Еднодневка до Райското пръскало

До сега поне 10 пъти съм се заричал че повече няма да стъпя на Рай 🙂 Не знам защо всеки „последен“ път се оказва предпоследен 🙂 Има нещо там – дали природата, дали рестартът който се случва със съзнанието, дали самопречукването с целия път и сладката болка след завръщането, дали оправданието да се изпият 10 бири за да се наваксат изгубените калории…

И така един хубав ден с колегите направихме организация за разходка-еднодневка до Райското пръскало. Километражът – сериозен. Групата – още по-сериозна 🙂 Прогнозите за времето – „интересни“. Следих 15 метерологични модела, всички от които залагаха на „що-годе“ сухо време чак до късния следобед, но знае ли се? 🙂 За всеки случай добавихме дъждобраните към лекия багаж.

И така 08:30 неделя сутринта 9 човека и 1 куче се събрахме на Паниците. Едвам си намерихме място от десетките коли паркирани навсякъде. По-късно щяхме да видим цялото това стълпотворение да слиза надолу – може би поне стотина човека…

Поехме нагоре по сипея на Смъртта. Мрежата от песъчливи каньони и сипеи в началото на пътеката имаше обучителен характер 🙂 Настройваше хората за сериозния път напред. Всеки път като минавам от тук, тази ерозирала пътека е придобила нова форма с нови пинизи за преминаване. Колко ли остава преди целия този склон да се изсипе долу в реката… 🙂

Издрапахме до горе и се озовахме пред табелите на парка. Проверка на групата – настроението все още беше на ниво 🙂

Няколко сандвича намериха своя край тук и олекотени дадохме газ нататък. Последва вторият ерозирал участък – по-полегат, но не по-малко сериозен. Тук свършваше първият сенчест сегмент за нас. Предстоеше ни дълга и равна слънчева поляна. Извадиха се плажни мазила с астрономически фактори. За сега времето беше слънчево и на небето нямаше ни едно облаче, което да смекчава лятната жега.

Тук се намираше първата чешма, която беше леко в дясно от маркировката. Има няколко големи корита за поене на добитък и стабилен чучур, който изхвърляше водата почти хоризонтално. Беше доста разкаляно от копита, но ставаше за минаване. Първа бърза баня по пътя 🙂

Налегнахме стабилна крачка и по това слънце вървяхме не повече от половин час. Стигнахме до пейките, предвещаващи сянка и слизане в гората.

С мостчето над река Малка Бъзовица ни лъхна и примамлива прохлада.

Успешно избягахме от пловдивския зной. Можех лесно да се закотвя тук за през целия ден 🙂

Ходехме през сенчестата Рогачева гора. Пороищата от предните дни се бяха отразили злополучно тук, разкаляйки пътеката на всевъзможни места. Горе на слънцето това не се усещаше, но тук на места имаше условия за плуване в кална гняс 🙂

Направихме по-стабилна почивка на Мечата чешма. Мушнахме по няколко кафенца и сладки калории, събирайки сили за по-сериозната част от маршрута – излизането от гората. Спряхме за малко на моста на Голяма Бъзовица, да си стегнем гащите и обувките 🙂
За съжаление любимия надпис вече го няма, заменен от паметна плоча. Този надпис за мен бе едно много възлово място от целия маршрут, един знак, който те кара да преосмислиш живота и мирогледа си и да се запиташ защо правиш такива неща 🙂 За това тук ще изровя надписа от архивите:

От тук нагоре последва изкъртващо издрапване от гората. Пейки – много. На всяка пейка – спирка 🙂 Вървяхме все нагоре, а букаците не свършваха. Всяка крачка ни приближаваше към небето, но така и не можехме да го достигнем 🙂 Е… естествено, който ходи достатъчно – стига 🙂 Не небето, но достатъчно близко – излязохме от гората! 🙂

Лесно е от тук да се тръгне директно към хижа Рай, но това означаваше да се изпусне гледката от Малкия Райски Купен.

Не беше само невероятната гледка във всички посоки, нито необширната панорама… Тук човек може да свали шапка и да си каже „Здравей, Балкан“…

Нито снимки, нито клипчета могат да пресъздадат чувството на удовлетворение, награда и преклон… Тук човек забравя болката от стръмното изкачване, изоставя своите проблеми, изпразва съзнанието си от мъка и тежест и го напълва с нещо хубаво.

Краката боляха, сърцата тупкаха, но главите жадно попиваха.

Бяхме вече близко до хижа Рай. Там разпънахме панаира и софрите. Обяд минаваше и имахме тепърва да наваксваме. Заредихме и няколко много важни хладни бири от хижата, които да възстановят изгубения бирен баланс в душите ни.

Вече си мислех че това ще е повратната точка в нашата разходка, след която ще хванем на обратно. Но от някъде в групата се надигна желание за ходене до водопада 🙂 Нямах нищо против и да не ходя 🙂 Но това означаваше че щях да слънчасвам на жегата до хижата, докато други се опитваха да си счупят главите нагоре без мен 🙂 И така някак си се оказах в една по-малка групичка, устремена нагоре към Райското пръскало 🙂

Не изглеждаше толкова далеч. Още не съзирах стръмната пътечка, която беше прорязала почти вертикално балкана 🙂 Мислех си че просто трябва да идем до рекичката и това е. Не! 🙂

Започнахме стабилно да взимаме височина. Доста пъти бях идвал до хижата, но нито веднъж до водопада. Може би е имало защо? 🙂 Така си мислех докато плезих език по пътеката съставена повече от вертикални камъни и сипеи от колкото от пътека 🙂 Придивжвахме се по-скоро нагоре от колкото напред.

30 минути ни отне качването на тези близо 200 метра. Почивките бяха безчет. Езикът ме заболя от постоянното му настъпване 🙂

Някак си нагорното рязко свърши и се озовахме под водопада. Снеготопенето от целогодишната преспа под върха генерира достатъчно количество вода, която просто падаше от един ръб 125 метра нагоре. Това е най-високият целогодишен водопад на Балканския полуостров.

Освен водата, от горе може би падаха и други неща, ако съдим по полу-оглозганите останки от животински произход 🙂 Но не сме провеждали изследване – стана време да слизаме.

Слизането беше малко по-бързо, но значително по-изкъртващо. Когато човек вижда колко много има да пада надолу, ако обърка някоя стъпка, започва да се чувства по един много некомфортен начин 🙂

Долу направихме по едно кафенце – наградата на победителите – и хванахме групово обратния път. Прогнозите за времето все още не гарантираха приятно изкарване на следобеда, а часът наближаваше 15:00. Нагоре се оформяше хубав черен облак.

Слизането беше чевръсто 🙂 Умората вече си казваше думата, но черното небе назад ни даваше скорост напред 🙂

Слязохме в гората, след което издрапахме обратно навън от нея. Дългата слънчева поляна вече не беше слънчева. Този черен облак ни спести сериозно изгаряне 🙂 Няколко далечни тътена ни пришпорваха докато задминавахме големи групи, тръгнали да слизат преди нас.

Започваха да се редуват надолнище след надолнище, тренирайки ни за последната душегубка, която трябваше да слезем 🙂

Бърза почивка на табелите на парка, където си стегнахме гащите и обувките за последната пързалка. Взехме я без щети. Вече бяхме толкова изморени, че даже и псуване не се чуваше 🙂

Вече бяхме долу! Не издържах на изкушението и се цопнах в река Тунджа. Едното предимство на туристическите сандали – по всяко време можеш да нагазиш във вода и да се измиеш 🙂

Направихме финално преброяване. Учудващо, но не бяхме загубили никого! 🙂 Цялата група преживя Рай, макар да съм сигурен че повечето не биха повторили (и аз в това число – за кой ли път го казвам) 🙂

Благодаря на всички за чудесното изкарване! Аз ви казвам чао с 4-5 потни бири 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *