Пирин – до Тевно езеро през Полежан – да, ама не :)

Понякога нещата не се случват както сме ги замислили 🙂

От няколко седмици насам с Краси бяхме подготвили тридневна разходка по Пирин. Миналата година много ни хареса и тази година организирахме подобен маршрут. Вече бяхме толкова уверени в приятното изкарване, че дори викнахме още хора. Нямахме ни най-малка идея как щяхме да се провалим 🙂

Планът за първия ден беше следния (за втория въобще няма да говоря – не стигнахме до там 🙂 ) – качваме се до хижа Безбог с лифта, от там лека-полека към връх Безбог и Полежан, слизане през Малък Полежан към Джангалска порта и към Тевно езеро. По-малко от 10км за деня, със 700 метра изкачване и 400 метра слизане. Нищо работа? 🙂

Уж не тръгваме просто ей-така по карта и координати без да си напишем домашното. Обсъдихме маршрута с няколко човека – всички казваха „браво“, „много хубаво“ и никой не вдигна даже и вежда 🙂 Сега като се замисля – никой от тях си нямаше идея в какво ще се нахендрим 🙂

9:30 се събрахме с групата на Добринище – Краси, Боби, Косьо и Наско. Напазарихме на бързо и се врътнахме с лифта до горе.

Часът идваше към 11 – малко късно тръгване, което щеше да ни коства крайната цел… Или щеше да ни спаси животите 🙂 Въпрос на гледна точка 🙂

Беше петък и така се измъкнахме от обичайните тълпи тук. Първата загрявка за деня – трябваше да качим тази душегубка точно зад Безбожкото езеро 🙂

Раздвижихме кръвоносните системи и влязохме в обороти с малко кардио. Стръмният път до горе беше повод за много спирки и снимки. Хижата е разположена в дъното на една купа, която закрива видимостта към сърцето на Пирин. Бяхме избрали днешният маршрут да минава през няколко върха – искахме да видим всичко 🙂

Излязохме през ръба на купата и пред нас започнаха да се отварят страшни алпийски панорами. Задържал се чак до лятото сняг, покриваше като тортена глазура зловещите зъбери прорязващи небесата.

Попово езеро и Каменица назад:

След час някъде изоставихме жълто-зелената маркировка и хванахме по пътеката нагоре към Безбог. Времето беше интересно. Ниски пухести облачета в 50 нюанса на сивото ближеха близките била и върхове. През годините до сега няколко пъти имах мераци за Безбог, всичките които бяха осуетявани от кофти време. Дали планината щеше да ме допусне поне този път?

Озовахме се преди последното сериозно изкачване към Безбожкото седло. Тази гледка ме разколеба. Пряспата беше застанала върху най-удобното за минаване място. Но малките точки крачещи през нея показваха че препятствието беше преодолимо, така че – газ напред 🙂 Една жена слизаща точно пред нас се хлъзна и багажът и литна надолу по снега… Жестоко напомняне колко внимателна трябваше да е всяка крачка тук.

Сняг в сандалите е едно от най-ободряващите неща, които може да почувства човек 🙂 Може би сандалите не бяха най-удачните обувки за тук, но в дългосрочен план те ми спасиха краката от самоунищожение този ден. А преспата беше преодоляна за по-малко от минута внимателно ходене.

Вече бяхме горе на седлото! 🙂 О, каква гледка… Напред към Полежан черните облаците правеха френски целувки с планината… Малките точици драпащи по билото ни показваха къде беше пътя ни 🙂

Полежанските Стражи също бяха под облачна покривка. Вятърът ги отваряше за моменти, колкото Пирин да ни каже „вижте какво имам скрито тук, но не е за вас“ 🙂

Поглед към Дисилица и езерото под него:

А моята заветна цел за деня – Безбог – се беше изчистила от облаци, сякаш подканяйки ме „сега ти е шанса“ 🙂

Разстоянието не изглеждаше много – хвърлихме багажа долу и с лека стъпка хванахме нагоре. На картата имаше „пътека“, но теренът нагоре се оказа само скални отломъци. Падна си катерене, а вече от горе надолу в обратната посока видяхме въпросната хубава пътека – картата в OSM вече е обновена 🙂

Отгоре вече виждахме началната си точка – хижа Безбог 🙂

Оставихме по един автограф.

Малко зад върха няколко каменни плочи бяха наредени като за пейки и масичка. Чудесно място за пикник. „Това отзад сигурно са останките от предишни туристи“ – както каза Рая за кръста над каменната камара 🙂

Слязохме обратно до седлото, където ни чакаше Краси разпънал софрата 🙂 Беше време за обяд. Направихме си уникален ресторант с 5-звездна гледка 🙂

Ресторантът предлагаше гурме-рецепти! Оризовка, намазана с гъши пастет, хайнц майонеза, кашкавал, яйце и луканка Амбарица… Пръстите да си оближеш! 🙂

Пихме кафе айляшката, чакайки времето напред малко да се поизчисти. И наистина – скоро облаците освободиха пътя ни! Е.. щеше да им отнеме само секунди за да се върнат обратно, но това все пак си беше добър знак за нас 🙂

Старото име на Полежан е Мангър тепе. От турски това означава „монета“? В загадката се пита – какво е общото между този връх и монетите? Това че жълтиците в кесията тракат така, както тракат каменните плочи под краката на туриста! Целият този връх беше изграден от каменни плочи, които хлопаха и шаваха под краката ни. Имах чувството че тук солидна планина няма, а само една купчина плочи с библейски пропорции – разхвърляни коя как паднала…

Със своите 2851 м Полежан е 4-тия най-висок връх в Пирин след Вихрен, Кутело и Бански суходол. Тези трите са все мраморни, което прави Полежан най-високият гранитен връх в Пирин.

Изкачването не беше трудно, стига човек да си внимава в краката и да не го е страх от височини. Движехме се по едно ръбесто било с невероятни гледки в „долна посока“ 🙂 Това правеше гледането в краката още по-трудно 🙂 Назад виждахме Безбог и ръба, по който минавахме:

В другата посока надолу някъде се беше сгушила зелената част от Пирин и Попово езеро:

Час и половина ни отне от седлото до върха. Горе някой беше съградил цели заслони от безплатния строителен материал разхвърлян по целия връх 🙂

Отново време за почивка 🙂 На това място човек се чувства висок. Всички битовизми и житейски подробности останаха някъде далече долу. Тук човек може да освободи гледната си точка до размерите на кръгозор.

Във всяка посока гледката наоколо беше различна и разнообразна. Около нас се виждаха поне 50 езера. Каква е тая Рила, дето я хвалят с нейните цели 7 Рилски езера?! 🙂

Блажено се размазвахме и попивахме целия този балсам за очите ни… Докато някъде в далечината – всъщност съвсем наблизко си беше – черните облаци не просветнаха със светкавица 🙂 Уморената група скочи, поела от някъде реактивна сила и хукна напред 🙂 Толкова рязко съживяване не бях виждал никога 🙂

До тук разходката си беше сравнително лежерна. Хижа Безбог – връх Безбог – връх Полежан – това е един хубав маршрут предлагащ пресищане с гледки и хубава умора, колкото да му е сладка бирата на човек след това. Но нашият път беше напред… Път, който ни видя сметката. От тук нататък следва участък, който не препоръчвам на никой, ако предварително не му е ясно с какво се захваща 🙂

След Полежан следват няколко ръбести била – на север бяха Стражите, а на юг беше нашия път – Малкия Полежан и слизане към Дженгалската порта. Краката ни се клатеха по същите плочи, които въобще не бяха по-приятни по слизане. В ляво зад нас беше Горното Полежанско езеро, а в дясно – Горното Газейско – двете най-високи езера в Пирин. Пирамидалният връх Газей, а зад него Вихрен носеше облачна наметка:

В далечината зад Газей се виждаха ски пистите:

Връх Малък Полежан е от онези върхове, които за да ги изкачиш първо трябва да слезеш 🙂 За да е по-интересна картинката, започна и да пръска лек дъждец. Клатещите се камъни под краката ни в комбинация с един порой щяха да бъдат точната рецепта за хлъзгане и пречукване. Краката ни бяха започнали да омекват леко след няколко стъпвания на криво.

Всъщност един дъжд тук може би би ни отказал и върнал обратно? Вече бяхме започнали да позахапваме дръвцето, но това до тук не беше нищо в сравнение с това което не знаехме че ни чака напред 🙂 Гледката назад към това което сме изминали вече започваше да ми навява кофти мисли в главата 🙂

Ако тепърва се качвахме в обратната посока и застанех в подножието на тази купчина камъни, щях да опра петите и нямаше никакъв начин да продължа нататък по тази грозотия 🙂

Не можех да повярвам че някои хора правят това за удоволствие, а не просто защото жестоко са се объркали като нас 🙂

Малко окуражаване беше това че небето се поизчисти. Черните облаци отстъпиха на бели разпокъсани пуканки – отбелязващи присъствие колкото да вкарат малко фотогеничност по снимките.

Трудно може да се пресъздаде в думи теренът, по който ходехме. Каменните морени бяха остри, може би една на сто беше плоска и равна, където човек може да спре и да почине. Многотонни канари се клатеха под стъпките ни. Щеките нямаше къде да се закачат – ходенето с тях беше трудно, но същевременно спасяваха живота ни. Разстоянието между скалните отломъци често беше по-голямо от самите скали. Повечето „ходене“ беше просто стоене и избиране на пътя напред. Тук-таме имаше натрупани пирамидки, които може би указваха по-лесния за преминаване маршрут. Опитвахме се да ги следваме – маршрутът хич не беше лесен 🙂 Докато по едно време забелязахме че пирамидки има просто навсякъде.

Мъка и страдание 🙂

Виждахме Дженгалската порта – там трябваше да слезем. Изглеждаше толкова близо… и същевременно изглеждаше на същото разстояние като преди един час. Два часа по-късно имахме чувството че не сме скъсили въобще пътя. Младежите летяха напред да разузнаят пътя, докато старите се потяхме в дъното на опашката 🙂 Отпред ни окуражаваха с мили думи като „тук има отвесна пропаст, не може да се мине“ 🙂

Слизането беше 4х4, на места преминаващо и в 5х5. Всяка крачка беше под въпрос. Гледаш и подбираш пътя много внимателно. Понякога унесни в непосредствените стъпки, не забелязвахме как се нахендряхме в невъзможни участъци. Трябваше да се връщаме и заобикаляме. Гледахме напред – това беше като да играеш шах с планината и да мислиш 5 хода напред.

А пустата му Джангалска порта оставаше все напред. Лошото беше че в този мащаб не виждаме нито оформени пътеки, нито колове или маркери, по които да се ориентираме на къде ни водеше пътя и колко оставаше. От каменните пирамидки се виждаха само текущата и следващата и не по-наред.

Тук-таме имаше и малка маркировка с боя – червена точка в бяла окръжност. До някъде ни успокояваше че бяхме на прав път (то тук всъщност всяко „надолу“ беше „на прав път“ 🙂 ), но това определено не беше туристическа маркировка.

А времето напредваше. Слизането от Полежан до Джангалската порта ни отне 3:30 часа за разстояние от 2.5 км. Вярно че много ми се искаше да снимам в Пирин по златния час по залез, но не в точно такива условия 🙂

Около 19:30 бяхме на така мечтаната Джангалска порта. Там намерихме жълтата маркировка от х. Безбог към х. Демяница. За съжаление не ни вършеше работа – нашият път беше напреко ѝ… По карта оставаха само 2-3 км. Едно разстояние, което не изглеждаше голямо в нормални условия. Но всичките ни надежди че пътят напред ще се оправи бяха разбити на пух и прах 🙂 Напред беше същия този буланак, като този до който се дотътрихме до тук.

Трябваше да прекосим чашата, образувана от Джангала в ляво и Момини двори напред. След този полукръг в дясно ни чакаше едно ребро, а Тевно езеро още не се виждаше! 🙂 Тук не издържах и вдигнах една птичка, която да намери пустото му Тевно 🙂 Е… то наистина беше там, където се очаква:

Само на 2.5 км от нас – за съжаление на 2.5 км повече от колкото ми се искаше… Хванахме отново по разклатените морени… Пуснахме младежта напред – тътренето с нас и постоянните почивки само ненужо ги измаряха. Те можеха да пият бирички на хижата след час, а ние дъртите… Когато – тогава 🙂

Споменах ли безкрайните почивки? Коленете бяха гумени, глезените бяха изкривени… Ако телата ни се бяха скапали, психиките отдавна си бяха заминали 🙂 Стъпваш по камък, държиш се за предния. Избираш следващия. Стъпваш по него, държиш се за предния. Стигаш до място, което не можеш да минеш. Търсиш да заобиколиш. Един милион камъка по-късно поглеждаш назад, а си почти на същото място от което си тръгнал. Стигаш до равно място метър на метър – място за почивка! 🙂 Вкарвахме калории и допинги. Водата беше почти свършила. Напред имаше няколко снежни преспи, които тепърва щяхме да мислим как да минаваме. Но поне вече почти не оставаше път, нали? Поглед назад – боже, пустата му Джангалска порта беше на една ръка разстояние от нас… За 40 минути бяхме изминали само 200 метра…

Слънцето вече тръгваше да си ходи. Трябваше да вземем генерално решение. Напред или назад? Напред имахме 2+ км пълзене по ужасните канари и пресичане на няколко преспи. Дори и да намерихме от някъде сили за това, след час щяхме да изгубим всяка дневна светлина, увеличавайки многократно шанса да се пречукаме. Назад? От Дженгалската порта до х. Безбог водеше хубава туристическа маркировка. Маршрутът до там беше 4-5 км. Доста по-дълъг, но и същевременно по-постижим за нас.

Колкото и да ни беше мерак за Тевното езеро, първият приоритет беше да слезем от Пирин живи и здрави. Всичко останало беше бонус. Решението беше взето – връщаме се към Безбог.

Опитахме се да викнем на предната половина от групата – „връщаме се, не ни чакайте“. Те викнаха нещо обратно, но чак по-късно разбрахме че не са ни разбрали. Обхват естествено нямаше никакъв. В последствие разбрахме че по-късно са стигнали Тевното езеро, но се притеснили за нас и едното момче се върнало да ни търси. Ние пък се притеснихме за него и се чудехме как да се връщаме да търсим него. Бяхме нарушили едно основно правило – групата не трябва да се разделя. Колко притеснения сме брали в последствие само ние си знаем и естествено това ще ни е голяма обица на ухото за нататък… Правилата не са мислени просто ей така без причина, а високата планина може да бъде безжалостна.

Добрахме се обратно до Дженгалската порта и хванахме жълтата маркировка към Безбог. Пътеката беше съвсем човешка, нищо общо с ужасните клатещи се скални късове по които лазехме цял ден. Зад гърба ни слънцето се търколи под хоризонта, оставяйки малка любопитна луна, която да ни наблюдава още час.

Слизането беше дълго, но човешката пътека беше песен за уморените ни тела. Пресякохме няколко поточета, прегазихме доста кал. Бяхме минали на светлина от челници и вече трудно се различаваше по-далечния пейзаж. Движехме ниско в циркуса, заградени от билата на Полежан и Сиврията, където долу и без това нямаше толкова много гледки. Днес през деня поне се бяхме наситили на пейзажи и панорами 🙂

Макар и по преобладаващо надолнище спирахме няколко пъти за почивка. Свършихме водата. Интересна находка беше този светещ плужек 🙂

Над нас безброй диаманти обсипваха свода небесен. Безлунната нощ беше просто чудесна за звездни снимки, жалко че хич не ни беше до това 🙂

Към 11 часа бяхме на последната душегубка преди хижата. Тук, ужас – това което бяхме взели за уютната светлина на хижата се оказа затворената кръчма пред нея! 🙂 Хижата беше тъмна като смъртта! 🙂 Дали щеше да има някой там? Дали щеше да е въобще отключена? Такива мисли ни обзеха в последните метри 🙂

Вече съвсем от близо видяхме най-долния етаж със столовата – светеше! 🙂 И дори няколко човека шаваха вътре! 🙂 Посрещнаха ни, нагостиха ни и ни настаниха. Хижата не заслужава епитетите, които ѝ се лепят в коментарите в интернет. Туристическата спалня беше чиста и ремонтирана (на ПЕТИЯ етаж! Тези шегуваха ли се 😀 ) Студената бира и топлият боб имаха вкус на магически отвари за живот и здраве 🙂 Група туристи ни засече в столовата – „Ей хора, къде сте били, имате вид все едно сте излезли от ада“ Ами, тук и тук, качихме се до Безбог, слязохме от Полежан за Тевно езеро и тъй *цензура*цензура* – „Еййй, ние мислехме да правим същия маршрут утре с две малки деца!“ 🙂 Мисля че успяхме без да искаме да ги откажем 🙂

Естествено най-добре е да се учим от чужди грешки, така че нека видим какво объркахме ние, за да не трябва да го бъркате и вие 🙂

– незапознаване с маршрута предварително – слабо написано домашно – на числа разстоянията от 10 км със 700 метра изкачване не звучат много. Наклоните по картата не изглеждаха страшно. На практика повече от половината от това разстояние не беше ходене, а лазене стъпка по стъпка по разклатени, хлопащи камъни. Подлъгахме се от други леки разходки из Пирин, очаквайки и тази да е такава.
– късно тръгване – макар да бяхме възможно най-рано в Добринище, озовахме се на горна лифтова станция чак в 11 часа. Ако бяхме пренощували на Безбог, за да можем да тръгнем рано, денят щеше да ни стигне до Тевно езеро.
– разделихме се – предната половина от групата не знаеха че ние се връщаме обратно, което доведе до излишни притеснения и от двете страни. Част от проблема идва и от:
– липсата на комуникация – GSM обхватът е меко казано „съмнителен“. PMR радио? Обхватът им е сравнително ограничен до пряка видимост… Учудих се да разбера че между двете хижи Безбог и Тевно езеро няма радио връзка.

Радвам се че всичко приключи благополучно и всички се прибрахме живи и здрави. Тази дата остава в календара за курбан догодина 🙂 Наситихме се на гледки – Полежанското било може да предложи финна селекция от хубавини дори и на най-претенциозните 🙂 Маршрутът е постижим – други хора са го минавали (дори и предния ден), но просто човек трябва да е много добре наясно с какво се захваща 🙂

До скоро! 🙂

Comments

comments

4 коментара към “Пирин – до Тевно езеро през Полежан – да, ама не :)”

  1. За този маршрут са задължителни ранното тръгване и сигурно хубаво време.Да,има доста камъни по пътя, трудни участъци и бавен ход,но не са непреодолими!От Джангалска порта до Тевно езеро има ясна пътека от пирамиди,която се слива с тази от връх Джангала до Тевно – червени точки!
    Приятни бъдещи срещи с красивия Пирин!!!🗻🗻🗻

  2. Ние бяхме онези с децата и на следващия ден почти дословно повторихме вашите грешки… С изключение на Безбог – него поне го посетихме предната вечер. Грешка №1 тръгване късно. Грешка №2 недостатъчно подробно запознаване с тежестта на маршрута (в частност – морените между Малък Полежан и Дженгалската порта). Поне не се разделихме (то оставаше и това да направим), а като видяхме какъв скат има за катерене до ръба на Тевно, направо си взехме решение да се прибираме към Безбог, докато е още светло. И така успяхме да затворим кръга преди мръкване. Тевното ще го оставим за друг път, а тук ще потвърдя още веднъж вашите съвети от последния параграф! Хора, пишете си домашното! 🙂

  3. Пичове, не ни отказахте 🙂 В 10,45 в събота тръгнахме от хижа Безбог към Полежан. Времето беше слънчево и ясно. От Полежан слязохме до малък Полежан. След това поехме към Дженгалската порта по онези прекрасни големи Морени, които ни разказаха играта. В 17,00 часа стигнахме портата и взехме правилното решение – да поемем обратно към хижа Безбог. Ще Ви зарадвам като поясня, че онези двете дечица бяха с нас – 9 и 14 годишни. В 20,30 се добрахме до хижата доста изморени. Така че – не се поучихме от Вашата грешка, но пък това остава спомен за цял живот 🙂 По-важното е, че всички сме живи и здрави без контузия. Следващият път малко по-разумно 🙂

  4. Вие ли бяхте 😀
    Споменът наистина остава, поуките – също 🙂 До нови срещи!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *