Караджов камък

Ще ви разкажа за едно от най-чудните места в Родопите. Място, не свързано с покоряване на върхове, а напротив – място, където човек първо трябва да покори себе си, за да го достигне 🙂 Също така и място, което не е за всеки – виждал съм здрави и прави мъже да се отказват на броени метри… Караджов камък 🙂

До там може да се стигне по няколко маршрута. Най-лек е този с тръгване от Кръстова гора. Но вече бях ходил от там, а не ми се караше по тясното, но претоварено асфалтово пътче нагоре от Лъки. За това решихме да хванем пътеката от село Мостово. Стегнахме се и се приготвихме за около 500 метра възходяща денивелация 🙂

От Мостово нагоре има две пътеки за Караджов камък. Още долу в началото на селото се виждат табели и жълта маркировка. Нека наречем този маршрут „Пътеката на Отчаянието“ и я оставим за сега 🙂 Решихме да я използваме за връщане и така да затворим кръгов маршрут. Голяма грешка… но подробности – малко по-късно 🙂

От центъра на селото нагоре тръгват заедно синя и зелена маркировка. Това беше нашата пътека за сега. Тръгнахме рязко нагоре и още в селото изплезихме езиците 🙂 Мостово е доста вертикално разположено селце 🙂 Височината между най-ниската и най-високата къща отива към стотина метра.

Пътеката мина покрай голям каптаж, където имаше по-пряк разклонен за Кръстова гора. Нашата марка все още беше синьо-зелена. Кръстова гора се намира съвсем наблизко и не е учудващо, че всяко второ разклонение водеше на там.

Вдигахме рязко височина през гората. Септемврийското слънце вече беше по-нежно в сравнение с лятото до тук. И все пак благодатен беше фактът че пътеката беше сянка в по-голямата си част.

Наклонът беше велик! Пътеката къде виеше серпентини, къде вдигаше напряко нагоре. Първият километър сме взели около 250 м височина. Нямах нищо против – супер беше да вземем цялото нагорнище още в началото докато сме свежи краставички 🙂 Е, колената ми не мислеха така, сърцето си имаше собствено мнение, дробчетата и джигерите ми вече ме мразеха, а и главата започна да си задава въпроса – как така го правим това нещо за забавление и почивка? 🙂

Стигнахме до разклон, където синята и зелената пътека се разделяха. Зелената продължаваше за Кръстова гора, а синята – за ловна хижа „Аква тепе“. В този момент синята беше нашата посока. Скоро драпането приключи и излязохме на равно и открито място. Имахме гледка към вилните селища край Белинташ:

Тук се наложи да прегазим доста избуяли трънаци и храсталаци, но скоро стъпихме на широкия черен път идващ от Кръстова гора. В тази посока виждахме голямо ловно чакало:

Влязохме отново в гората. Започнахме да засичаме тук-таме и други туристи тръгнали към Караджовия камък. По черния път беше минала някаква голяма фадрома и го беше изкопала почти до състояние като за полагане на асфалт…

Тук вече пътят беше песен, имаше толкова равни участъци, които можеха и да се бягат нагоре 🙂 От откритата поляна преди малко като че ли бяхме съзряли нашата крайна цел някъде на далеч по хоризонта. Но всъщност разстоянието не беше толкова много – имахме не повече от половин час до там. И наистина, съвсем скоро рязко излязохме от гората в подножието на Караджовия камък:

Хора щъкаха насам-натам. Кои се качваха, кои слизаха, кои тепърва събираха кураж… 🙂 Видях дори и познати.
За куража… Стигнахме до мястото, където човек си задава много въпроси за живота 🙂 Примерно „аз нали нямах страх от високото?“, „що от близко изглежда толкова стръмно?“ и „тая стълба дали е много паянтова?“…

От далече работата изглежда елементарна – хоп, хоп и си горе. Тия хора по средата на стълбата какво толкова се превземат? Но някак си като застанеш в основата на камъка и всички представи за живота ти се обръщат 🙂 Като видиш счупените греди, здравите греди едвам забодени с ръждясали пирони, снадките от косъм на еднорог и плюнка на муха…

Хубаво че хората се качват, ама трябва ли и АЗ да го правя?! 🙂 Много си ми е добре тук долу, моля, моля! 🙂

Тук се сменят два чифта долни гащи. Първия път е като се качиш, а втория път – като слезеш. Но веднъж горе, човек може да се наслади първо на куража си и после на гледката 🙂

Скромното скално плато предостави и няколко откъслечни дръвчета за сянка. Нападалите борови иглички образуваха мек килим – само за почивка.

За съжаление мястото започва сериозно да привлича всякакви типове. Горе имаше палатка и огнище. Какво горят там, дърветата горе и без това са кът? Ще качат снимки във фейса и утре палатките ще станат две. Вдруги ден ще цъфнат и любители на екстремните селфита да висят като прилепи от камъка. Не съм аз този дето ще казва кой къде да ходи, но ПСС наблизо няма…

Скалното плато на Белинташ:

Интересна скално формирование в основата на Белинташ, може би Хайдушката скала?

Един крокодил:

Починахме малко, хапнахме, но трябваше тепърва да се приберем. Чакаше ни още по-неприятната част – слизането! 🙂

Значи, ако си мислех че нагоре съм се насрал… надолу се напиках… няколко пъти 🙂

Скалата е толкова стръмна че не виждаш къде е следващото стъпало от стълбата. Дали въобще съществува, или е изкъртено? Можеш ли да използваш някое от древните изсечени в камъка стъпала, или ще се подхлъзнеш в него? Тая стълба нормално ли е толкова да се клати?! 🙂 А тия железа дето уж са забити в скалата, защо така се мандахерцат?! 🙂

Цяла вечност по-късно… гащите ми бяха станали пак за смяна, а бях стигнал едвам до половината път 🙂 Последва „интересно“ прехвърляне от едната стълба към другата. Участъци без парапет. Нокти в скалата 🙂

Двайсет бели косъма по-късно вече бях долу и станах безсмъртен 🙂 Коленцата ми бяха гумени и бях забравил че трябва да се диша 🙂
Караджов камък – много любимо място, но да речем – никога повече 🙂

Чакаше ни обратния път. Да извадим за момент малко цифри от GPS-а: до тук бяхме минали 6 км за 3:30 часа (с почивката горе). Можеше да се върнем по същия път – синьо-зелената марка, или да хванем жълто разклонение към Мостово. На картата това изглеждаше като черен път, който се извива малко обиколно, но и същевременно щеше да бъде по-полегат. Освен това си мислех че пътеката няма да следва стриктно пътя, а ще взима напряко някои серпентини. Така че си рекохме – дай да го видим този жълт път.

Пътят беше широк и достъпен за джипове и коли. Е – „достъпен“ ако се опитвате да си унищожите превозното средство. Настилката беше чакъл, камъни и особено гнусни прашни сипеи по по-стръмните участъци. А такива имаше, въпреки очакванията за по-айляшко прибиране. Слънцето и прахоляка тук ни дойдоха в повече, а чакълът въобще не беше приятен за ходене.

След час някъде стигнахме до първата чешма, която видяхме за деня. Съвсем на време с оглед на намалелите ни запаси 🙂 А като гледах картата дори не бяхме преполовили пътя надолу…

Срещнахме няколко малки групички хора тепърва качващи се нагоре. Когато им отговарях че ги чака поне още час или два нагоре, в очите им се появяваше интересна смесица от чувства 🙂 50% от „тоя се шегува“ и 50% от „тук сега умряхме“ 🙂 Тази комбинация трябваше да ми говори и нещо на мен – какво ме чака още надолу… Още сипейчета, чакъл и прахоляк! 10 км да сме по-точни. Сериозни 10 км 🙂 Тази пътека ми разказа играта, но само мога да си представя какво е да я взимаш нагоре. Чудно сега като гледам трака от GPS-а – това слизане ни е отнело 2:30 часа, но в топлия морен следобед някак си ми се сториха като цял ден.

Скромно поточе ту се появяваше, ту изчезваше между камъните на поредното прашно дере, което пресичахме. Вече изгубих бройката на пресичанията на сухото корито на някогашния силно течащ ручей. Внезапно водичката се появи за пореден път и се оказа че ходим по дъното на река 🙂

Поточето беше скромно, в по-голямата част едвам облизваше горещия камък. Но имаше няколко участъка с малки вирчета, където се виждаше идеално кристално чиста вода:

Която продължи не повече от сто метра и се върнахме обратно в света на пустинята. Това беше теренът по който ходехме по-голямата част от времето:

Но ако си мислех че до тук сме видели чакъл, ооо, още не бяхме стигнали голямата река Сушица 🙂 Правилно са я кръстили така – вода сигурно е виждала за последно около мезозойския период 🙂

Слънце, мор и жега отгоре, напечени камъни отдолу. Идеална комбинация за убитите ни тела в края на деня 🙂 Не можете да си представите радостта ни, когато най-после видяхме покривите на Мостово 🙂

Е, естествено че колата ни беше в горния край на селото и сега трябваше да взема едно хубаво нагорнище, но… 🙂

Изкъртихме се този ден 🙂 Три дни по-късно колената ми още играят 🙂 Скоро не бях изпитвал толкова смесени емоции към дадено място 🙂 С удоволствие бих отишъл пак… ама нека не е скоро 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *