Нареченски бани – Зареница

3 дни по-късно колената ми спряха да се подкосяват 🙂

Чудно защо крепостта Зареница не е в Топ 5 на туристическите обекти в околията. Може би заради изкъртващите 650 метра денивелация? Заради обраслите и трудно проходими пътеки? Заради липсващата или объркваща маркировка? Тези неща ми гарантираха бягство от всякакви тълпи за деня 🙂

В интернет има много малко писано как да се намери крепостта Зареница. Тя присъства като споменат обект във всеки сайт, имащ претенциите да е туристически портал. Има я в сайтове на хотели и санаториуми като „близка атракция“, но навсякъде присъства само за бройка. Това се оказа че е едно добре известно, но непознато място.

Оставих колата на центъра на Нареченски бани и хванах нагоре по единствената улица, която се виждаше. Заобикаляха ме замрели соц хотели със соц табели като „Приемаме почиващи“, „Винаги топла вода“ или „Клуб на българските патриоти“.

След 15 минути минах покрай поляна с беседки, чешми и катерушки. До тук спокойно може да се стигне с кола, ако решите да пропуснете ретро-курортната атмосфера на Нареченски бани 🙂
До поляната има изкуствено езеро, където пътят е заграден с много табели забраняващи преминаването. По-нататък пътят се стеснява и съвсем скоро стигнах до първата отправна точка. Две беседки с чешми и мостче над потока.

Тук трябваше да изоставя асфалта и да хвана нагоре по някаква пътечка. Маркировка – никаква. Пътечки – бол 🙂 Тази, която ми трябваше подемаше леко в обратна посока. След минута стигнах разклон рязко нагоре, към който трябваше да се прехвърля. Видях първата синя марка.

Нагоре пътеката беше стръмна. Имаше останки от стъпала от една по-туристическа епоха.

Синята марка някак си изчезна, но вместо нея получих това 🙂

Първото нещо, което да ми потвърди че съм на прав път. „Пътека №5“? Интересно кои са останалите 4 пътеки. Този район има страшни предпоставки за разходки…

От тук нагоре изплезих езика. Рано сутринта докато проучвах маршрута от порцелановия трон, тази пътека не изглеждаше толкова стръмна на картата 🙂 Този половин час взех към 200 агонизиращи метра височина 🙂 Искаше ми се да пукна 🙂 Средният наклон беше от порядъка на 25%. Не можеше да се почива – спрях ли на едно място или се свличах надолу, или краката ми бяха под такъв ъгъл, че и дума не може да става за отпускане.

Някак си прескочих от точка 3 на точка 10. Дали преди 50 години тази пътека не е минавала от другаде… кой знае. Скоро ми се стори че наклонът вече намаля и придвижването не изисква толкова много цветущи думи 🙂

Получих бегла гледка отдолу към величествен каменен зъбер. Ако сега в този момент както бях капнал, някой ми кажеше че ме очаква толкова път, че този зъбер ще го видя отгоре-надолу, директно се отказвах от мисията! 🙂

Разстоянието все още ми се струваше космическо, а тази пуста надморска височина все едно не растеше, колкото и да катеря. Финалът ми беше на около 1250. Оставаше още МНОГО 🙂

Буковата гора се смени с иглолистна. Обичам миризмата на борова смола, но тази гора беше обезобразена. Всяко дърво беше минало под ножа по този начин:

Интересни приоритети си поставяха туристите 🙂

Скоро излязох от гората и се озовах на широка поляна. Няколко стотин метра затревен склон, тук-таме с някое самотно дърво за цвят. В далечината се виждаше човешка постройка.

Ходеше се трудно във високата над кръста неотъпкана трева. Лутах се може би половин час. Опитвах се да намеря някаква маркировка, но нямаше никаква. Накрая просто хванах нагоре към периферията на следващия горски пояс.

Значи тази поляна трябва да се вземе по следния начин. Още при първото дръвче (млада круша) се хваща рязко на ляво и нагоре. Трябва да се излезе на едно като малко билце с няколко храстообразни дръвчета, където все едно са нарочно скрити следващите сини марки… От там – към гората по окомер.

Аз се залъгах с направление към къщурката и към този безименен паметник, където нямах работа:

След половин час бях отново в гората и се оказа че окомерът ме е вкарал на 2 метра от утъпканата пътека, където безполезната маркировка се завърна 🙂

След едно стръмно драпане внезапно се озовах на широкия черен път за Хвойна и Павелско. Йей, малко почивка! 🙂 Коленете ми вече искаха да си ходят 🙂

За съжаление почивката свърши след 100 метра с тази табела:

Я! Все още бях на прав път 🙂 Пътеката в ляво естествено беше обрасла и падна едно търсене… СТОП! Следването на тази табела е голяма грешка 🙂

В ляво ме очакваха: 1) много псевдо-пътечки, 2) мега-храсталаци (и шипки!), 3) паднали дървета, 4) кофти маркировка.
Значи не мога да натъртя колко е кофти маркировката по цялата пътека, но тук е най-зле. Луташ се по 15-20 минути и точно когато си мислиш да се върнеш и да търсиш по-нормален път (което ще е правилния подход!) и хоп – виждаш синя марка, която да те подлъже да продължиш напред.
Сега от GPS трака виждам че това отклонение ми е коствало 30 минути, за разстояние което се изминава за 5 минути ОТ ДЯСНО по ДРУГАТА пътека 🙂 Която СЪЩО има синя марка 🙂

Значи да обобщим. От двете табели се хваща тази на дясно за Павелско 🙂 Скоро черния път чезне и започва току-така да преминава по ширина между пътека и път. Наблизо изниква стара кошара, но не се движим към нея. Вместо това се забиваме яко в гората по най-видимата възможно пътека и тук-таме задминаваме безполезната синя марка.

Следващата важна точка е едно отклонение, което ще го познаете по двете сини марки до него и микроскопичния надпис „Зареница“ на една от тях.

Финални метри към крепостта и от тук нататък вече няма какво да се обърка 🙂 Скоро излязох на открита отвесна скала, която даваше супер гледка на изток.

От самата крепост не е останало много. Вижда се един дълъг зид, който в по-голямата си част е зарит с обрасла в шуми пръст.. Историческите данни са оскъдни. Археолозите я определят като тракийска със строителство около V в. пр. Хр. Може би е охранявала пътя за Егейско море. Това предположение е подкрепено от намерените в околностите монети от гръцки колонии по Егейското крайбрежие.

На север се открояваше ОНЗИ каменен зъбер, който видях отдолу 🙂

И естествено Нареченски бани, от където бях тръгнал:

Това е момента, в който човек си казва „Ама аз цялото това ли съм го изминал“, последвано от „Малии, колко път ме чака на обратно“! 🙂 Бърз поглед към часовника – разходката от центъра на курорта до тук ми беше коствала 2 часа и 15 минути с барабар всичкото губене. Разстоянието – 5-6 км. Не е чак толкова много, а обяд едвам преваляше.

Бях си взел шоколад с цели лешници от Лидъл – един от любимите. Исках да седна да го хапна, но… всичко наоколо беше покрито с овчи дарадонки! 🙂 Как?! До тук пътеката беше идеално чиста. От къде се бяха взели тези овци и какво правеха точно тук?! 🙂

До ушите ми достигнаха няколко слаби тътена. Дъждовна седмица беше и този празничен четвъртък бях уцелил една слънчева пролука… която в момента се затваряше 🙂 Колената ми се разтреперваха при мисълта за 650-те метра слизане 🙂 После познати и приятели ме питаха – „абе ти сигурен ли си за тия числа, от къде намери 600 метра в Родопите“… Няма как, карта и GPS не лъжат 🙂 Принципно всеки свързва Родопите с чевермета и мохабети – айляшка планина е. Но и тя има своя капацитет за изкъртване. За справка разходката ни до Широколъшкия снежник – върха на Родопите 🙂

Обичам такива пътеки, по които по цял ден може да не срещнеш жив човек. Наклонът беше убийствен и газенето в трева до гърдите не беше приятно. Уморих се физически, но се презаредих психически. Районът ми хареса. Следващата мисия е да намерим пътеки №1, №2, №3 и №4 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *