухо. Мартин и Катя естествено бяха с палатка, а аз – с хамак. Краси и Димо щяха да бъдат нашето представително звено в хижата 🙂

През хижа Русалка минава широк черен път, удобен за джипове или просто прежалени коли. Това е Русалийският проход свързващ Тъжа с Априлци. Дължината му е 30 км и до скоро присъстваше в Google Maps като съвсем нормален път. Колко ли коли е потрошил Google 🙂

Нашата пътека сечеше пътя напряко. Теренът беше полегат и почти не правехме почивки. Нижеха се борови и букови гори. Маркировката беше стабилна без начин да се изгуби човек. За съжаление прогледните места бяха кът, но това не беше неочаквано.

Измъкнахме се от кучетата и попаднахме на горската менажерия. Табун коне, хрупащи изсъхнали вейки 🙂

Пътеката беше колоритна и няколко пъти пресякохме големия път. Русалка беше лесно достъпна и малко се притеснявахме от шумни местни компании с джипове. За това гледам да не спя по хижи 🙂

Качвахме се нагоре и един нов цвят започна да се появява. Жълти пламъчета осеяха зелените поляни 🙂

Минзухари и кукуряци предизвикаха упражнения по планинарска йога 🙂

Вече наближавахме, когато надвисналият облак се продъни. Отвори се и изпърдя един тон сняг по нас.

Бяхме на финалната права 🙂 Посрещнаха ни група добродушни кучета и котки. Слава богу, поне петли нямаше да ни будят като на Равно Боре 🙂

Заех се да инсталирам хамака. Младата букова горичка зад хижата беше идеална. Платнището беше първо и се появи за 3 минути. Под него след това вече си работех на спокойствие на сухо. Колчетата се забиваха идеално в твърдата почва. Не очаквах проблеми тук.

Пихме по бира в хижата. Помезихме малко и се чудехме какво да правим. Денят беше все още млад – едва минаваше 14 часа. Навън като че ли снеговалежът спря. Решихме че разходката до тук ни беше малко и хванахме нагоре по пътя към моста на река Бабска.

Без багаж се вървеше лесно. Погълна ни гъста мъгла, за да има интересно. Липсата на панорами се компенсира с мистериозната атмосфера.

Над 1300 м. н. в. по пътя вече се забелязваха малки снежни преспички. Мартин се зае да ги префасонира в снежни топки 🙂

Стигнахме до партизанския паметник и бихме кръгом. Навъртяхме още 5-6 км, за да ни е по-сладко хапването в хижата.

А там се започнахме с много взривоопасна комбинация – боб с бира 🙂

Пържоли, наденици и 6 вида мезета. Не ни беше зле тази вечер 🙂 За допълване на гледката, появи се и семейството на хижарите, водейки със себе си половин футболен отбор деца 🙂 Около нас хвърчаха проходилки, стреляше се с автомати и се пееха детски песнички 🙂 От тук като ми влезе в главата „Чело коте книжи“… тази песен втори ден не мога да си я избия 🙂

Прилапах статива на Краси и излязох да поснимам малко мъгли. Навън времето се колебаеше какво да бъде – мъглата за секунди се сменяше с вятър, после със снеговалеж.

Моят замък точно го отвличаха извънземните.

Около палатката на Мартин се въртяха да маркират територия няколко кучета. Чувам че той водил битка с тях за единственото равно място наоколо 🙂

В хижата се беше промъкнал един котарак (ветеринарната инспекция се изнесе и поправи спрямо пола на животното 🙂 ) – котка, която беше страшен позьор. Всеки се изреди да мачка Пухчо Сивушка 🙂

Малко по малко започнахме да окапваме и взехме да се ориентираме към спане. Моят замък имаше нужда от ремонт. Вятърът беше изскубнал едното колче и го беше изпратил кой знае къде, оставяйки платнището да се вее във въздуха като плаща на Батман. Няма нищо – имам още колчета и още въженца 🙂

Тази вечер беше трудна. Въпросният вятър се усили. Чувах го като далечно бучене, което се спускаше от балкана. Снегът се набиваше в тентата ми и няколко пъти изтупвах по 10 кила материал. Вятърът внезапно сменяше посоки и в един момент валеше хоризонтално, а в следващия – отдолу нагоре. По едно време спрях да изтупвам снега. Тежестта му помагаше и системата ми ставаше доста по-ветроупорна по този начин.

Температурите падаха. Не ми беше студено, но отвреме-навреме отдолу ми се получаваха случайни хладни петна. Не достатъчно за да бия отбой, но достатъчно за да не мога да заспя. Мина ми през главата мисълта че може би бях ударил температурния лимит на изолацията…

Вятърът бучеше, снегът трополеше, а в главата ми звучеше „Чело коте книжки“. Така започват филмите на ужасите 🙂

Вече мислех да се предам и да влезя между четири стени, когато вятърът умаля и притихна. Случайните хладини отдолу изчезнаха и хотел „Звездоброй“ рязко получи обратно 5-те си звезди 🙂 Откъртих на секундата 🙂

Сутрешната гледка беше добра, но обещаните 20 санта сняг не се случиха.

Последва най-омразната част от упражнението – събирането на панаира 🙂 Въженцата бяха замръзнали и стояха прави. Платнището беше поело доста от лепкавия сняг, но не беше попило нито грам. Някак си успях да компресирам и да вкарам всичко в найлонови торби. Мартин и Катя също събираха палатката и се намъкнахме с отаналите в столовата.

Хижарката ни черпи чай. За първи път някой да ни се изкефи, вместо да ни обяви за ненормални 🙂 Разправя че миналия април тук имало доста голяма група с хамаци. „Но април! Февруари до сега никой не беше правил така!“ 🙂

Неделната сутрин беше учудващо ясна, въпреки плътната облачност нагоре. Не ни трябваха прогнози, за да си знаем че може всеки момент да ни запере дъждо-сняг. Така че хапнахме на бързо и стегнахме крачката обратно надолу.

Днес нямаше мъгли като вчера и се оказа че все пак няколко места имат хубави панорами.

През много шипки се бяхме промъкнали вчера, които днес протягаха натежалите си снежни клони в трънясала прегръдка.

Слизахме надолу и малко по малко снегът се изгубваше.

Под 800 метра ни посрещна пързаляща се кал.

Последния километър през къра беше скучен като завръщането в делничния живот…

Завършихме мероприятието с хапване на калоферската Панорама. Много прилична шкембе чорба и уникални пърленки… Или просто сме били гладни 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *