Розовец – Правите камъни / Братята

Това беше място, което търсех от години 🙂 Преди много време бях мярнал някъде снимка (тогава озаглавена – „Братята“), която ме беше накарала да ахна. Това беше от онези места, които ти се струват невъзможни. Не ти се вярва че съществуват и още по-малко ако се намират едва ли не под носа ти в задния ти двор 🙂

Но никой от ходилите там не споделяше местоположението с непознати… Разбираемо! Иманярският бизнес в България работи на пълни обороти. Едно сравнително „новооткрито“ място би било прекалено апетитно за археолозите на черно. Колкото повече се ровех, толкова повече нищо не откривах 🙂 Информацията в чуждестранните портали беше по-богата от тази в българския интернет. Намерих приблизителния регион – брезовското село Розовец. От там издирвах скалната формация по топографски карти, сателитни и аерофото снимки – все едно търсех игла в купа сено 🙂 Постепенно се отказах от идеята някой ден да видя Братята.

До онзи ден, когато мернах някъде същата снимка. С координати. А когато се разтърсих се оказа че мястото вече е добре известно, но като „Правите камъни“ 🙂 Имаше го в туристически справочници, в блогове, до там дори беше маркирана туристическа пътека с табелки 🙂 Айде стига бе! 🙂

Та, така, дами и господа – събота сутринта кацнахме в средногорското село Розовец. Веднага хванахме тези табелки по уличките на селото.

Минахме покрай интересна къща с българското и руското знаме, между тях курдисано и европейското 🙂

Улицата направи обратен завой, където се отклонихме от нея. Пресякохме малко ручейче и хванахме по осеяна с парчета керемиди пътека нагоре. Малко по малко излизахме от селото.

Тази пътека съвсем скоро излезе на широк първокласен черен път, почти самолетна писта. Хванахме тази транс-средногорска магистрала, която щяхме да следваме цели 3 километра. Пътят нямаше грам сянка. Беше само средата на март месец, а тук едвам се живееше от жега 🙂

Планинските склонове в дясно бяха осеяни със скални групи. Подозирах, че някъде там щеше да е нашата цел, може би без да подозираме дори я виждахме.

Пердашехме през прашната магистрала, подминавайки няколко грозни участъка. Нечия голяма фадрома се беше развихрила превръщайки декари храсталак в кални бабуни. Почти като все едно да строят нещо. Горски мол, може би? 🙂

Минахме покрай язовира и скоро след него табелите ни отклониха в дясно. Бях надъхан да започваме същественото изкачване 🙂 Но голямо стадо добитък с пет големи кучета ми охладиха малко ентусиазма 🙂

От тук нататък маркировката става по-рехава и лесно може да се изтърве. Ние я загубихме, после си мислихме че сме я намерили (ама не!) и някак си стигнахме, но! Нагоре има две пътеки 🙂 „Официозна“ и „не чак толкова“.

Взима се около 200 метра денивелация. И двете пътеки си имат своя чар. Официозната е маркирана с табелки и минава по бившо водно дере. Стръмна е! А при по-мокро време ще е интересно, ако насреща ти тече вода. Другата псевдо-пътека е маркирана с парцали и тиксо, които през повечето време са стабилни, но тук-таме се губят. Тя е малко по-полегата и не минава през дере, но се пресичат няколко храсталака и скални формации. Има патешко ходене, има катерене, има и фитнес упражнения, единственото което няма – слава богу – са шипки! 🙂

Докато се качвахме, естествено не знаехме нищо от тези неща 🙂

Съвсем скоро излязохме на тези каменни порти:

След като бяхме изгубили табелките се оказва че следваме нещо като временна маркировка за състезания – парцалки и гумени ленти по дърветата. Но тази маркировка беше толкова настоятелна че и за момент не се усъмнихме в нея 🙂

Падна си драпане. Тази спортна дисциплина я наричам глиганинг – понеже се заривам в шумата и храстите като прасе и от мен почва да се чува само грухтене и пъшкане 🙂 Тук-таме излизахме върху поредната скална площадка, където взимахме малко въздух. Колкото повече се изкачвахме, толкова повече гледка се откриваше назад.

Имаше лутане. Имаше катерене през тесни улуци. Имаше заобикаляне на непристъпни скали. Имаше и връщане назад. Много пот се изля, много женски роднини бяха споменати… Не му се виждаше края! Бяхме на една милимунга да се откажем 🙂 Тук някъде чух объркани човешки гласове… идващи от съседния дол 🙂 Успокоих се че ние не сме най-зле и продължихме нагоре 🙂

А тук „нагоре“ беше най-правилното упътване. Отдавна бяхме изгубили всякакви боклуци, които можеха да послужат за следа. От момента когато се отделихме от горската магистрала ни отне 1 час да се качим до нашата цел. Тогава това пълзене ми изглеждаше като цял ден 🙂

Два каменни блока са изправени върху изкуствено заравнена платформа. Под платформата има няколко скални ниши. Двете вертикални плочи са разположени така че вътрешните им огладени стени са успоредни и между тях има проход с ширина около 80-90 см. Ориентацията е изток-запад, което навява мисли за наблюдения на изгреви и залези.

„Братята“ е много подходящо име. Двата камъка се допълват визуално. Единият – върлинест, а другият – тантурест. Крачун и Малчо 🙂 По-високият брат е изправен върху основа по-тясна от метър и контактува със скалата отдолу само в няколко точки. Височината му е около 6 метра.

Изчислено е че масата на всеки от двата камъка е около 60 тона. Природа или човешка ръка е създала тези чудесии?

Противно на очакванията – повечето балансирани камъни по света са естествени природни образувания! 🙂 Примерно по време на ледниковите епохи отдръпващите се ледници са влечели гигантски морени, които понякога са намирани пръснати под всякакви ъгли на десетки километри. Не е задължително всяка морена да застава „на кистерме“ – една на милион стига, за да се превърне хиляда години по-късно в уникална туристическа атракция 🙂

Но в Средна Гора не е имало такава ледникова активност. Освен това и двата камъка носят следи от обработка, включително и по контактните си повърхности.

Малко изследвания има по въпроса. Първите научни сведения за този мегалит идват едва от 2015-та година.

Ако се разходите повече из непосредствения регион, ще видите много други подобни скални формации. Полу-изправени плочи, скални ниши, „олтари“ и наченки на долмени. Равни скални подиуми с габаритите на хеликоптерни площадки. Разцепени, успоредни вертикални плочи. Целият район е осеян с примери как работят природните процеси. Почвата наоколо е пясъчник, който лесно се изветря и отнася от ерозията. В геоложките понятия за време най-малката мерна единица е „хилядолетие“ 🙂 Така за „кратко време“ по този стандарт почвата се отнася и открива скритите отдолу по-големи морени, които пък си остават там и никъде не мърдат.

Както ми се стори и в Скумсале, възможно е природа и човек да са работили заедно за оформянето на тези чудесии…

Много интересна информация може да получите от публикацията на Мартин Константинов: Нов тип мегалит открит в Средна гора

Въобще не ни се слизаше по същия глигански път 🙂 Тук намерихме вече „царската“ пътека с маркировката надолу. Нагоре продължаваше жълта маркировка, може би към Свежен? Нямах я на никоя карта.

Слизането по официозната пътека ни събра очите 🙂 Наклонът беше стабилен, а през повечето време ходехме по дъното на дере, в което беше текла вода. Сто пъти предпочетохме глиганинга на идване 🙂 Но поне слизането беше по-бързо – спирахме за почивки единствено да си наместим наколенките и космодиска 🙂

Поглед назад и вече отдолу когато знаехме за какво да гледаме – виждахме Правите камъни. Излязохме от храсталака на горската магистрала и тепърва ни чакаха 3 км пек и прах на обратно… Мдаа, не вярвам че бих го казал, но – до тук по-добре с кола 🙂

Първите публикации за този мегалит са буквално от онзи ден – 2015-та година. Човек може да се замисли колко още чудесии има за откриване в България 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *