Горни Воден – Лясково

Предназначението на тази разходка беше да разкара следпразничната атрофия и да ни стартира за новата 2019-та година 🙂 Дължина отиване и връщане – около 10 км, към 300 метра денивелация – нищо работа, която нормално се взима за 2-3 часа. Но първият опит за минаването му – преди 2 седмици, се провали от останалия януарски сняг. Бялото одеало дебело около педя доста ни затрудни. Ходенето беше мъчно с боксуване и на места слизане на 4 крака 🙂 След като началният километър ни отне мъчен половин час решихме да прекратим, за да не трябва да ни търсят после 🙂
Вчера тръгнах на поправителна сесия. Бях си казал че видя ли и пръст сняг ще бия отбой. Скоро се беше изсипал стабилен сняг с червени кодове и лавинни опасности във високата планина. Но последните няколко дни бяха топли и се оказа че на нивото на моите 600-900 м. н. в. не беше останала и снежинка 🙂

Маршрутът имаше няколко опорни точки. Двата крайни ориентира бяха двата кръста – този над Горноводенският манастир и този над Лясково. Но като за начало исках да видя останките на едно кале, намиращо се до асфалта преди манастира. В днешни времена там се издига параклиса „Св. Димитър“ – заграден и заключен.

Ако човек не знае какво да търси, няколкото изкопа в страни от параклиса въобще няма да му направят впечатление.

Това са основите на римската (по-късно – средновековна) крепост Воден. Мястото е класическо за строеж на крепост – хълм с естествена защита от стръмни и голи склонове, широка гледка поставяща на тепсия десетки километри площ. От тук се виждаха Асеновград, Пловдив, Пловдивското поле и гърлото на пътя за Смолян, който е бил важен проход за Бяло море през средновековието. Крепостта тук е била голяма, с 4 последователно разположени кули.

В изкопите се виждат солидни зидове надолу. За съжаление над земята почти нищо не е останало – крепостта се е превърнала в донор за строежа на оградата на параклиса…

Километър по-нагоре по къдравия път стигнахме до манастира „Св. св. Кирик и Юлита“.

Горноводенският манастир има динамична история на опожарявания и възстановявания, и още по-интересна история в наше време. Опожарен 1924 г., унищожен от земетресение 1928г., дом на богословско училище през 1920-1930 г, концентрационен лагер 1944 г., дом за душевно болни по-късно… Реставриран от Съюза на архитектите през 1983-1987 г, използван като почивна и творческа база на съюза… До 2010 г. е работел като тризвезден хотел.
В църквата има някои наистина стари стенописи, които за съжаление са изпонадраскани от неанонимни пишлемета, държащи да се увековечат в историята…
В двора на манастира има мини-зоопарк с няколко пауна и други пернати.

От тук нагоре нашият път започваше от голямата поляна няколкостотин метра по-назад (GPS координати има накрая на пътеписа). Тръгнахме по напречен черен път и почти веднага се отклонихме по малка пътека. Тя се движеше почти успоредно на асфалтовия път, но беше по-високо от него. Маркировката беше трудна. Туристическа такава няма. Има светлоотразителни маркери от ултрамаратонските трасета Орехово ултра и Персенк ултра. Къде изпопадала, къде изпочупена, но това беше трасето, което трябваше да следим чак до Лясково.

Пътеката започна да взима височина. Катерихме се по стъпаловидно израснали коренища и скали. При първата проба на този маршрут миналата седмица, тук сериозно се изпотихме и този терен покрит със сняг и лед ни отказа 🙂 Но сега всичко беше песен.

Бях в гората, но до мен все още достигаха звуците на бетона. Чуваха се звуците от натоварения път между Пловдив и Асеновград. Летището беше наблизо. Тук-таме до мен достигаше ниското боботене на форсирани самолетни двигатели. Но лека-полека с изкачването горският пояс успяваше да ме изолира и чуруликането на горските птички взе превес.

Пътеката по която вървях няколко пъти смени облика си. На няколко пъти се превръщаше в път, постлан с каменни плочи. Интересно, какви ли бяха тези останки? Части от този път се губеха и бяха старателно маркирани с червени хиксове. Минах покрай голяма скала, в която беше издълбан барелеф на ловното дружество.

Скоро стигнах до параклиса „Св. св. Кирик и Юлита“. На мястото всъщност има чешма и два параклиса – нов и стар – и двата в окаяно състояние…

Покривът на новия е полуразрушен, вътре капе вода и влизат птици…

Оставихме по нещо в касичката за реставрация…

Но старата сграда е още по-зле. Стените са поддали и покривът ги е последвал. Интересната кръсто-куполна конструкция е на път да се превърне в купчина камъни.

От чешмата тук се отклонихме за първия ориентир по нашия маршрут – кръста над манастира. Той се намираше съвсем близко – на не повече от 5 минути ходене.

От тук малко по-нагоре намерих още по-панорамно място. Ето на това казвам пейка с гледка 🙂

Поглед към „Св. Димитър“ с калето (долу), Горни Воден, Долни Воден, КЦМ и летище Пловдив:

Върнах се до чешмата с полуразрушените параклиси и пак поех нагоре. От снега беше останала лека калчица, от която усещах как от стъпка на стъпка ставах по-висок 🙂 Пътеката свърши в един по-широк черен път. Той изви няколко пъти и след по-малко от 100 метра трябваше пак да го сменя с нова пътека. Тук можеше да стане объркване. Отразителната маркировката на маратонците е малка по размер и с не открояващ се цвят. Има няколко разклонения, които могат да се объркат. Километър-два вървях през предимно букова гора. На няколко пъти излизах на малки каменливи полянки. През рехавите храсталаци се виждаха откъслечни покриви може би от Руенски къщи. Срещах и хора. Топлото време беше раздвижило доста крака 🙂

Горе-долу час след като тръгнах от Горноводенския манастир стигнах до село Лясково.

В ляво от него виждах моя втори ориентир – кръста.

Слязох на асфалтовия път, смених няколко черни пътя и стигнах до него.

На север се виждаше скален венец с нещо като пещера:

Поглед на запад към Лясково:

Поглед на изток към Анатемата и Св. Илия. Тук по по-високите части се намират концлагерите „Св. Никола“ и „Гонда Вода“.

Минах да разгледам Лясково. Младежи щъкаха по улиците – доста оживено село ми се стори. Може би за това помагат няколкото хотела и къщи за гости. За съжаление няколко стени бяха ошарени с графити. Къщите бяха смесица от стара архитектура и последен вик на модата. Редуваха се изоставени дворове и подкастрени морави със системи за капково напояване.

Уличните песове тук бяха маркови хъскита 🙂

Завих да се прибирам по същия път. Исках да хвана маратонската маркировка от няколкостотин метра по-нататък. Мисията невъзможна! Ходех през каменлив храсталяк точно над селските къщи, от където „би трябвало“ да минава трасето. За няколкостотин метра видях може би един-единствен отражателен стикер – хванат с телбод за игличките на една ниска елхичка. Тези момчета, ако могат да се ориентират по това без GPS – шапка им свалям 🙂

Скоро бях обратно в гората по вече познатата ми пътека. Потънал в мисли почти се спънах в тези красавици 🙂

Кога пък се появиха тези кокичета?! Почти бях сигурен че на идване ги нямаше 🙂 Възможно ли е да бяха покарали за два часа? 🙂

Хубава раздвижване се получи. От тези 10 км по-стръмната част се взима още в началото на маршрута. От параклисите „Св. св. Кирик и Юлита“ нагоре има толкова равни участъци че могат и да се тичат 🙂 Общата денивелация е около 300 м и цялата обиколка ми отне към 3 часа.

GPS координати:

42.0013461, 24.8441105 – горноводенски манастир
42.0012083, 24.8479945 – стартова точка
41.9994242, 24.8426011 – барелеф „Станимашко ловно дружество“
41.9991978, 24.8452067 – кръст
41.9981998, 24.8436249 – параклис „Св. св. Кирик и Юлита“
41.9978231, 24.8336736 – стрелка „Лясково“
41.9948425, 24.8256351 – излаз на пътеката в селото
41.9895901, 24.829889 – кръст

Забележка за координатите: GPS приемникът като всеки друг измервателен уред има грешка, която за цивилните приемници е от порядъка на 5+ метра. В условията на гори и дерета тази грешка става още по-голяма. Не гарантирам за точността на координатите, но пък ако ви помогнат, няма да откажа почерпка 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *