Асеновградски върхове и пътеки – ден 1

Рядко участвам в организирани културно-пешеходно-масови прояви. Но някак си четвъртият ежегоден поход „Асеновградски върхове и пътеки“ съвпадна с дупка в графика ми. И още повече – направи ми впечатление добрата организация. Събитието беше обявено три месеца предварително, и всичко беше ясно – разписание с различни опции за двата дни, маршрути, GPS тракове… Бяха организирани бусове за извозване на багаж и хора – безплатно! 🙂

Имаше и надъхващи кадри с гледки от предварителните прохождания на маршрута 🙂 Имало е и освежаване на пътеки и маркировки. През тези три месеца имах чувството че постоянно нещо се прави – че това не е просто обявено и увиснало събитие, а цел, към която всеки ден се прави по някоя крачка 🙂

Явно и много други хора са били така очаровани, защото за похода имаше над 200 записани участника! 🙂

Лично за мен последните две седмици си бяха едно очакване. Имах жестока нужда от един мозъчен рестарт. Обещаните 25+ км разходки с над 1000 м денивелации гарантираха рестарт на всичките ми системи 🙂

И ето – някак си доживях до тази събота. Натоварени като кенгурута с по 2 раници, домъкнахме багажите до буса. Ако си мислехме че ние сме с много багаж – успокоихме се! Вътре вече имаше сакове с обема на малки надуваеми басейни 🙂 Пристигаха още и още, а горкия бус прибираше като черна дупка 🙂

В 8:30 имаше реч за добре дошли и кратък инструктаж от организаторите – сдружение „Устремени“. Събрахме се за обща снимка („преди“ от „преди и след“ 🙂 ) и с маршова стъпка подхванахме през площада 🙂 Толкова много хора не съм виждал и на първомайските манифестации в училище, а там извиняваха отсъствия… 🙂

Маршрутът за първия ден щеше да е: Асеновград – м. Параколово – манастир „Св. Петка Мулдавска“ – м. Голия Гидик – Асеновградска ловна хижа – Червенска ловна хижа – добростанските поляни – м. Ропките – хижа Марциганица.

Вървяхме и вървяхме, а Асеновград не свършваше 🙂 Първа спирка – на изравнителния басейн на ВЕЦ „Асеница“ – колкото да се събере малко групата, и газ пак напред 🙂

Вървяхме по прашните пътища през вилната зона Параколово. Прогнозата за хубаво време дори леко надминаваше очакванията ми. Нямаше 9 часа, а слънцето биеше по главите ни 🙂 Не ми се мислеше какво ще стане към обяд. Надявах се до тогава да сме на сянка в дън гори тилилейски 🙂

След около час най-сетне се отклонихме в някаква горичка в дясно. Пътеката рязко придоби нагорен характер. До сега ни беше топло отвън, но тази жега много бързо започна да извира от нас самите 🙂 Темпото беше прилично, но не прекалено спортно. Тук беше момента групата да се сортира сама според възможностите. Един ходи бързо, друг бавно – разбираемо. Но организаторите бяха предвидили това и с всяка обособена групичка имаше техен човек нататък.

Започнаха гледките 🙂 Но най ми хареса първата гледка към покрива манастира – там щяхме да направим първата почивка 🙂

Игуменката – майка Юлита, ни разказа няколко истории. Манастир „Св. Петка Мулдавска“ е бил основан през XIV в. През Възрождението е бил дом на богата библиотека и килийно училище. Опожаряван няколкократно – последния път през 2010 г. Тук Васил Левски е имал малко скривалище, което в момента е част от малка музейна сбирка.

Починахме, хапнахме и пийнахме леко. Трябваха сили – това до тук беше само загрявката 🙂

Газ по следващото нагорнище на което не му се вижда края 🙂

Излязохме от гората и до един зелен фургон се отклонихме в дясно. До сега ходехме по широк царски път, но от тук нататък синята маркировка реши да ни преведе по по-панорамни места 🙂 В дясно виждахме хижа Безово:

А назад… Моментът в който погледнах назад беше момента на „ибаси, как се качихме чак до тук?!“ 😀

Някъде там долу се беше сгушил Асеновград! Но на заден план… това цялото беше Пловдив 🙂 Дори от тук се различаваха тепета и квартали. В дясно се виждаше крайчеца на летището.

Още по на дясно се виждаше язовир „40-те извора“, Боянци, Болярци и Балкана – отстоящ на 90 км. Тази гледка я искам в по-ясно време – може би някъде там щяха да се видят Шипка и Бузлуджа? Слънчевата мараня в момента беше убила всякакъв детайл.

Гледките зареждаха ума, но не и стомаха 🙂 Часовникът си напомняше че обяд минаваше. А тези хубавици само дразнеха апетита с вида си 🙂 (сега ще се намери някой да обясни че сигурно не е ядлива 🙂 )

Обедната почивка щяхме да направим на Асеновградската ловна хижа. Густо ми стана като видяхме покрива ѝ в далечината. Май до сега не съм имал разходка, в която толкова много да се радвам на покриви 🙂

Насядахме по земята и се заехме с важната задача да вкараме калории в телата си 🙂 Наоколо се появиха прахчета, вълшебни отвари, химия, алхимия – кой какъвто скрит коз имаше 🙂

До този момент GPS-ът с леката си склонност за преувеличение казваше че сме изминали към 12 км. Неусетно бяхме преминали границата от 1000 метра надморска височина. Минаваше 13 часа. Комбинацията от слънце и умора започваше да се усеща. Групата се беше разтеглила стабилно – половин час продължи прииждането на хора от опашката. Тук ни чакаше един джип-линейка, който да поеме смъртоносно ранените. Мисля че никой не се възползва от услугите му 🙂

Следващата ни задача беше да намерим водата, която трябваше да е съвсем наблизо. Бяхме заредили вода долу на манастира скоро. Но денивелациите, слънцето и умората бяха намалили запасите ни. Но чешмичка до Червенската ловна хижа беше на по-малко от 30 минути. Естествено опашката за чешмичката беше километрична 🙂 20-минутното чакане в знойната жега не беше от приятните неща в живота 🙂 Поне от ловната хижа имаше хубави панорами:

Безкрайното чакане на чешмата беше прекратено от лошата новина – водата била пресъхнала! А! 😀 Коя беше тази ламя, която пресуши извора? Ако чете тук, да си признае веднага 😀

Водачите използваха телефонен жокер „обади се на приятел“ и организираха някаква вода да ни чака накрая. Но до там имахме още толкова много път и толкова много слънце… 🙂

Поехме едно стръмно изкачване. От червенската хижа се върнахме обратно на царския път. Това вече беше широкия път, който щеше да ни изведе до Добростан.

Оставаха още 4-5 км, но все равни. Поехме скоростна жадна крачка под палещото слънце 🙂 Имахме чувството че за нула време ще стигнем в селото!

Докато не цопнахме в първия гьол. Царският път беше осеян с дълги участъци, в които се беше събирала вода. Тежка хронична кал, вероятно част от нея можеше да бъде датирана чак до римско или тракийско време… 🙂 Всеки от тези гьолове имаше уникално за себе си заобикаляне. Къде през шипки, къде през коприва, къде през лабиринт от клони… 🙂

Зарадвах се когато в далечината съзрях покривите на къщите от селото. Май започвам да се повтарям 🙂

Чешмата на центъра – сладка, студена, изобилна вода! 🙂 Тази чешма беше един блян, едно прошепнато обещание, една пътеводна звезда на небосклона… Най-добрата вода, която съм вкусвал! Усещах как живата вода изпълва съсухрените и смачкани клетъчни мембрани в телесните ми тъкани 🙂 Чакането си заслужаваше всяка минута 🙂 Опашката се изви втори път, някои дори затретихме… 🙂

Накрая след като всички се задоволиха, някои се и окъпаха 🙂 Доста прах и пот бяхме събрали, някои дори и кал. Заредихме всеки наличен съд. От тук насетне никаква вода нямаше да има, може би чак до финала на пътешествието.

А нас ни чакаше още поне половин час път. Тръгнахме по асфалта към Марциганица, но още на параклис „Св. Илия“ се отклонихме в ляво през полето.

Полето беше доста осрано от добитък.

Може би за това организаторите бяха избрали една малка пътечка, която не беше нито в киреча, нито по жарещия асфалт. Слънцето вече падаше надолу и биеше право в челата ни докато кретахме към залеза. Няколко коня се чудеха на странната масовка, която газеше пасищата им 🙂

Стигнахме! С хижа Марциганица станало някакъв проблем в последния момент и се е наложило палатковия лагер да е другаде. На мен ми беше все тая – само да имаше две дървета, между които да се опъна възможно най-скоро 🙂 А мястото беше добре известната мохабетчийска поляна.

Някой добър човек вече беше разтоварил багажа ни от буса 🙂

Малко по малко катунът ни придобиваше вид 🙂

Към 17:30 се заформи една групичка за посещение на пещерата Добростански бисер и връх Попа. Имах много голямо желание да се включа, но не и сили 🙂 Направих си една по-важна експедиция – до чешма, която имах наблизо на картата. Чешма наистина имаше, но според една местна жена не била добра за пиене точно в момента. Е, все пак си беше чудесна за миене 🙂

Вечерта мина спокойно. Извиха се няколко хора, послушахме малко музика и повечето от нас заехме сериозно хоризонтални положения 🙂 От някъде се чу китара. Няколко огъня се съревноваваха кой ще отрови по-добре въздуха 🙂 От някъде се появиха трупи за сериозна клада.

Аз някъде по това време се изключих… Преживявали ли сте отвличане от извънземни? 🙂 В единия момент си затваряте очите и в следващия ги отваряте, но 10 часа по-късно 🙂 Нещо такова ми се случи – спах като утрепан 🙂

На сутринта ни очакваше още един вълнуващ ден 🙂 Пещера, най-големия водопад в Родопите, изкъртващи спускания в дисциплина „горски слалом в шумата“, надбягване с дъжда… Но няма да ви уморявам – за тези неща ще прочетем в друг пост 🙂

От мен „Устремени“ имат едно голямо благодаря и браво! Организацията беше на ниво, а няколкото дребни спънки бяха преодоляни. Водачите бяха стабилни хора, които се справиха блестящо с поверената им отговорност. Положителното настроение не ги напусна и за момент, въпреки умората и тежестта на задачата им. Лично аз не мога да искам нищо повече за доброто си изкарване 🙂

До скоро!

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *