Дъждовен Мазалат

Отдавна се канехме за повторно посещение на Мазалат, този път по възможност без кофа домати на гърба и без губене на спални чували 🙂

Точно две години след първия опит, хванахме по същия маршрут по гръбнака на Балкана. Началото – паркинга на хижа Партизанска песен. От там стартирахме с Краси, Косьо и Димо.

Първата изненада – паркингът зает от край до край, черния път обърнат на втори паркинг, но тревата никой не я докосва! 🙂 Имаше си табела че тревата не е паркинг. Наистина – толкова много коли не очаквах… Вярно че август и летните месеци са отпускарски сезон – ударихме на камък с резервации по 2-3 места преди да сложим Мазалат като финална дестинация. Усещахме че и тук ще ни очаква пренаселена хижа, но за това бяхме тръгнали с палатки и хамаци.

Втората изненада – пътят нагоре беше стабилно изоран. Някаква фадрома беше минала толкова старателно, сякаш асфалтът нататък е само въпрос на време 🙂 Предните няколко дъждовни дни пък бяха забъркали една кална супа във вечната сянка в гората… Красота…

Скоро излязохме от първия храстов пояс. Бяхме се заредили със слънцезащитни фактори с космически стойности, очаквайки унищожително лятно слънце 🙂 Прогнозите за времето бяха пек и жега. Но няколкото сиви облаци, които си правеха гонки в небето поставяха бъдещето под съмнение… Като че ли почвахме да подозираме каква баня ни очаква след малко 🙂

От храсталака край пътя се подаваха сладкотии:

Перяхме стабилно нагоре и скоро излязохме на гледката към Шипка и Бузлуджа:

Перките на юг:

Фадромата тук беше изорала толкова старателно, че очаквах всеки момент от някъде да се покаже Бойко и да отреже някоя лентичка. Поне вече се движехме по откритото, където калта беше изсъхнала.

Излязохме до чешмата в подножието на връх Корита, където почнахме да се разминаваме с хора. Кои настигахме, кои ни пресрещаха – вече връщайки се от тяхната си разходка – много народ!

Сивите облаци над нас се насъбраха и обещаваха интересни времена… 🙂

Минахме поляната с мравуняците и навлязохме в буковата гора. Първите влажни капки ни зачукаха по главите 🙂

Скрихме се в гората, където щеше да е необходим малко по-голям напън от просто едните капки, за да се омокрим.

Напънът не закъсня 🙂 Черните – вече не просто сиви – облаци започнаха да изстискват люта центрофуга отгоре ни 🙂

Не съм вярвал че някога ще си го помисля, но така захладня и застудя, че в главата ми се насади един блян към 30+ градусовата жега долу в ниското 🙂

За щастие вятърът, който брулеше костите ни, също така малко по малко избутваше облачната покривка. Някъде нагоре видяхме първото парченце синьо небе 🙂

Представях си в момента гледката от низината към балкана – върха на планината обгърнат в облаци. А тези облаци при нас бяха едни парцаливи мъглички, които яздеха вятъра.

Гледката към покрива на хижата беше една малка победа, която стопли душите ни 🙂

Заковахме се под барбекюто и наредихме мокрите парцали да съхнат. За щастие (или нещастие 🙂 ) толкова съм мръзнал от такива византийски прогнози за времето, че имах навика да „забравям“ по някой дълъг ръкав и дълъг крачол в раницата, най-вече лятно време 🙂 Абе, студ си беше! 🙂

Обмисляхме да зарежем цялата тая работа с палатките и хамаците и да спим в хижата като белите хора 🙂 Ако има места. Бърза консултация с младежите, които движеха хижата реши дилемата ни – места естествено нямаше 🙂

Но то пък изгря едно топло слънце, изсуши тревата и изгони предателските мисли от главите ни 🙂 Няколко бири помогнаха за настроението, а гледките, които излязоха след дъжда размекнаха вкочанените ни от студ сърца 🙂

Покрай нас започна да се изсипва народ. Барбекюто се напълни с тонове мръвка, поляните започнаха да се окичват с палатки и да се щурат младежи. Време беше да си заплюем тихо местенце. Краси и Косьо се разпънаха на горната тераса. Хвърлих само един поглед на гората на смъртта зад тях, където преди извънземни ми бяха откраднали двата спални чувала

Моето местенце си го намерих по-надолу по пътеката за х. Соколна. Пак си беше стръмно, но въобще не толкова. Разпъването – максимално внимателно – като миналия път 🙂 Този път нямаше ексцесии и скоро се върнахме обратно на отговорната задача да унищожаваме мезета.

Вече си правихме напдревара по мързел с бялата хижарска котка, когато забелязах хора на отсрещния баир. Ентусиасти 🙂

Вятърът работеше по разкарването на всяко облаче. Залезът избърза колкото да оцвети последните няколко.

С настъпване на мрака вече цялото небе беше чисто. Имах малко време преди да изгрее луната и се опитах да го използвам за малко нощни кадри.

Светлините на Севлиево в ниското на север:

И големия нестинарски огън на горната площадка. Голяма гюрултия щеше да се изсипе от там тази вечер. Виковете и крясъците не секнаха до 2 часа и ги чувах дори в срещуположното дере. Не им блазя на десетината палатки, които се опитваха да спят точно там горе…

Като се изключи джангърът, нощта мина много приятно. И вятърът утихна, и катериците бяха спокойни, нямаше комари, нито бръмбъзъци. Събудих се от спокойствието с тази гледка:

Очертаваше се тих и по-слънчев ден от предния. Смених дългите ръкави и крачоли и се приготвихме за обратния път.

Времето беше толкова хубаво, че чак скучно 🙂 Вчера се качихме доста експедитивно, а връщането днес беше още по-бързо. Хубав уикенд се получи, дори и мократа разхлада беше на ниво 🙂 Отбелязах лично постижение – не можах да изгубя нищо този път 🙂 Един читател ме бъзика, че сега няма да стане хубава история, а дали е прав, само вие ще прецените 🙂 До нови срещи 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *