Сливодолското падало

Термометрите вече стабилно подминаваха 30-те градуса и имахме нужда от малко прочистване на синусите и проветряване на душите. За съжаление прогнозите за евентуален дъждец уплашиха половината група и разходката беше проведена от минимален състав – моя милост и бай Веско 🙂 Решихме да проиграем един добре известен маршрут, като добавим нещо ново към него накрая.

Тръгването беше късно. Целихме да избегнем тълпите и директно да се закотвим горе за през ноща. Сливодолското падало е едно от много посещаваните места около Пловдив, през деня може да си ходите по краката с хиляди хора там. Но при тръгване в 6 следобяд – цялата пътека беше наша 🙂 (И напук на това твърдение веднага срещнах познати – Митака от Пловдив 🙂 )

Градусите падаха с всяка стъпка нагоре по реката. Още на първия завой шумът от натоварения път долу изчезна и се телепортирахме в зеления приказен свят.

Пътечката се движи динамично нагоре-надолу покрай реката. Разстоянието беше 2.5 км, а денивелацията – към 300 м. Не добро взаимоотношение, но след всяко стръмно имаше равно, което даваше възможност за почивка докато се движиш 🙂

Пътеката е изтъркана от милиони обувки и няма начин да се обърка. Трафикът беше загладил някои стръмни участъци до такава степен, че само едно стоманено въже даваше известна доза комфорт 🙂

Прозрачната вода на реката и дълбоките сини вирове изпълваха душата. Гледам и не вярвам как е възможно да има толкова прозрачна вода.

Последното нагорнище естествено беше кално, хлъзгаво и стръмно. Стоманеното въже имаше луфт и тежките раници по гърбините ни въобще не помагаха за ситуацията 🙂 Ако някой си мисли че качването е трудно, ние си мислихме за слизането… 🙂

Сливодолското падало е най-високият водопад в Родопите със своите 50 метра пад. По реката преди него има още няколко красиви пада. А нашата цел за утре щеше да е горното му течение. Но до там имаше време 🙂

Разпънахме панаира съобразени с всички прогнози за дъжд, които уплашиха отбора. Всъщност, ако тази вечер не валеше, щяхме да сме много разочаровани за дето мъкнехме целия инвентар 🙂 (Ще ви издам бъдещето: през ноща не падна нито капка. Бяхме разочаровани 🙂 )

Цяла вечер през нас минаваше леко течение, което гонеше мухи и комари. От жежкия Пловдив успяхме да се измъкнем толкова добре, че чак сложих и якенце 🙂 Златно беше. Нямаше тормоз от катерици. Нямаше бръмчене на комари. Нямаше викове и крясъци. Спахме като блажено нокаутирани.

Планът за сутринта беше да мръднем по-нагоре по реката. Да намерим още един водопад и извора на един от притоците, до който имаше иконостас. Повечето хора стигат само до Падалото и там бият кръгом. Последното изкачване изцежда силите, но е нищо в сравнение с това което следва след водопада 🙂

Пътечката нагоре беше… „интересна“. Любимата ми комбинация – 45-градусов наклон, плюс хлъзгава кал и лека тревица, за която не можеш да се хванеш. Да речем че до сега не бях оценявал толкова високо случайно изскочилите единични дървета на пътя ми 🙂 Даже толкова ги заобичах, че ги прегръщах и не исках да се отделя от тях 🙂

Водата извираше от скалата. Чуваше се интересно ромолене от иззад камъните. Може би имаше подземна пещера в която се въртяха въздух и камъни. Дебитът беше стабилен, а водата беше вкусна 🙂

Последният водопад до който стигнахме днес. 5-метровият красавец течеше в извит улей, като писта за бобслей. Нагоре сигурно имаше още находки, но за придвижване натам се искаше свръх-ентусиазъм и нулев инстинкт за самосъхранение 🙂

Връщането по стръмната кал на смъртта също беше „интересно“. На пук на очакванията, никъде не се наложи да минаваме в режим 5х5 (2 ръце + 2 крака + 1 гъз) и макар разстояние от 50 метра да сме го взимали 15 минути, всичко беше наред 🙂 Не бяхме сами – едвам се разминавахме от тълпи хора 🙂

Падалото по светло. Тук тълпите хора ставаха толкова плътни, че трябваше да се сложи долу една циганка да продава семки и билетчета 🙂 На някои по-стръмни места имаше нужда от светофар да регулира движението. Радвам се да видя толкова хора на правилното място, вместо по моловете.

С всеки метър слизане температурата се увеличаваше. Знаехме че обратно в Пловдив пак щяхме да се натресем на счупените термометри. Но докато ги има такива отдушници, има къде да изпускаме парата от сварените си мозъци 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *