Мальовица на второ четене

Има една порода хора, които краката все ги теглят нагоре. Нагоре и надалече. Не тръгват на някъде, защото ще е лесно, а напротив! За тази порода хора всяко постижение е тренировка за следващото. Те не виждат смисъл от разходки по асфалта, а парковете са им скучни. Тях можете да ги намерите кацнали на най-високия клон на най-далечното дърво, надпявайки се с орлите и с взор, пронизващ безкрая.

Аз не съм от тези хора 🙂 Щастлив съм докато има биричка и ако може – асансьор 🙂

За това когато Цвети подхвърли че замислят една разходка към Мальовица, доста се позамислих. Още ми държеше влага от предния път като ходихме с Димо и си настъпвах езика на всяка крачка. Но много ми се искаше един мач-реванш, та не ми трябваше много и направихме бързата организация.

Събота събудихме петлите в 6 часа на пловдивския Лукойл. Таня, Цвети, Жоро и Боби – групата беше разнообразна и тепърва щеше да се увеличава. По средата на пътя се събрахме с Радо и към 10 часа се установихме на паркинга на планинската школа. То пък кво стана – имаше толкова много коли, че паркингите преливаха. Това ме подготви вътрешно за масовката от народ, който щеше да щъка нагоре.

IMG_4195

Целта се виждаше! „Напред и нагоре“, което ни се превърна в девиз за надъхване 🙂 Времето беше с нас – ясен слънчев ден. Нямаше да откажа малко облачета за цвят и сянка, ама не беше писано… Захапахме пътеката и след час стабилна крачка бяхме на първия чекпойнт – хижата.

IMG_4220

Бърза пиш-пауза и зареждане на запасите. В хижа Мальовица в момента върви зверски ремонт, който ще я направи по-луксозна от хотелите в Боровец. Всичко беше прясно измазано, санитарните помещения – фаянсирани, а новите матраци бяха приготвени за поставяне. След някоя друга седмица хижата ще може да удовлетвори и най-претенциозните изисквания.

За нас пътя тепърва започваше.

IMG_4227

Над хижата се изкачват няколко каменни тераси. Движехме се заедно с няколко други групи. Ту ги изпреварвахме, ту те ни изпреварваха. Маркировката е прекрасно ясна, но въпреки това някой реши да си прави експеримент с една козя пътека към западния склон на долината. Явно или викам слабо, или стадният инстинкт е по-силен от мозъчния 🙂 Не знам как се нахендрихме да ходим след тая група, но добре че само след двеста метра им дойде акъла в главата. Направихме си една разходка по камъните, която си беше изпитание за психиката. Не успяхме да изгубим повече от половин час заедно с геройската почивка, когато се озовахме обратно на пътеката.

IMG_4242

Срещу нас беше края на циркусната долина, от където нашия маршрут хващаше стръмно нагоре по сипея.

Горното течение на река Мальовица беше доста пълноводно, и имаше защо! Снегът от сенчестите северни улеи въобще не бързаше да си ходи.

IMG_4411

Катеренето беше стабилно, но и духът беше на ниво. Простотии се ляха стабилно. Аз пък предната вечер бях помогнал в изпиването на една каса пръдливо Бургаско, та може би заради това зад мен нямаше хора 🙂

IMG_4254

Колкото по-нагоре се издигахме, толкова по-далечно ни се струваше всичко. Хоризонтът назад бягаше, а околните ръбове се снижаваха и разкриваха други ридове иззад тях.

IMG_4256

Въобще не усетих как излязохме на Елениното езеро. Предния път тук вече лазех от умора и си настъпвах езика. И в момента въздухът не ми достигаше. Почивките се редяха през 10 метра. Ама като гледам другите групи как бяха налягали по всяка полянка си рекох че това е съвсем нормално. Не сме чак толкова кашкавалени, та я давай газ 🙂

IMG_4273

В езерото имаше рибки! Много интересно от къде са се взели. Какви са, от кога са тук, как оцеляват…

IMG_4283

Разсъждавайки върху житието на цацата поехме по следващия сипей – може би вече последен! Надъхвах се че всяка направена крачка ми намалява оставащия път с една крачка. Имах идея че после на слизане ще ни се е*е м****а, ама едно по едно 🙂

IMG_4292

Вече излизахме сериозно на високо. Успяхме да хвърлим зуум чак до Мусала.

IMG_4294

Залязващия лунен сърп, пък ме накара да се заиграя с хората и композициите. Всяка заигравка си беше почивка, така че от тях имаше много 🙂

IMG_4296

Излязохме на едно седло и пред нас се разкри гледка на юг от Рила. В зелената курия се открояваха керемидите на Рилския манастир.

IMG_4302

От тук нагоре оставаше съвсем малко до същинския връх Мальовица. Финалът беше полегат, точно колкото малко да си починеш за кефа, който те очаква.

IMG_4325

IMG_4330

IMG_4343

IMG_4344

От тук се виждаше хижа Мальовица и ЦПШ, където бяхме оставили колите. Струваше ни се невероятно да сме прегазили цялата тази долина.

IMG_4346

IMG_4348

Градове, села, язовири… Погледът стигаше на много много километри на длъж и на шир. Но най-важното беше тук:

IMG_4359

Кефът да свалиш обувките и да усетиш живата трева между пръстите си – безкраен! Кефът да си обелиш краставица на покрива на света – безграничен! Някои така се размазаха от кеф, че дори му удариха и една дрямка 🙂
И в този момент някой колега реши да пусне тази музика:

Седиш и умираш от настръхване 🙂 Изпълва ти се душата 🙂

IMG_4370

Поседяхме. Не ни се тръгваше. Но Нютон го е казал – всичко, що скочи нагоре, трябва после да падне надолу… Та хванахме полека-лека да слизаме обратно. Слизането винаги е по-зорно.

IMG_4387

Почивките бяха по-нарядко, а умората вече не идваше от недостиг на въздух, а от недостиг на колене. Все пак за нула време бяхме обратно на Елениното езеро.

IMG_4400

Часът минаваше 16 и в долината започваха да се протягат сенките от острите заобикалящи я зъбери.

IMG_4415

Астрономическия залез щеше да настъпи след много часове, но специално за нас излезе един малък частен златен час. Онзи час преди залеза, когато светлината е невероятна.

IMG_4432

IMG_4453

След малко бяхме на хижата. Ударихме една лека бирена почивка. Но заедно със залеза пристигаха и ордите атакуващи комари и те успяха да ни изгонят надолу. Настъпваше време за въпроса с нощувките. Цвети, Жоро, Боби и Радо си бяха намерили хотел в Боровец. Аз и Таня мислехме да спим на хижата, но в последствие се отказахме, за да сме всички на едно място. Ако не си направим едно вечерно джамбуре, защо сме били целия тоя път? 🙂 Та звъннахме един телефон на техния хотел, оказа се че има свободни стаи и запазихме. Лелката отсреща вика… „то ще е късно и няма да имаме човек там – ключът ще е в плик на пощенските кутии. А парите ги оставете някъде в стаята – разчитаме че ще сте коректни“ 🙂 Това беше типично отношение за някое малко родопско семейно хотелче. Така че много се изненадах когато се озовахме в един от най-лъскавите апартаментни комплекси насред центъра на Боровец.

Умирахме за баня, бири и хапване, но ако си мислихме че денят е свършил – заблудаааа!

Пиниз номер едно – топлата вода в стаята ни не вървеше. Трябваше ни половин час да си отвържем мозъците и да видим че има централен кран за топлата вода, та накрая я пуснахме.

Пиниз номер две – за мен – бутилката с вода, която заредих от хижа Мальовица не била с добре сложена капачка. И цялата ми раница и резервни дрехи бяха мокри. Лошо! Много лошо! Това е ситуация, която ако си навън… може да ти скапе деня. Меко казано. А ако си навън и е зимно време… направо влизаш в сериозен филм, от ония дето ги дават по Дискавъри. Но сега нещата бяха добре – споменахме ли че хотелската стая се оказа напълно оборудван апартамент? 🙂 Имахме и ютия и сешоар и тостер за филийки. Та дрехите бяха изсушени за нула време.

Беше станало 11 вечерта, но ние тепърва се пуснахме по уличките да намерим къде да задоволим вълчия глад и жажда, които бяха настанали. Слънцето ни беше ударило малко по-силно от колкото очаквахме. Хем ползвахме шапки, хем се поливахме отгоре до долу с кремове и помади. Аз хванах много силен тен на ръкави, а да видите другите какви електроженисти бяха 🙂

IMGP1330

Ядохме супер яките беконени рулца и се изнесохме по креватите.

Разходката беше супер. Лично за мен ще си я класифицирам в графата „Изпитания“ 🙂 Връх Мальовица този път беше по-благосклонен към мен и ми позволи да го възседна. GPS-а накрая каза че целия сегмент паркинг-връх-паркинг сме го взели за 11 часа, за които сме изминали 13 километра с общо изкачване и слизане от 1200 метра. Това е еквивалента на 40 блока от по 10 етажа 🙂 Изкефих се на максимум, а следващите няколко дни мисля да ги прекарам в инвалидната количка със система от бира венозно 🙂

Фотинските водопади и 10 правила за по-добра неделя

Получи се интересна разходка с 3 фалстарта, доста мото-километри и не чак толкова пешеходни километри. Скоро не си бях правил солова разходка и това ми даде възможност да ми говорят гласовете в главата ми 🙂 Всичките им приказки ще ги синтезирам по-долу под наслова „10 правила за по-добра неделя„.

Подготовката за уикенда почна няколко дена предварително. В последния момент прогнозата за времето уплаши някои от участниците, други пък им намериха работа. Докато се усетя и в петък вечер изпаднах в поредната ситуация за вадене на жокери от ръкава. Но бях много надъхан и малко ми трябваше. Тотото изтегли от купата с листчетата Фотинските водопади. Поразгледах картата и наблизо харесах връх Баташки снежник, където да се кача следобеда и да спя. Прогнозата за времето беше добра – 30% за кратък дъжд следобеда. Исках да снимам черни облаци над язовир Батак 🙂

И стигаме до правило 1:

Няма лошо време, има лоша нагласа

Сутринта си опекох супер яки принцеси с луканка и хванах пътя. За Фотиново има два пътя на картата – през Пещера и Батак (отбивката за Нова Махала точно преди входа на Батак) и втория е през Равногор. Изкуших се да мръдна до Бековите скали до Равногор, но имам информация че пътя там е много зле, та минах през Батак. Шосето направи няколко серпентини нагоре, излизайки до готина гледка към бягащите облаци.

IMG_4050

Тук отбих да пощракам и да пия една вода. Тя пък каква стана работата – кашкавалените ми пръсти изпуснаха капачката на шишето и тя се търкулна под седалката. А принципно под седалките на ситроена няма никакво място да бръкнеш. Нещо падне ли там, брой го за изгубено и се моли за душата му. Въх… лоша работа – шише без капачка не върши никаква работа в колата. Наведох се да я взема, направих една челна стойка от йогата и докато се усетя се чу едно „пук“ и си сецнах кръста 🙂

Не прави челни стойки от йогата, ако не си сигурен че можеш

Поне си взех капачката, а тоя кръст щях да видя какво да го правя… След малко бях във Фотиново. Такива широки улици за Родопско селце, кацнало на остър склон не бях виждал. Имаше място поне две коли да се разминат. Е, денивелацията между две съседни улици беше по пет метра, но това си беше очаквано. Ситроена взимаше съвсем нормално 30-градусовите наклони и събираше ужасените погледи на седянките пред всяка къща 🙂

IMG_4106

Маршрутът за водопадите започва край дървопреработвателния цех в долната част на селото. Куриозното е че пътеката тръгва надолу. Ново двайсе. Пътека, която не тръгва нагоре не е добра поличба 🙂 Поточето се лееше край мен по целия път. Приятния ромон се нарушаваше тук-таме от моторните триони на дърварите. Тук трябва да спомена че тази година това ми е първата пътека в Родопите която виждам да е прочистена от падналите дървета. Похвално!

Още в началото на пътеката интересните гледки започват. Стари калдаръмени пътища, обрасли в трева. Древни мостчета и дървени стобори.

IMG_4055

Първата половина на пътя сянка няма, а след това е на 50%. Слънцето явно не беше чувало прогнозите за дъждовете, защото безжалостно изсипваше отгоре ми космическа радиация. Пътеката е на практика широк черен път, дълъг около 3 км с много лек наклон. По дължината му има 2-3 беседки и огнища, но никъде не видях чешми. Разстоянието се взима за около час, а ако запасът ви от семки е по-голям – час и нещо 🙂

В края на пътеката има беседка и табела, която да ви обясни защо сте били целия тоя път. И ако някой си мисли че това до тук е разходката, то интересното тепърва предстоеше. Всичко хубаво започва с рязката миризма на здравец.

За първия водопад се слиза 20 метра в дерето. В помощ идват накованите стъпала и парапети и определено има нужда от тях! Почвата е износена от стотици посетители, мокра от пръските от водопада и с тоя стръмен наклон много лесно може да стане някой сакатлък.

IMG_4074

Долу първия водопад реве. Не просто бучи! 🙂 Огромното количество вода се излива с такава сила, че прави няколко рикошета по стените на дерето докато падне долу.

IMG_4079

Нямаше нужда да докосвам приоритета на времето на фотоапарата – водата изтичаше с такава скорост че се размазваше сама на всякакви настройки 🙂

IMG_4080

IMG_4083

Пръските хвърчаха навсякъде. Основата на водния пад беше на десетина метра от мен, но целия бях мокър. Рекох си че дори всичко нататък в деня да е провал – той си струваше дори само заради тази гледка 🙂 Покефих се още малко и се върнах обратно горе за да хвана пътеката за другите два водопада. Които са в друго дере, още по-дълбоко.

IMG_4086

Това мостче беше с една идея по-паянтово от колкото ми беше комфортно. А камъкът след него беше две идеи по-наклонен от колкото очаквах. Там направих един балетен пирует като умиращ лебед, който премина в нинджа кълбо и си изкривих щеката на буквата Г.

Падай така че да станеш

Мекия алуминий не издържа напъна ми да я изправя и се счупи през средата 🙁 Шок и ужас.

IMG_4089

Ами сега? Тая щека ми беше вярна толкова много километри… Бях я водил на какви ли не места. С нея минавах на трета скорост през местата, където нормално ми се разтреперваха коленете… Стана ми тъпо и аха-аха да зарежа тая разходка. Рекох си дай поне да видим другите водопади. Без щеката щеше да е трудно по тясната келява пътечка.

IMG_4092

Озовах се в подножието на другите два водопада. Боклуци нямаше – водната маса минаваше като товарен влак и отнасяше всичко по пътя си.

IMG_4093

През гъста трева, в която можеше да има скрити бенгалски тигри се стигаше до една полянка в основата на водопад номер 2.

IMG_4098

Там водата падаше с такава сила, че водните пръски се изстрелваха като шрапнели във всички посоки. Красота и кеф. Имаше разклонение означено като „Изглед“, но не си направих труда да го проверя. Не исках да гледам водопадите от далече. Беше сто пъти по-яко водата да ми пада едва ли не на главата 🙂

Издрапах обратно горе до беседката и се канех да си ходя. До тук бяха минали час и половина и може би леко закъснявах по графика си. Срещу мен по пътеката внезапно се изсипаха около 200 бабички, задвижвани от тинейджърски ентусиазъм. „Въъъй, как се е счупила щеката“, „Водопада тука ли е, бабиното?“. Тука е, даже табелка има точно срещу вас. Бяха с жълти шалчета като униформа от някое туристическо дружество. Автобусът им горе в селото беше с ямболска регистрация, не знам там какви дружества има…

Обратно по пътеката ме заваля лек дъждец. Точно на време да ме разхлади малко, че вече почвах да прегрявам по обратното нагорнище. Разминавах се с групички от всякакви хора. „Риба има ли?“ ме пита единия като сочи строшената щека 🙂 Имаше кифли по чехли. Масовката беше по градски маратонки… Абе хора, с тия маратонки може да идете до табелата, ама след това ще си потрошите краката надолу. Работата не е шега!

Тръгваш ли за водопад – остави маратонките вкъщи

Към 13 часа бях обратно при колата. Кръстът ме беше отпуснал, та съвсем заслужено може да припишем целебни свойства на Фотинските водопади 🙂 Подхода към връх Баташки снежник можеше да се направи от село Нова Махала, но на картата виждах пътека от дивечовъдното стопанство по средата на пътя. Исках от там да пробвам, пък дано и да видех и някакви животинки нагоре. Оставих колата на разклона за Девин. Там имаше вдигната бариера със знак забранено влизането на МПС. Може би бяха сериозни с това, понеже се виждаха и няколко камери. Е, не бяха. Коли си минаваха, надолу имаше и няколко почивни станции. Това което на картата беше 2 см шосе в реален мащаб беше към 1.5 километра. Можех да си спестя половиния час ходене с колата, ама на…

Ако има асфалт поне още 2 см напред по картата, ползвай го

Началото на пътеката за Баташкия снежник представляваше стръмен дъждовен улей, обрасъл от всякъде с елаци. Не можеше да се ходи нормално изправен, а и камъните играеха. Не ме изкефи особено, та си рекох да се върна обратно до колата и да пробвам с официозната пътека през Нова Махала. Още половин час на обратно. Пак ме заваля дъждец.

Обяд вече минаваше, та пренаредих малко плановете. Спирам на първата срещната беседка да хапна и да изчакам да превали. А, тя каква беседка се оказаааа… Мохабетчийница за чудо и приказ. Сватба и кръщене да вдигнеш направо.

IMG_4112

IMG_4114

С голям кеф хапнах и разгледах похвалните послания, които някои посетители бяха оставили. Заредих вкусна студена водица и хванах пътя за Нова Махала.

Там гледах пътеката, която ми трябваше на картата и навигирах по селските улички. Видях един асфалт който ходи в моята посока, та рекох да го използвам на максимум. Отведе ме километър и нещо по-нагоре от селото в някаква вилна зона. Напред тръгваше черен път в моята посока, така че оставих колата и го захапах. Движеше се привидно успоредно на пътечката, която ми трябваше и си виках че все някъде ще се срещнат.

Облаците бяха бонбон и се надявах за подобен обзор и от горе. Но какво стана – моята горска магистрала сви в ляво и никога не се срещна с правилната пътечка. Съвсем явно отиваше на съвсем друго място. Поне между върхарите успях да си открадна една далечна гледка към язовир Батак.

IMG_4131_2_3_tonemapped

Вярвай на GPS-а, той знае по-добре

Фалстарт. Беше минал час и нещо. Ако тръгнех да се връщам, за да започна от нулата от долу щях да съм два часа назад. До горе пътя хич не беше малко – по описания около 7 часа. Нямаше да успея да стигна до горе по светло и това ми обезмисляше мераците за гледките. Трябваше да измисля нов план. Хич не ми се прибираше към вкъщи в това хубаво време, а и най-мразя да разопаковам неизползвана екипировка… Димо щеше да е на Храбрино днес, та рекох да мръдна на там. Там поне района е дефолтен и ставаше за бакъп на оригиналния план. Не бях ходил към Момините скали, а там все щях да намеря някъде да спя.

Така че газ обратно към Пловдивското поле. През целия ден температурите се движеха в приятния диапазон около 15 градуса. Не бях чувал гласеца на климатика. Но само стъпих на околомръсното на Пловдив и се чу „ВУУУУУ“ – околната температура рязко скочи на 25 градуса.

След малко бях на Храбрино и хванах една пътечка край реката, която трябваше да ходи до скалите. Но… фира. Оказа се че пътечката е отнесена от реката по почти цялото си протежение. Тук-таме се виждаха части от нея, но реката беше направила голям екшън покрай миналогодишните наводнения. И за да бъде пълна деморализиращата картинка, отвсякъде ме нападаха комари с размерите на руски многоцелеви изтребител. Да кажа „оставих тоя план“ ще е доста неописателно.. да речем че в този момент настроението ми беше като на препикано мушкато, което го ритат наляво-надясно 🙂

Не вярвай на GPS-а, той нищо не знае

Звъннах на Димо поне да го видя и да пием едно кафе в селската кръчма. Той ми обясни къде е правилната пътека за Момините скали. Починах малко и аха-аха да ми се върне настроението за ходене. Но за деня ми стигаха три фалстарта и вече бях почнал да капвам от цялото това блуждаене.

Една мелба помага, а една бира – още повече

Прибрах се, разхвърлих нещата. Бях си взел леонска наденица с беконче, които да си приготвя навън на жар, но предполагам че и вкъщи на печката става 🙂 Това беше последния жокер за деня, който много ми се услади.

Ако си мислиш че имаш достатъчно фолио за готвене, няма да ти стигне

Добра разходка си беше. Има и хубави дни, има и не чак толкова хубави дни. Успях да се поизкъртя от ходене, което беше едната цел за днес. Порадвах се на хубави гледки. Поразхладих се в дъждеца. И за да бъдат 10-те неделни правила наистина 10, ще завърша с това:

Оценявай всяко постижение, особено в кофти дните

Борово – вр. Свобода – Загражден

Прогнозите за уикенда бяха дъждовни, така че взехме си сапунчетата, хавлийките и – на баняяя 🙂 Ставане в 5 часа. Печене на принцеси и бързо жертвоприношение на Чак Мол – майския бог на дъждовете и гръмотевиците. Час по-късно се събрахме с Мартин и Катя и хванахме пътя към Борово. Закуска в движение докато уточнявахме плановете.

Поне три ката планове се смениха тази седмица. Някои събития за които се готвехме от известно време се отложиха, така че в последния момент извадих от ръкава един резервен план – екопътеките в село Борово. Из нета бях прочел доста суперлативи за тях и определено ми се бяха лепнали в главата. Така че написах си домашното, свалих карти и докато го кажа и вече бяхме на път 🙂

Цялата публикация „Борово – вр. Свобода – Загражден“

Бачково – Марциганица

Разходката до Рилските езера вчера ми се стори малко постна, така че очите ми светнаха щом Вера предложи да направим един тигел от Бачково до Марциганица. Идеята с връщане обратно беше прекалено смела за еднодневка, но принципът щеше да е „да тръгнем, па да видим до къде ще стигнем“. Хижа Марциганица отдавна работи само за частни партита, така че спане там беше извън плана. Пътят до там беше доста и денивелацията беше значителна. В бонус към това – от хора съм чувал че теренът е доста изкъртващ. Точно нещо такова ми трябваше да ми доначеше крастата след вчерашните езера 🙂

За черешка на тортата – прогнозата за времето обещаваше дъждове и гръмотевици следобед. Ако не друго, това гарантираше че цялата планина ще е само за нас – кеф! 🙂

Към 9:30 бяхме с Вера и Стоян на паркинга на Бачковския манастир. За първи път виждах паркингите и улиците на пътя празни. Часът не ми се струваше особено рано, но някои кебапчийници току-що отваряха. Надявах се че лошата прогноза за времето е уплашила масовката от хора.

IMG_3507

За половин час дръпнахме до края на дългата поляна. Подминахме един циганин на края на асфалта, който се опитваше да ни пробута семки – „Нагоре никой не продава!“ Странно, имаме ли вид на хора, които се ловят на нещо по-малко от вратна пържола?

IMG_3510

След още малко стигнахме портата на резерват „Червена стена“. Я, от кога има порта? Тук последно съм идвал преди години, но спомените ми са свързани главно с едно пушещо барбекю. Е… пътят е напред и нагоре! Почти веднага след портата пътеката започна да се движи по руслото на една суха река. Гледахме си в острите камъни по които стъпвахме, когато срещу нас се изправи желязна стълба. Мммдобре… За да е пълна картинката, имаше и заковано стоманено въже за самопомощ. То много добре влизаше в употреба, противодействайки на влажните камъни под краката ти, които се опитват да те подхлъзнат. Идилията беше пълна, докато това не се повтори N на брой пъти. Ушите ми бяха погалени от много нецензурни думички 🙂

IMG_3513

След милион километра се измъкнахме от каньона в който лазехме до сега. Пътеката стана по-горска, но това беше измамно. След много кратко време стигнахме до една предвидливено забучена пейка с масички. Защо предвидливо ли? Защото след нея под ъгъл от 45 градуса нагоре тръгваше пътеката, която трябваше да ни изкара от дерето, в което се мотаехме до сега 🙂 Е… почивка за сандвичи с вратни пържоли 🙂 И наместване на инвентар, разкачане на крачоли и стягане на коланите.

С тоя баир направихме солидно изкачване, но това беше само капка в морето от 1000-та метра обща денивелация по маршрута.

Следващото Одисеево препетяствие бяха падналите дървета. Родопите бяха стабилно изчукани от бурите в началото на годината. Всеки втори бор беше съборен върху пътеката. Тук-таме имаше опити за разчистване и премахване на останките. Но за съжаление още в първите 500 метра на горския му беше свършил бензина за моторната резачка. Доста се забавихме в търсене на обиколни пътеки и газене на умрели иглолистни. Това доста ми бутна морала. Не бяхме стигнали още средата, а по план това същото трябваше да го връщаме и на обратно. Над главите ни все още тегнеше и прогнозата за весел дъжд с гръмотевици.

IMG_3521

Към 12 часа попаднахме на следващата масичка с грубо сковани пейки. Проведохме бързо съвещание за съдбата на експедицията, което беше брутално прекъснато от облак нападащи комари. Решихме да караме още един час напред и след това да се връщаме. Машала на Стоян, който някак си изтърпя грубото ми мрънкане, което отиваше към натискане на голямото червено копче за аварийно спиране на машината. Подкарахме я напред и след малко ни се откриха първите съществени гледки по маршрута. До тук се движехме изключително в дерета, изкачвайки се в дерета и попадайки в други дерета. (Вера – „Баси, уж все се изкачваме, а все се оказваме отдолу!“ 😀 )

IMG_3532

Малко след това балкана ни проговори. С онзи мощен бас и тътен, който беше плашил хората още от древни времена. На нас казваше – „Стягайте си гащите, че ей сега ви видях сметката!“. Баирите, които се виждаха тук-таме бяха забулени от облаци, а панорамните гледки към пътя назад обещаваха кофи с вода изсипващи се по нас. Направихме бърза оперативка. Намирахме се на не повече от километър-два от Марциганица. Да се връщаме назад както беше плана, щеше да бъде безумие. Напред ни оставаше по-малко път, а и … не изгарях от желание да играя на кънки по мокрите камъни от началото със стоманеното въже 🙂 Ползвахме жокер – обади се на приятел. Вера намери кой да ни вземе с кола от Марциганица.

И горе-долу в същото време ни заплющя бурята.

IMG_3533

Дъждецът започна скромно бъдейки омекотяван от стотиците листа над главите ни. Но много скоро тръгна с ряз, който ни накара да изкараме кой каквато защита има. Последния километър го взехме неочаквано бързо и експедитивно 🙂 Съвсем скоро излязохме от деретата и гората и пътеката се разстели през обширни поляни. Без грам завет и стряха. Това не ни попречи съвсем спокойно да си сипем блага водица от чешмицата преди мутренската вила. Няколко крачки още и излязохме на асфалт. Раз-два и бяхме на беседката на разклона за Марциганица, където беше чекпойнта с превоза ни. Засякохме едни колеги, които се били качили до Червената стена. Те приятелски ни отстъпиха заслона и се изнесоха.

IMG_3543

Проснахме мокрите дрехи и се заехме да доунищожим хранителните запаси. На мен нещо доста ми се услажда новата млечна серия на Corny. По такива места съм пълен със сладкотии, така че съм пробвал доста. Но определено Corny-то влиза доста добре когато си обезводнен, студен и силно се нуждаеш от бързи калории.

IMG_3545

Борис, който ни беше жокера, пристигна съвсем скоро и навреме да ни прибере. Преди това упътихме около 12345 голфа, които спряха до беседката да ни питат на къде е Марциганица и защо има табела „Частна собственост“. Каква е тая мания за там – не знам 🙂

IMG_3548

Равносметката по GPS накрая е около 9км ходене, което взехме за около 4 часа. Денивелацията е стабилна – над километър. На практика равно почти нямаше, освен последната част (относително казано). Теренът е много труден след последните бури. След „100“ спрях да броя падналите дървета, които искаха заобикаляне или прекрачване. Дъждът прибави добра доза мазохизъм, който ми влезе като кокаин във вените 🙂 Много добре ми дойде разходката и успя да ми проветри бубите в главата 🙂 Дано Вера и Стоян да се прибрали със същия оптимизъм, с който се движеха нагоре – те могат да ходят до края на света и там ще питат – „E, няма ли още?“ 😀

Снежни рилски езера

Рилските езера ми попадаха на мерника от много време, но все не им идваше реда до сега. Този уикенд се оказа малко празен, а на нас с Димо не ни трябва много – „Айде на езерата!“ рече той, и съдбата беше решена 🙂

Станах с успиване. Това взема да ми става коронен номер напоследък. Снощи уж си правих алармата, а се оказа че съм заспал с телефон в ръка и без аларма 🙂 Няма време за закуска, но бърза координация по телефона уточнява че Димо е взел баници Не ми трябва много и запалих гумите за Самоков, от където да го пресрещна.

Пътят Ихтиман – Самоков е страшно зле. Дупки, в които се вижда геоложка карта на всички слоеве на шосето… а отдолу те гледа долната земя. Натоварено движение от тирове в двете посоки. Местни джигити, които си мислят че господ им е навигатор. Всеки път се заклевам повече никога да не минавам по този път. Но с леко закъснение към 9 часа бях на автогарата в Самоков, където направихме последен магазин. Взехме кроасани, да видим колко ще се надуят 🙂

Газ към Сапарева Баня. И още една „приятна“ шосейна изненада – пътят до Паничище е в ремонт. Ама такъв ремонт, че с огромните камиони и багери се разминаваме на една боя разстояние. Грозна работа, но след само 20 такива километра и бяхме горе.

Актуалната синоптична информация е оптимистична:

IMG_3347

На лифта нямаше джан-джун човек и след 20 минути люлеене бяхме горе. Скочихме от седалката и пред нас се откри една гледка, която много добре познаваме. Уеб камерите се следяха в продължение на мнооогоо време 🙂

IMG_3349

Първо впечатление – лилавите минзухари! Ако си мислех че на Рай имаше минзухари, то тук им беше разсадника! 🙂 Цветния килим лилавееше до края на света.

IMG_3357

IMG_3361

Второ впечатление – въх, има сняг! Аз никакво домашно не си бях написал за района и идвах за първи път. На уеб камерата се виждаше малко останал снежец, но нагоре си имаше и преспи. Запознатите хора се качваха със ските и бордовете. Имаше материал за мазохизъм от наша страна.

IMG_3367

Но пък покрай нас перяха нагоре и кифли обути в… някаква обувка, нещо средно между пантофки за балет и маратонки. Да го наречем – балетонка. За тях имаше още повече мазохизъм.

IMG_3370

Пътеката по която хванахме се движеше в дясно от лифта и хижо-хотела. В началото взе една хубава височина и от нея ни предостави супер панорамна гледка надолу. Снеготопенето беше придало стабилна доза калчица към преживяването.

IMG_3383

Езерата са 7 и никога не мога да им запомня имената. Най-долу се намира Долното. Единствено то от всичките беше в течно агрегатно състояние. Останалите бяха сковани от тежкия зимен лед.

IMG_3396

За нула време стигнахме в основата на Окото. От тук нагоре следваше един як снежен наклон, където за малко да се запъна като магаре 🙂 Но кифлите се качваха, та аз ли няма да мога? За всеки случай си направихме една лека почивка-зарядка с хапване. Надморската височина и падналото атмосферно налягане беше надуло кроасаните като плажни топки.

IMG_3404

Баирът се оказа по-къс от колкото изглеждаше и само с 5-6 почивки бяхме горе. Гледката беше силно снежна. Изпод белия чаршаф се издигаха острите зъбери по ръба на циркуса. Езерата се разпознаваха като видиш широко равно поле. Надявах се за панорами в зелен и син цвят, но за тях бяхме объркали леко сезона 🙂

IMG_3417

По средата на трасето се намира хижа „7-те езера“. Всъщност, коя е „Рилски езера“, коя е „7-те езера“, коя е „Най-яките езера“ – не мога да ги оправя… Всички там ми изглеждат еднакви като соц хотели. Та, точно пред нея се намира Рибното езеро, което има проблем с цъфтежа на водораслите. Придават му един такъв осран червен цвят. Малко грозно ми седеше на снега.

IMG_3437

Стегнахме се и издрапахме последния баир. Преспите на места ме поглъщаха до над коляното, но си струваше. Размазахме се пред Окото. От там гледахме едни мравки които пълзят по долните склонове… следващите посетители. И ние бяхме като тях преди малко 🙂

IMG_3467

Връщането беше изпълнение волна програма. Кой със ски, кой с борд, кой по гъз.

IMG_3497

Добра разходка се получи. Целта беше изпълнена – махнах си Рилските езера от главата и от TODO списъка 🙂 Красиво е! Представям си какъв кеф ще е през лятото, когато започнат да преобладават синия и зеления цвят.

Но някак си това няма да е моето място. Като ходиш не се препъваш в толкова камъни, колкото в хора. Фрашкано беше с народ. Представям си какво ще стане лятото, когато опашките пред лифтовете се извият като опашките за хляб преди 20 години. Или когато дойдат белите качулки август месец. Търсете ме в по-пустите местенца 🙂