Стара Загора – вр. Цветето – телевизионна кула

Всяка последна събота на месеца ТД „Сърнена гора“ организират общоградски походи в околностите на Стара Загора. Имах нужда от малко теренна терапия, та рекох един път да пробвам да си причиня такава масовка. Прогнозите за времето бяха „интересни“ – потоп в западна България, чиято периферия можеше да се усети и при нас около обяд. Маршрутът беше: езеро Загорка, връх Цветето, чешма-заслон край телевизионната кула.

Сборът беше 8:30 на паркинга на езерото, но за нас мероприятието започна половин час по-рано с разходка покрай река Бедечка.

Веднъж стигнал до езерото, в далечината отзад виждах телевизионната кула, където някъде щяхме да се на обяд. От сега ми изглеждаше далече, а дори нямаше да използваме най-прекия път за там 🙂

Край езерото си взех кафе от автомат и съжалих. В него намерих същества, които може би единствено китайските гастрономи биха одобрили. Малки групички хора започваха да се събират и точно в 8:30 водачът Валентин Иванов откри събитието. Кратък разбор на графика за деня и маршрута, и – газ 🙂

Първата половина от маршрута беше по зелената маркировка за с. Ягода. Тръгнахме край мутренските бенвета край хотела и се забихме по горската пътека нагоре. Тук край реката има готини местенца за пикник, но за съжаление са заринати от боклуци. След няколко минути стигнахме до първата чешма.

Чешмите по този маршрут бяха кът и очаквах в това лято повечето да са сухи. За това бях помъкнал стабилно количество вода и една изненада за обяд – биричка в лед 🙂

Излязохме от гората в полето преди околовръсното. Нивите на северозапад от Стара Загора се застрояват силно. Всеки път като мина от тук има поникнали нови 5-метрови стени. Намерихме силно течаща чешма. За съжаление беше прекалено рано през деня, за да я оценим подобаващо 🙂

Следващият половин километър включваше пресичане на околовръсното и ходене по асфалта. Голяма група хора движеща се по натоварения път – преживяване изнервящо както за групата, така и за шофьорите… Интересно решение за маркиране на маршрут от тук. Имам спомен че едно време за тази пътека съм минавал под бетонния мост на пътния възел. От там почти няма ходене по асфалта, но джунглата може би вече е прекалено гъста.

Слава богу, скоро се отделихме към прелеза на жп-линията. Попаднахме на чисто нов чакълест път. Вилите край Баритна мина заемат площ колкото половината град, а вече почвах наистина да се съмнявам дали нагоре не се строи цял нов град…

Починахме на бързо за да се събере групата. Тук ни предстоеше стотина метра ходене по релсите на влака до останките от стар жп кантон. От него започваше вече горската пътека нагоре.

Руините на кантона са превзети от стръвна колония шипки. Но голите ми крака не бяха впечатлени след това лято богато на малини, шипки, трънки и коприва – понякога – едновременно. От тук нагоре започваше Нагорнището. Следващия 1.5 км щяхме да качим към 300 м височина. Драпане, което изстръгваше фасовете от дробовете на пушачите, разкъртваше холестерола от кръвоносните съдове, разскърцваше колене и споменаваше майки… 🙂

Пътеката проби през боровата гора и след малко излезе на открито. Бяхме заобиколени от поизсъхнали люляци до където ти очите стигат. Стръмното изкачване над горския пояс откриваше хубави гледки назад към града.

Но тепърва имахме да катерим още много 🙂 Минахме под електрическия далекопровод и пътеката се разшири до горска магистрала за четириколесни превозни средства.

След половин час гърч най-после бяхме горе! 🙂 И като поръчка прохлада – ситни капчици дъждец почнаха да ни шляпат отгоре. От баира, който бяхме качили се откриваше гледка през Змеевския проход. Нататък картинката беше… черна 🙂 Беше време за дъждобрани, якета, водни плувки, пояси, джапанки, бански…

Заваля ни лек дъждец, а ние имахме още едно малко изкачване – до самия връх Цветето (Чичек баир) – 559 м. Върхът е обрасъл и не предлага гледка. Котата е скрита в гората без пътека или маркировка.

В околностите тук се намират останките от крепост. Възникнала е в тракийско време и е съществувала през византийско и турско време. 2010 г. са правени проучвания и намерените артефакти са преместени в Историческия музей в Стара Загора. В интернет съм виждал снимки на 20-метров зид, но така и никога не успях да го намеря. Ако иманярите са го пощадили, понеже гората наоколо е станала като швейцарско сирене след тях.

След върха поехме по стръмна горска просека надолу. Земята вече си беше мокра и треви и камънаци бяха станали хлъзгави. Водачът пусна в ход демокрация със запитване дали да прекратим разходката с намиращият се наблизо асфалтов път и автобусни спирки, или да продължим с оригиналния план. Хубавото на маршрута беше че имаше достатъчно точки за прекратяване и скоростно прибиране с крайградските автобуси. Но тук все още май никой не се отказа.

Слизането си беше стръмно. Склоновете срещу нас бяха застроени с хорски вилички. Някои от тях бяха отдавна изоставени, но голям брой бяха живи. През иначе сравнително голите баири стърчаха тук-таме като шишове високи и стройни кипарисови дървета. В основите на всяка групичка задължително имаше виличка. Никъде другаде не съм виждал толкова много кипариси, колкото около Стара Загора.

Слязохме на широк път, който ни заведе до Табашката река. В това горно течение и суха година, надали много може да се говори за „река“. Тук-таме се появяваше тясна вадичка, която беше като пунктирана линия, губеща се под земята.

Двете страни на дола в който вървяхме бяха осеяни с вили, кипящи от живот. Кучета лаеха по нашата масовка, петли им пригласяха, а хората си бачкаха по градинките. Знаете ли българската народна мисъл – „почивката е (дадена) за да се свърши малко работа“? Тя ми напомня и на другия народен лаф – „Ало, какво правиш? Нищо, на работа съм“.

Нашата шарена и голяма група привличаше погледите на интересни местни жители:

Дъждът свършваше и аха-аха да пробие синьо небе, когато изсипването започваше наново. Така няколко пъти събличахме и обличахме защитата. Направихме рязък завой нагоре и изоставихме дола на реката. Следващият участък беше пътека, но продължавах да се чувствам като в центъра на цивилизацията. Овощни градини, строежи, хора излизаха да ни черпят с бонбони… Попаднахме на интересна чешма с три чучура, която залостихме като ламя на водопой 🙂

Нашата пътека продължаваше все нагоре. По едно време в далечината се мярнаха последните етажи от крайните блокове в града. Сигурно имат хубава гледка от там 🙂

И рязко излязохме на асфалтовото шосе. С това приключи горската част от нашето трасе. Следващия близо километър ни чакаше само асфалт. А пътят си беше натоварен. Опитвахме се да се движим плътно в ляво, но умората и скърцащите от наближаващото обедно време стомаси разваляха дисциплината 🙂

Стигнахме разклона за телевизионната кула. Тук имаше автобусна спирка и паметник. Нашата цел не беше нито в ляво или дясно, а право напред и надолу през широка нива.

Развалихме спокойствието на няколко кончета. Прекратиха пашата и наостриха уши и очи по наш адрес.

Пътят не беше много отличим, но за нас беше ясен. А през това време дъждът се беше усилил и аха-аха да премине границата между „ръмеж“ и „валеж“. Слава богу само след няколко минути кацнахме на крайната цел – чешма Соргоната с новия заслон. Той все още е в процес на строеж от групичка ентусиасти, но навесът и масите бяха готови 🙂

До него се намираше и голямата чешма с широка поилка за добитък.

Разположихме се и извадихме обяд. Студената биричка добре ми влезе, макар да беше предназначена за малко по-горещо време 🙂 Иска ми се да кажа че поизсъхнахме малко, но влажното време не даваше такава възможност. Планът за връщането беше обратно по същия път до Табашката река и слизане по нея все надолу до жп-линията и езерото. Но ситния дъждец хубаво се набиваше и разкалваше терена. Някак си мисълта за още два часа мръзнене и цапане не блазнеше никой. Така че никой не се възпротиви, когато водачът предложи да си хванем автобуса наобратно 🙂

Учудващо но дори и крайградските автобуси на Стара Загора са по-точни от разписанието на централните Пловдивски. След по-малко от половин час си бяхме вкъщи 🙂

Благодаря на водачите от ТД „Сърнена гора“ за хубавите разходка и масовка. Въпреки дъжда, настроението беше на ниво. Очакваме следващото събитие, пък дано да се случи по-хубаво време, повече гледки и по-малко асфалт 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *