Червената стена е синя, когато е бяла

Това беше от разходките, които се организират за 30 секунди и се стартират след 5 минути 🙂 Толкова време мина от както Сашо писа в пловдивската фотографска група до момента в който вече пътувахме към Добростан и Червената стена 🙂

Времето в Пловдив беше насрано цял предиобед. Гнусна сива „градска“ мъгла, която само с вида си те кара да си запушеш нос, уста и всякакви дихателни отвърстия. Но камерите по старопланинските хижи показваха хубаво време. Т.е. тази си мъгла някъде имаше край. Решихме да го потърсим във вертикална посока – към Червената стена. Вече карахме през Асеновград, а метерологията си беше същата – бой на негри в тъмна нощ. Но до Добростан и нашето място имахме над 1000 метра денивелация. Надявахме се че облакът не беше 1000 метра висок 🙂

Карахме все нагоре и нагоре, но нещата не се променяха. Небето не съществуваше, а слънцето беше само далечен спомен. Подминахме Червен, Горнослав и Орешец… нищо! Вече усещах как само ще си изгубим неделята, когато ми се стори че сивотата навън стана един полутон по-светла. Смеех ли да се надявам?..

И изведнъж с ряз изплувахме от мъглата. Все едно чак сега отворихме очи и при първата възможност спряхме да се огледаме. Бяхме успели! 🙂

Чувствахме се като удавници извлечени на суха земя. Виждахме! 🙂 Под нас – море от облаци. Над нас – ъъъ, второ море от облаци! 🙂 Гледката беше много задоволителна, от онзи тип гледки, които те карат да останеш. Но все пак дадохме газ нагоре за Червената стена. Между Добростан и Марциганица се е пръкнала конна база – „Wild City“. Оставихме колата там и продължихме пеша. По пътя насам бяхме излезли в снежния пояс, но ситуацията беше спокойна. Педя-две беше максимумът на оцелелия тук сняг.

До тук бяхме доволни и се радвахме като циганче на баничка. Напред имахме към 4 км пътека с 200 метра изкачване – спокойна разходка. Снежната покривка не ни затрудни особено, но определено променяше пейзажа. И двамата сме идвали тук много пъти, но все пак се сверявахме отвреме-навреме с GPS-а 🙂 Първоначално следвахме две следи оставени от джип. По едно време те се превърнаха в следи от обувки и щеки. Тук-таме се виждаха и дълбоки дупки от копитца. Наоколо все пак е резерват – интересно дали има сърнички 🙂

До Червената стена ни отне около час. Не знаехме какво да очакваме. Над нас облаците няколко пъти се изпълваха небето и после се отдръпваха. Възможно беше в долината на Бачково, на където гледа Червената стена, времето да беше напълно различно от това зад нас. Последните крачки към мястото с гледката бяха напрегнати и смълчани 🙂 В момента в който излязохме горе, гората се изпълни с въздишките ни.

О, да! 🙂 Синьото небе разкъсваше 50-те отенъка на сивото, превзели панорамата…

Фотоапаратите минаха в картечен режим и отстрелваха всеки ъгъл, облаче и хълмче 🙂 Това беше гледка, която трябваше да се сподели! По възможност с максимум дразнещ фактор! 🙂

След първоначалната еуфория нещо друго ни направи впечатление – не духаше 🙂 Тук колкото пъти съм идвал, всеки път съм оставал без шапка. В този студ един вятър би ни изгонил за броени минути.

Някои гледки бяха достойни за корици на блек метъл албуми.

Не вярвах как се бяхме озовали в „златната среда“ между два ката облаци. Би ми било интересно да науча метерологичното обяснение за този феномен.

Въпреки безветрието при нас, небето все още беше динамично. Над Наречни бани разкъсани дупки мятаха надолу бесни ослепителни лъчове.

Бяхме дошли за залез, но след тези гледки ни се струваше че искаме прекалено много 🙂 Наистина – на запад облачната маса се сгъстяваше с всяка изминала минута.

Слънцето всячески се опитваше да докосне долната земя. Но тя нямаше шанс с три ката брони от облаци и високи, стръмни планини.

Интересно как повърхността на морето под нас се люлееше от слаб ветрец. Прибоят подмяташе наляво-надясно слаби гребенчета от сива мъгла. А в далечината на запад горната и долната земя започнаха да се сливат. Никакъв залез нямаше да видим днес 🙂

При нас излезе бръснещ ветрец, който ни напомни че може би е време да си ходим. Послушахме го 🙂 До тук бяхме изпълнили плана на 250%. Не бяхме алчни, но все ми се струваше че на прибиране можем да хванем противозалезните отблясъци нагоре. Наистина, представлението не беше свършило, просто сцената се беше изместила.

Белият сняг отдолу и облаците отгоре си подаваха отразени заспиващи лъчи, потапяйки ни в една карамелена приказна атмосфера.

Родопите ни изпращаха с пейзажи за картички!

Дори когато всичкото слънце беше вече отдавна залязло, представлението продължи да награждава търпеливите зрители, останали след финалните надписи 🙂

Завесите се спуснаха и точно тогава насреща ни светна един друг прожектор! 🙂

Днес имаше пълнолуние, което по-късно щеше да бъде допълнено с лунно затъмнение. Но тук вече си говрихме за съвсем други часови зони. В момента снимахме обложки за блек метъл албуми:

С това закрихме снимачния полу-ден 🙂 Ръцете ни може и да бяха замръзнали, но душите ни горяха 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *