Пирин – з. Спано поле – х. Демяница

Искаше ми се да направя нещо по-дълго от еднодневка по Рила или Пирин. Това са планини, които често остават встрани от мен. Но за една такава многодневна разходка групата трябва да се движи с еднакво темпо и да е с приблизително еднаква издържливост. И точно в същия момент се включи Краси със същото желание за садо-мазохизъм 🙂 С него се движим горе-долу еднакво бавно (със скоростта на упоен охлюв) и сме с еднаква издържливост (като упоен охлюв). Чудесно, решихме го 🙂

Да, ама не. Почти. В Пирин нещата не стават със „ставам и отивам“. Особено лятото. Харесахме си маршрут – обадихме се по хижите да запазим места… и навсякъде заето седмици предварително.

Имаше вариант да вземем палатка. Но споменах ли за издържливостта като упоен охлюв? Всеки пет кила отгоре, биха се превърнали в стотици килограмо-километри върху нашите плещи 🙂 А и това там все пак е защитена територия със статут на Национален парк – палатки се опъват само край хижите и капацитетът е ограничен.

Така че нашият маршрут претърпя известни промени докато се оформи в завършен вид: хижа Вихрен – заслон Спано поле – хижа Демяница. Щяхме да го направим с две коли – едната оставена на хижа Вихрен, а другата на асфалта под Демяница.

И тук не си написахме домашното с една важна подробност. Пътят от Бъндеришка поляна чак до хижа Вихрен е затворен всеки ден от 9 до 16 часа. Нашият старт го проведохме рано – 8:40 бяхме на хижа Вихрен, така че този факт не го усетихме чак до връщането след три дни, когато падна якото псуване. Ще го напиша още веднъж удебелено, ако някой си пише домашното в момента: пътят от Бъндеришка поляна до хижа Вихрен е *ЗАТВОРЕН* всеки ден от 9 до 16 часа 🙂

Така към 9 часа бяхме захапали пътеката нагоре към Муратовото езеро. Алпийските гледки започнаха с тренировка на отбора по айляк:

Тази отявлена шампионка я кръстихме Тодорка:

Доста се порадвахме на добичетата, все още неподозирайки кравешките орди на които щяхме да се нахендрим тези три дни.

Беше петък и нямаше толкова много хора тук, но все пак гъстотата на туристите беше такава, че си стъпвахме по краката… За час и нещо бяхме на Муратовото езеро.

Направихме кратка подкрепителна почивка, която да навакса липсата на закуска. Тази сутрин бях станал в 5 часа за да тръгна от Пловдив. Прозявките ме гонеха на всяка гледка. А гледки не липсваха. От Муратовото нагоре ни чакаше Бъндеришката порта. С терминът „порта“ в Пирин, явно се има предвид седловина между два върха.

До въпросната „порта“ излязохме с леко драпане по стената на циркуса. Силите все още бяха свежи, упоеният охлюв в нас стоеше под ключ 🙂 Точно на обяд бяхме горе. Времето беше „интересно“ – мъглоблаците стържеха ниските треви, а тук-таме отгоре просветваха ясни сини дупки небе. След двата месеца дъждовен период, лятото най-после се опитваше да пробие.

Време за обяд 🙂 На портата се срещаха всички ветрове. Но успяхме да си намерихме място на завет. От тук нататък ни чакаше леко слизане през Спалнополския циркус.

То пък пред нас изникнаха едни сочни езера, преливащи едно в друго с бълбукащи поточета… Ум да ти зайде. Панорамата се променяше с всяка крачка. Гледките едно че бяха много динамични сами по себе си, а и облачната покривка, която се променяше за секунди допълнително спомагаше за разнообразието.

Имам 200 снимки на едно и също езеро, и всичките са различни 🙂 Усетих магията на Пирин – красотата, която дебне зад всеки ъгъл.

Най-хубавото до тук беше, че бяхме абсолютно сами. Всичките тълпи бяха се отклонили за други, явно по-популярни маршрути. От тук нататък цял ден не видяхме жива душа. Упс, искам да кажа „жив човек“. Животни… крави… колкото искаш. Цели стада. Много. На моменти бяхме до ушите заринати в кравешки лайна. И кравешка кал. Много крави.

Слизането не беше стръмно, но беше изморително. Целихме всяка крачка между остри морени, кравешки останки и мочурища.

Късния следобед за първи път видяхме редичката китни бунгалца на заслон Спано поле. Много фотогенично място. В момента в който видях банята и разбрах че ми харесва 🙂

Аз принципно избягвам да нощувам по хижи, освен когато ми се налага, та ми беше интересно какво получаваме тук срещу 15 лв:

* двойна чиста стая (не беше бунгалце-гъбка за съжаление)
* чисти чаршафи и нови одеала на БТС
* гальовна котка
* външен клозет, на върха на съседния баир
* ток и интернет на корем
* обхват на МТЕЛ
* богата колекция DVD-та, включително и „правилните“ епизоди на Star Wars 🙂

Периодът между 9 вечерта и 7 сутринта беше яко проспан. Първите лъчи на слънцето подкараха мощен вятър. Емоция си беше – ставаш сутринта и едвам гледаш, сменяш лявото и дясното око на пресекулки. Драпаш през морените към кенефа на върха на баира. Докато вятърът те подхвърля насам-натам се чудиш дали не си дошъл неподготвен без катерачна осигуровка… 🙂

Вторият ден започна с леко слизане. Съвсем близо до заслона бяха единствените 2 чешми които видяхме за три дни в Пирин. Черният път надолу приличаше по-скоро на купчина морени затрупани с малко пръст от колкото на път. Не знам как качват джипки на заслона, това определено не е път за всеки… 🙂

Пътят излезе на широка поляна, където имаше малко образователни табелки. От тук трябваше да хванем коловата маркировка през гората. Крачехме внимателно, понеже кравешките торти дебнеха само да ги настъпиш. Копитата на добичетата бяха разкаляли стабилно, на места спирахме и се връщахме да търсим заобиколен път.

Разклоните бяха доста. Маркировки се преплитаха с най-различни цветове. Тук-таме вече срещахме хора. Идваха от незнайни хижи и заслони и отиваха на други още по-незнайни. Пирин предлага богат избор на местенца. Едно място се открояваше в предпочитаните дестинации – Тевно езеро. Ако съдя по наплива (и невъзможността да запазим места 3 седмици предварително), това явно е „хижа Рай“ на Пирин и май не искам да ходя там 🙂

Изкачвахме се плавно през широка открита местност. Растителността беше под формата на някакъв мутант между клек и елха, който беше превзел всичко. За Краси това бяха дървета, а за мен – избуяли треволяци със стъбла и кора 🙂

В една такава „горичка“ имахме близка среща със стадо крави. Мястото – тясно, едвам да се разминеш, а кравите – много 🙂 Явно богатството на речника ни и височината на тона ни ги бяха стряснали, понеже телетата се запънаха като магаре на мост 🙂 Но дъртите крави отзад не се впечатляваха толкова – подкараха малките чрез прилагане на рога изотзад в гъза 🙂

Към обяд пристигнахме в най-високата точка за деня – Чаирската порта, с прилежащото към нея Чаирско езеро. Да не се бърка с родопските Чаирски езера 🙂

Разпънахме сергията да хапнем леко. Супички, суджуци, кафета, гурмета… заповядайте в 5-звездния ресторант на 2400 метра надморска височина 🙂

Чакаше ни леко изкачване до самия превал. Това е маршрут, който е хубаво да се направи в обратна посока. В нея човек би изкачил превала и в този момент пред него би се разкрило Чаирското езеро. Слизайки към него гледката буквално се променя с всяка крачка. Сега ние се изкачвахме с гръб към езерото и за нула време бяхме горе.

При ново стадо крави. Не разбирам какво прави всичкия тоя добитък там… В защитена територия със статут на национален парк, какъвто е Пирин, е забранена всякаква паша, дивечоразвъдна дейност и внасяне на неприсъщи за района животински видове… Положението наистина е много осрано. През голяма част от времето се чувствах не като в планина, а като в обор.

От самата Чаирска порта пред нас се разкри чудна гледка надолу към езерата по Превалския циркус:

Последва стръмно слизане по морени и прашни сипеи. Малко по малко навлизахме в долината на малкото поточе, което събирайки води от всички посоки щеше да се превърне в Демянишка река по-надолу.

След продължително прекосяване на тази долина, най-после влязохме в истинска гора с истинска сянка. Вятърът беше издухал вчерашните облаци и днес цял ден ни пече слънце. Хладинката на вековната борова гора беше добре дошла.

В умереният следобяд най-после стигнахме хижа Демяница.

Доста натоварено място, до което се стига с джип, и почти се стига и с лека кола. Ако съдя понавалицата която се изсипа, това беше една от желаните входните точки към циркусите нагоре. Чуваше се глъчка на всякакви езици – имаше сръбски, немски, френски, английски… И естествено пиянски песни на български 🙂

Да направя една бърза справка какво получава човек тук за 15 лв (минус известна отстъпка с карта на БТС):

* стая с 10-15 легла на 2 етажа
* чисти чаршафи и одеала
* кучета, котки, хамстери, жирафи и общо взето кой каквото животинче си е донесъл 🙂
* външен клозет на границата на мизерията
* външна баня с умивални с топла вода на корем
* никакъв обхват на Мтел, съмнителен обхват на Виваком

В спалното помещение от някъде се появи едно малко котенце 🙂 Като се почнаха едни охкания и въздишки – „ух, колко е мъничкооо“, „ух, колко е сладичкооо“, „ух, колко сладко си остри ноктите на раниците“… Ко?! Я марш от тука! 🙂

И с кучетата имаше момент… когато в 6 сутринта едно голямо се разлая на умирачка някъде из вътрешността на стаите. Е, предната вечер и без това сме легнали преди залеза на слънцето, няма да се успиваме сега, я 🙂

Рано тръгнахме надолу с надеждата да хванем пътя отворен. От Демяница надолу следва черен път. В началото си е точно от онзи тип път, все едно съставен от разхвърляни остри морени, посипани леко с пръст. Достъпни само за много висок джип със здрави гуми. Реката се пресичаше няколко пъти. За пешеходците имаше малки мостчета. След това пътят се пооправи и започнахме да срещаме леки коли паркирали тук-таме.

Чакаше ни към 6 км трамбоване надолу. Една забележителност, която може да се види по средата на пътя е водопада Юлен скок. Височината му е 9 метра и се намира точно до пътя:

Надолу всъщност имаше доста удобни местенца за паркиране. Ако знаехме, нямаше да оставим ситроена чак на края на асфалта. Но какво да се прави – това беше част от домашното, което не бяхме написали.

Бяхме долу при колата в 9:30. Пътят нагоре естествено беше затворен. По разписание нагоре-надолу сноват три автобусчета – сутрин, обед и вечер. Но някак си успяхме да хванем една кола извън разписанието, която ни метна до хижа Вихрен… Иначе ни чакаха още 6 км излишно трамбоване. Хапнахме горе един закуско-обяд и кой от къде е – по колите…

Много хубава разходка се получи. Пирин обикновено остава встрани от хоризонта ми. Не съм фен на масовките и произтичащите от тях проблеми, които се образуват там. Но ето че и там намерихме пътеки, по които почти цял ден не срещнахме жива душа. Освен кравите. Добитъкът сериозно е превзел и осрал планината. Ако човек за момент вдигне поглед от лайната в краката си, би видял прекрасните езера. Стръмните циркуси. Острите гребени, сякаш заплашващи да разпорят небето. Панорамите се променят буквално на всеки пет минути и разнообразието радва душата.

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *