Ветрен - крепост Паланката

Публикувано на 4 октомври, 2019
Интересни са римските пътища... Много от тях все още съществуват - под асфалта на съвременни магистрали и планински проходи, или под формата на зарити калдаръми под ниви и села.
Един от най-важните пътища за Балканския полуостров е бил Via Diagonalis (още известен като Via Militaris) - Цариградският път. Свързвал е Константинопол с централна Европа. На територията на България големите градове през които е минавал са Сердика (днешна София), Филипопол (днешен Пловдив) и Бурдипта (днешен Свиленград). Но римските пътища са нещо повече от просто калдаръм. Край тях е имало инфраструктура съобразена с характера на пътешествието през онова време. Натоварена волска каруца е можела да измине около 30 км на ден. Стратегически на интервали през 25-30 км са били разположени крайпътни спирки за почивка, наречени mansio. Тези спирки са представлявали цели комплекси от конюшни, ханове, занаятчии, пазарища и укрепления. Много от тези mansio с течение на вековете са прерастнали в по-големи селища и градове. Друг вид крайпътни станции са били т. нар. mutatio - или буквално преведено - "разменки" - конюшня, където пътникът е можел да смени коня си със свеж, да хапне и да получи съвсем основни услуги като ветеринар и майстор да поправи поражения по каруците. Една такава станция от вид mutatio може да бъде видяна до село Ветрен, област Септември :) За да стигнем до нея прекосихме цялото село и хванахме пътя за язовира. Асфалтът свърши край някогашна голяма къща или ресторант - сега развалини. От тук нататък пътят продължаваше широк и равен, но без настилка. След още 2 км стигнахме до поляна и кръстопът, където трябваше да търсим нашата крайпътна станция. Някъде под краката ни минаваше древната магистрала, а броени километри напред беше съвременната магистрала Тракия... Над главите ни беше увиснало трасето на елекетрически далекопровод за високо напрежение. Чувахме тока :) Съвсем наблизо попаднахме на първия интересен за деня камък. Координагите на нашата римска станция се намираха в малка борова горичка на броени метри между два успоредни пътя. Долният път беше този по който пристигнахме. От него нагоре тръгваше стръмния склон на въпросната горичка. Изглеждаше ни доста непристъпно и рекохме да пробваме отгоре по другия път. View Larger Map Минахме отгоре, но греда - там положението ни изглеждаше още по-зле :) Боровите горички обикновено са сравнително свободни от храсталаци на приземното равнище - какво ли може да расте в условията на целогодишен мрак, но не и тази... Срещу нас седеше масив от тръни и шипки. Вече започвахме да се чешем по главите и да се чудим можем ли все пак да се върнем до долния път и да издрапаме по стръмния склон там. Стори ми се че видях нещо като пътечка в храсталака и подхванах да видя какво ще излезе от нея. 10 метра по-нататък вече се опитвах да се откопча от всичките шипки, които ме бяха харесали :) Усещах как тая работа няма да я бъде, но внезапно пред нас излезе нещо интересно. Първият признак на това, което търсихме. Мястото беше правилно! :) Но... дали имаше останало нещо повече от купчини камъни? Всеки метър напред беше борба с лиани и тръни. Всяко храстче трябваше внимателно да се огледа - не малко от тях искаха изготвянето на тактика и стратегия за преминаването им... Движехме се по срутения зид, напредвайки със скорост на настъпена костенурка. Къде ходейки, къде припълзявайки през мрежата от клони. 30 метра по-нататък - цял половин час :) намерихме най-внушителната запазена част. Стената се извисяваше на може би 3 метра над нас. Широк изкоп в основата ѝ разкриваше още толкова в дълбочина. Иманярите бяха добре надупчили тук. В някои трапове можеше да влезем чак до кръста. Тук вече пространството около нас започна да се превръща в повече растителност от колкото въздух... Мислехме да приключваме с тази римска крайпътна станция и да продължаваме нататък с набелязаните за деня места. Но връщането през всичките шипки назад щеше да иска екстра доза кураж :) Рекохме си да пробваме да пробием напред. Трябваше скоро да излезем на долния широк път. Римският цимент държи здраво... Но тази сграда далеч не е приключила живота си още по онова време. Станцията е прерастнала в крепост - Паланката, която се е използвала през цялото средновековие, дори и по османско време. Малко по-надолу попаднахме на втора дебела стена. Колко ли още изненади крият железните храсталаци наоколо? Нямахме толкова мерак да разберем :) Вече бяхме дали сериозен кръвен данък на Паланката и ни стигаше толкова за сега :) Имахме още начертани цели за този ден, а и бяхме доволни от това което намерихме тук. Продължаваме напред и... до скоро! :)