Мокра разходка до х. Васильов

Планът беше готов още преди няколко седмици, но продължителни валежи го бяха отлагали вече достатъчно брой пъти. За това пък цялата тази седмица се порадвахме на слънце и жеги, които трябваше да са изсушили горските пътечки. Прогнозите бяха за „лек дъжд“, които после били увеличени на оранжев код за цялата област, но това го разбрахме чак след като се прибрахме 🙂

Всичко започна в 6 сутринта, когато по стара индианска традиция посрещнахме изгрева будени от рояк упорити комари.

Но все още се намирахме далече от целта за деня – хижа Васильов. Всъщност бяхме в съвсем друга планина, но това е друга история 🙂

Газ напред през времето и пространството. Минахме Беклемето и Шипковския проход и 11 часа бяхме на уширението, което по картите го дават като „Връх Богое“. Широката равна поляна на кръстопътя на няколко туристически маршрути беше паркинг на десетина коли.

До тук времето беше сухо, но леко свъсено. Първите гръмотевици чухме точно когато паркирахме 🙂 Това беше момента за тест на новите дъждобрани за раници, които скоро бяха пристигнали от Китай. Опаковани като шарени бонбони, взехме по една щека-гръмоотвод и заплякахме нагоре със сандалите.

Сандалите се оказаха свръх удачно облекло за стотиците метри кал която изгазихме нагоре 🙂 Вървяхме по широк черен път, обгърнат в гъста букова гора. Калта беше… изобилна 🙂 Но проходима 🙂 Явно тя имаше далечна хронология с това място, понеже най-критичните участъци си имаха заобиколни пътеки. Но където не ставаше друго яче – просто си перяхме напред, свиркайки си и затъвайки до глезен в кафявата гняс 🙂 Имахме няколко случайни спътнички с обувки, които видяха доста повече зор.

След 3 км гората оредя и излязохме на широки билни поляни. Калта също понамаля, отстъпвайки на тясни бурни потоци леещи се по дължината на пътя. Няколко Гранд Каньона бяха изорани от дългогодишната водна стихия. По цвят и дебит това явление се конкурираше с Хуанхъ – Жълтата река в Китай 🙂

С излизането на открито започна и дъждецът. До сега беше влажно, но може би гората ни пазеше. Ситни капки ме принудиха да сложа якето.

До хижата оставаше към 1 км, когато се натъкнахме на странна среща – керван от 5-6 жигули 🙂 Може би берячи на боровинки или други горски хубости. Не виждах как ще издрапат надолу през блатото от което току-що бяхме излезли. Моментът сигурно е бил наистина напрегнат – от някъде се появи парцал, който изчисти една амбразура за видимост в запотеното предно стъкло 🙂 Шофьорът изфорсира, направи някаква магия с полу-съединител и четвърт-съединител и мина 🙂

Дъждът си валеше, гръмотевиците трещяха от далече с многопластов екот, а ние си свиркахме. Снимачната техниката също беше мокра, но японското фото си щракаше като пич. Единственият проблем беше че всички тъкани по мен ми бяха подгизнали – от тениската до долните гащи, и нямаше къде да бърша обектива 🙂

Час и 10 минути след паркирането стигнахме хижа Васильов. При хубаво време това би било много приятна и панорамна разходка. Хижата също е китна – няколко романтични бунгалца, млади и нахъсани хижари, завършени ремонти и градежи на нови хубости – всичко си беше както трябва.

Дойде момента да се разопаковаме и да проверим щетите 🙂 Бонбонестите обвивки на раниците си бяха свършили работата – инвентарът беше сух като хилядолетна египетска мумия в пустиня. Същото не можеше да се каже за нас 🙂 Имахме с какво да се преоблечем, но преди това имахме още едно излизане навън – да си разпънем бивака.

Отгоре над хижата има много подходяща за хамаци борова горичка, в която се натъкнахме на гъбен урожай:

Някой знае ли тези ядат ли се? 🙂

Проведохме интересно упражнение по разпъване в дъжд. Започнах отгоре-надолу – водоустойчивата тента се опъна за минутка, след което имах колкото си искам защитено пространство за работа отдолу. Важно беше да не поставям нищо върху земята. Раниците и всяко чувалче или аксесоар си имаха карабинерче, с което можеше да се закачи по вече опънатите въженца.

Време беше за хапване и опит за съхнене в столовата на хижата. За съжаление нямаха камина, с която този проблем щеше да се реши много бързо. В столовата има закачена една много важна мъдрост 🙂

Беше още обяд и се чудехме какво да правим целия ден. Дъждът вън намаляваше и дори просветна малко чисто небе. Имахме набелязани неща за посещение – връх Васильов (от който нямаше да видим по-далече от носовете си в тая мъгла) и скалният параклис наблизо. Хванахме към параклиса.

Началото на пътеката се вижда от хижата – започва с полу-счупено дървено мостче над поточето, което преминава в река нататък.

Почти веднага след него имаше избеляла информационна табела с нарисувана карта. По указания от хижарката следвахме маркировката с ниски железни жалони. Виждахме квадратните скали надвиснали над дола на реката – все едно гиганти са редили тетрис 🙂

300 метра след картата, пътеката зави рязко надолу по склона. Тук беше опънато метално въже… Но то повече пречеше от колкото помагаше. Наклонът не беше сербез, дори и в топ 10 на страшните стръмности не беше. С щеки се движехме надолу без да се изпотим. Но гадното въже беше увиснало и постоянно ни се бъркаше в краката. Ту трябваше да го прескачаме, ту да го заобикаляме…

Пътека направи 3-4 кълки и свърши в този скален отвор:

Предполагам че това е нещото обозначено като „Чистилище“ или „Провирало“ на картите… 🙂 Височината на свода беше далече под кръста. В хубаво време бих минал от тук на колена или по гъз 🙂 Но в тази кал… Нямах 3-ти кат дрехи за преобуване 🙂 Бихме обратен завой и си оставихме скалния параклис за следващия път…

Обратно в хижата се отдадохме на по-съботни занимания 🙂

Една дупка в облаците ми позволи да направя няколко снимки от въздуха:

Вечерта мина добре. По тъмно дойдоха още няколко коли хора и се завихри такъв купон, че още в 9 часа отидох да си лягам 🙂

Дъжд плющя цяла нощ. Спането под този горски саундтрак е голям кеф. Комфортът от хамака може да се сравнява с това да се изтегнеш върху облак. Не усещаш никакво напрежение и всеки мускул е в перфектен покой. Трудно се издържа буден при тези обстоятелства и цяла нощ съм спал като цар.

Ставането беше трудно 🙂 Пороят продължаваше да се излива и въобще не ми се излизаше от топлия приятен комфорт 🙂 Но природата ме викаше вече доста настоятелно и нямаше как – всяко благо нещо има край 🙂

Вдигането на бивака протече по обратния начин. Земята под тентата вече беше суха, та от части можех да я използвам като работна площадка. Много неща трябваше да бъдат натикани в тясни малки торбета. Една греда – бях закачил двете раници прекалено навън под тентата и се бяха поомокрили. Сега вкъщи това доведе до едно масирано сушене на раници и техника, но всичко е наред.

Разтребихме си масата от вечерта, боклука в раницата и в първия „сух“ период се изчесохме от хижата обратно по пътя. Първият километър мина без дъжд. Дори стъпалата ми бяха сухи. След това започна потопът 🙂

Движехме се през мъгли и гъсти тъмни гори.

След цяла нощ поливане калта беше още по-обогатена. Сандалите с дебелите си подметки отново бяха провъзгласени за супер яки обуща. Проветрението (или „проводнението“) беше важно – каквото влиза, това си излиза 🙂

Виждахме горе-долу това:

Но кафявата река Хуанхъ ни водеше напред 🙂

Слизането ни излезе под час. Целия път е към 4 км – лек е и при хубаво време може да се вземе и с кола. За нас този път остава и за в бъдеще, когато ще се върнем при по-прогледни условия и ще посетим пропуснатите места 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *