Мидено гурме на Белинташ

Нямахме дестинация. Уикендът за мен дойде изневиделица. Цялата работна седмица при мен мина в едно безкрайно подпиране на къщичка от карти, която някои хора наричат „проект“. Докато така се изнизваха дните един по един внезапно се оказа че за днес нямах аларма будилник в 6 сутринта. Това означаваше едно – някак си се бях телепортирал в съботата 🙂 Без план и идея.

Мъдрувах сутринта върху порцелановия трон, когато телефонът в ръката ми извибрира със следното съобщение от бай Веско, връщащ се от Бургас 🙂

„Ало, миди ядеш ли“

Интересно! 🙂 Миди не бях ял от преди векове, когато с нашите ходихме по морета. Имам спомен от Камчия – огньове, заобиколени от хора, тенекии покрити с миди… романтика и екзотика. Така че вдигнах две ръце „за“ този план и едвам дочаках старта 🙂

Щяхме да тръгнем по обяд и ни трябваше близка дестинация – някъде в двуцифрените километри около Пловдив. Решихме да поемем към Белинташ и да си харесаме някоя мохабетчийска беседка край пътя. А те там всичките са пинизчийски – направени, изпипани… Мрамори, дърворезби, ковани железа…

Времето беше смръщено и валежно – очаквах да няма хора никъде. Но първата беседка която бях набелязал се оказа доста фрашкана. Мернах като че ли оркестър и ансамбъл народни танци… ъ? Е, имахме доста резервни, но цел номер две беше попадението – нашата добре позната Чотрова чешма 🙂

Рано беше – към 3 следобяд. Посъбрахме дръвца и почнахме да баем на мидите. Те искат малко дундуркане, но се оказа че стават много бързо и лесно.

Първо се отваря една бира.

Измиват се мидите и се почистват от водорасли и полипи. По-късно ще къкрят във водичка, в която ще се отворят, така че не искаме мръсотии отвън да влезят вътре. Ако се намерят вече отворени миди, трябва да се изхвърлят – вече са умрели.

Пие се бира.

Приготвят се зелениите, които ще са паша на мидите – магданоз и девесил. До сега като че ли не бях опитвал девесил. Ароматът на листата му е характерен – като смесица между здравец, магданоз и мента. Силно се просмуква в храната. Някак си добре върви и с бирата.

Почистените миди отпътуват към огъня в тенджерка с похлупак. В този момент черупките са затворени и са пълни с вода. Това се вижда след минута, когато тази вода завира и почва да излиза от тях като от тенджера под налягане. Пие се бира, за да върви добре огъня.

След Х време (зависи от количеството оставаща бира), мидите са се отворили и са почти готови. Ожадняли са – сипваме им една малка чашка бира, за да пийнат и те и насипваме зелениите и малко стопено масълце. Затваряме похлупака и ги оставяме още малко.

Понеже скарата ни е голяма, оползотвряваме я за да пекнем и гарнитура – тиквички и хлебец. Пием бира.

Хлебецът много добре върви и с хумус и саламче. От готовите миди нямам снимка, понеже бързо им видяхме сметката 🙂 Някои ги забъркахме с краставички, царевица и сиренце и си направихме мидена салата 🙂

През цялото това време покрай нас нагоре-надолу се изсипваха кервани с коли и хора. Черният път е заравнен и вече куцо, кьораво и сакато може да си паркира таралясника в подножието на скалното плато на Белинташ. Ние понеже се намирахме точно на завойче, изпълнявахме ролята на пътеуказателна табела. „Белинташ нагоре ли е? А магазин за плодове има ли наблизо? А лафка?“…

Не можа да вали тази нощ. Но вятъра, слънцето и облаците се заиграха в танц, който докара много зрелищен залез, изменящ се всяка секунда.

Цепките между облаците обливаха зелените баири с плоски слънчеви лъчи.

Добре спахме тази вечер. Сутринта ни събудиха още кервани бутащи нагоре-надолу. Точките ни обраха… два микробуса… А по-късно щяхме да видим и истински голям междуградски автобус горе на паркинга… Баси, какво ставаше тук? Събор ли имаше?

Стегнахме багажа и се внедрихме в тази върволица, катереща се нагоре. Странни хора по това място… Видяхме гримове, токчета, чехли, дамски чанти, панталони и ризки… Да не се бяхме озовали в мола?! 🙂 Една възрастна буля (по чехли) цъкаше неодобрително по нашите трекинг сандали и коментираше че това не били обувки за планина 😀 😀 😀

А когато стигнахме паркинга, разбрахме причината за цялата тази тупурдия:

А стига бе! Кога се озовахме в Еньовден?! 😀 Наистина съм изгубил представа за времето. Еми, минахме през билковата арка и прескочихме еньовския огън за здраве.

От тук нагоре не оставаше много път. За мое огромно съжаление гората около стария дъб беше унищожена. От буря или пожар – кой знае…

От тук нагоре вече ставаше тясно и трябваше да се наредим на опашката. Не е като да нямаше народ.

Имаше интересен ритуал с корони от цветя и палене на огньове. Не можах да видя много добре. Изпращаха стария цар и коронясваха нов, който май се оказа същия 🙂

Иначе на Белинташ си е красиво, независимо колко хора има.

Когато са повече хората, можеш да се наслушаш на женски истории 🙂 Нямаше как да пропуснем за извънземните (виждала ги е), за тяхната база (не я е виждала, но е убедена че е под нас), за как през средновековието тук събирали отровни змии в кошове и ги изстрелвали като стрели по врага, за машината за 6000 лв, която произвежда алкална вода, лекуваща всичко. Облъчи ни целия репертоар на БГ Мама 🙂

Ценна гурме-разходка се получи. Неочаквано се нахендрихме на Еньовден 🙂 Ободряващ уикенд 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *