Водопадите по Беласица

Места много, а време – малко. Все го даваме в галоп и понякога малко претупваме някои неща. Изпълняваме 10-дневната диета за 5 дни, плана за петилетката – за година и обикаляме за два дни планина, която иска да ѝ се посвети поне седмица 🙂

Така с Краси се втурнахме към водопадите на Беласица. Стартирахме рано сутринта в 5 часа с газ към македонската граница. Македонските митничари ни посрещнаха с рязкото „ЩО СТЕ ВИЕ БЕ?“ Не знам как се отговаря на такъв въпрос, но Краси успя да ги убеди че сме водопад-будали 🙂 Онзи махна снизходително и така бяхме допуснати в република Северна Македония 🙂

Между другото никога не споменавайте думата „мито“ при тези митничари – „мито“ на македонски означава „подкуп“ 🙂

Очаквахме че тази граница ще е просто условна и че път и села след нея ще бъдат същите като тези през които карахме последния един час. Но не – веднага си пролича че не сме в България. Селските къщи бяха гигантски палати, задължително на поне два етажа. Терасите им бяха просторни, но улиците бяха неприлично тесни. Пътищата на места ненадейно се стесняваха от две в една ленти. Населението масово караше… трактори 🙂 Куцо, кьораво и сакато, старо и младо пърпореше по тесните улици яхнали странни изобретения на инженерната мисъл 🙂 Явно и при тях важеше принципа „почивният ден е за да се свърши малко работа“ 🙂

Но нямахме много време за гео-политически наблюдения. Първата ни цел – село Колешино отстоеше само на 15 км от границата. Къдрав път ни поведе нагоре в планината. Минахме край един ресторант с гледка и съвсем скоро стигнахме на уширен паркинг. Указателна табела ни уведоми, че водопадът беше съвсем наблизо.

От пътя нагоре тръгваше пътека, като за малко да пропуснем гигантските надписи „ВОДОПАД“ 🙂

Пътеката нагоре е лесна и добре достъпна. Парапети, стъпала, пейки, няколко мостчета… Всичко си имаше 🙂

Стигнахме до няколко беседки. Толкова се впечатлих от мохабетчийския потенциал на това място, че за малко да пропусна водопада, който беше точно под носа ми 🙂

Ранното ставане съвсем ме беше зашеметило 🙂

16 метровият Колешински водопад се изсипваше мощно. Фронтално пред него имаше панорамно мостче, на чийто парапет се подпряхме да съзерцаваме тази красота.

Това беше много кратка пътека. От паркинга до водопада взехме разстоянието за около 10 минути. Идеална за авто-туристи, които не държат да се поизпотят 🙂

Подобен беше и следващия водопад.

Преместваме се на едно от съседните села – Смолари. Паркирахме до гигантски мега-ресторант с име „Атлантис“. Имаше 3 безплатни паркинга, всеки от тях – малко по-нагоре, според степента на проходимост на автомобила. Разстоянието между първия и последния беше 50 метра. Самият ресторант повече прилича на горска турбо-мохабетчийница от колкото на ресторант 🙂

Беседки и дървени масички под навеси, разхвърляни между няколко тераси край ромона на рекичката… А самата рекичка 🙂 Това бяха няколко разклонени пълноводни ручея, заиграли се с всичките мъхнясали камъни…

От ресторанта нагоре тръгна пътечка, която скоро стигна до голямо разклонение с много указателни табели.

Много цели си набелязах за следващи посещения, но за сега имахме само една – водопада 🙂

От тук нагоре пътеката се превърна в стъпала. Стъпала без край 🙂 Дължината им беше под километър и имах чувството че качихме поне 200 метра 🙂

От време навреме имаше пейки с масички и 1-2 чешмички. Отново много качествена пътечка, за някой който не се плаши от едни хиляда-две хиляди стъпала 🙂

Изкачването свърши в гигантска наблюдателна площадка точно срещу водопада.

В дълбока клисура срещу нас се изливаха мощните води на Смоларския водопад.

Площадката беше хубаво място, където човек може да поседне и да се наслади на природата. Да почопли семки (имаше изчоплени), да изпуши някой фас (имаше изпушени), да изпие една биричка (имаше изпити)… А, и за малко да забравя! Водопадът имаше и осветление! 🙂 Интересно дали наистина се пуска през ноща.

Два водопада видяхме в Македония и двата много ме впечатлиха. Много добре изградени и явно посещавани пътеки. Указателните табели бяха това, което се иска – информация. А не номера на евро договори и фактури, които да ти набучат в лицето милионните суми, които някой е откраднал в името на туризма… Хареса ми как наоколо нямаше търговци и сергии, нямаше каси с билетчета. Целият комерс беше събран в един-два ресторанта, които всъщност на пръв поглед ме очароваха 🙂

Браво на Македония!

А ние вече се връщахме в България 🙂

Следваща цел – село Скрът и водопад Мангъро. И цялото добро впечатление натрупано от сутринта до тук се изпари! 🙂
Табели и маркировка в селото – нула. Табела видях чак по-нагоре по маршрута, а тя… Очаквах да видя нещо за водопада. Но вместо това някой беше решил че граничната ограда е по-голяма атракция?… Сериозно? Половин табела с история как дядо Пенчо-трактористът си е пържил яйца на телефонния ток в заставата? Айде, стига бе…

Пътеката започна със синя туристическа маркировка край храм „Възнесение Господне“ в южната част на селото. Мина на ляво край споменатата табелка. Точно там имаше суха чешма и беседка. По-нагоре широкият черен път се стесни до пътека. Стигнахме до още беседки и чешма – този път течаща.

Пътечката се присъедини за кратко към още един широк път. Веднага след едно дървено мостче отново хвана нагоре по поречието на ручея.

Наклонът беше добър и спирахме за почивка няколко пъти. Имаше на какво да се наслаждаваме през почивките.

Финалното изкачване беше малко по-особен момент с драпане по група разклатени камъни, отвсякъде заобиколени с плитки, но бързи ручеи. И така се изправихме в основата на водопад Мангъро 🙂

Водното количество не беше много, но падаше красиво под формата на дантелена плащеница, наметнала зелените камъни.

Гонеше ни глад и мислехме да хапнем тук. Но освен глад ни гонеха и облаци 🙂 Първи капки ни зачукаха по главите, и те не бяха от водопада 🙂 Дадохме си газ надолу, където направихме лек обяд при чешмата с беседките. Възстановихме малко калории, но ранното ставане и напрегнатите предните няколко дни си казваха своето… Имахме още много неща в плана за днес, но батериите започнаха да ни свършват. Пренаредихме малко плановете и хванахме пътя за хижа Беласица, където щяхме да нощуваме.

Хижа Беласица е основно ремонтирана и е център на туризма в региона. Беше пълна до козирката с фенове на двуколесните спортове. Изсипаха се още два автобуса туристически дружества, готови да превземат върхове 🙂 Пред хижата има широка поляна, която се коси и се пръска против пълзящи гадини. Има и къмпинг зона. В ресторанта ядох превъзходно шкембе 🙂 И така горе-долу свърши нашия ден 🙂

Прекарахме интересна нощ, през която валя поне 17 пъти. На сутринта духаше вятър, който превиваше самотните дръвечета на две, а облаците препускаха като състезателни коне по небето. Няколко закуски по-късно вече обмисляхме дали да си подвием опашките и да се приберем валат този ден, или да проверим Лешнишкия водопад, който беше много наблизо. Успяхме да издебнем 5 минути, през които да не вали и се мотивирахме достатъчно да тръгнем към него 🙂

Естествено, времето ни пусна няколко минути сушина, след което връз нас започваха да се продънват облак след облак 🙂

И тук някъде видяхме дъждовник! 🙂 Хубаво му посветихме едни 50-60 кадъра, когато с мъка се разделихме с него… само да намерим втори след 5 метра 🙂 Уха, още един! 🙂

Нещо беше станало с тази гора… веднага се спънахме в трети.

Започнахме на шега да ги броим. 5, 6, 7, 8… 10! 20! 30! Какво ставаше тук?! 🙂 Черно-жълтите гущерчета бяха превзели цялата пътека. 50! … 60! … Стигнахме до впечатляващата бройка от 97!

И така от днес нататък тази пътека официално се нарича „Пътеката на стоте дъждовника“ 🙂

Пътеката беше дълга около 2 км и въобще не беше трудна. Редуваха се леки височини и спускания. Единственото по-стръмно място беше накрая точно преди самия водопад. Бяхме без щеки и не видяхме трудност, нито сме спирали за почивки.

Лешнишкият водопад малко ми напомни на Фотинския по начина по който се изливаше водата. Хубав рикошет се получаваше горе, след което водата се претърклуваше надолу по следващите тераси 🙂

Много хубава и лека пътека, която сложи финал на мокрото ни приключение 🙂 Използвахме времето да посетим още места, за които може би ще прочетете скоро 🙂

Харесаха ми македонските водопади. Лъснати и готови за всякакъв вид туристи, готови да предложат на всекиго по нещо. Хареса ми и района около хижа Беласица. Въпреки изглеждащата претоварена хижа, човек винаги можеше да си намери и спокойно местенце наоколо. Върнах се с много идеи за следващата разходка по този край 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *