Void and Null

Всеки, който употребява това сложно устройство – компютъра, рано или късно се налага да се сблъска с гадния черен екран, в който се пише. Обикновено това се случва в ситуации, които спасяват живот (или хард диск) или убиват живот (или хард диск).
До един момент светът е розов и шарен – иконките са толкова големи че можеш с пета да ги натиснеш; готини жълти балончета изскачат с пукане от всички посоки и предпазват потребителя от фатални грешки (като примерно да си затвори не запазения документ); цялата работа с компютъра може да се сведе до натискане на първото копче на мишката (защо въобще ги правят с две?).
В друг момент иконките се сгърчват и се разбягват от работния плот (това, което се намира зад всички прозорци). На место жълтите балончета излизат грозни кутии с червени хиксове. Шарените прозорци изчезват и се появяват едноцветни сини екрани.
И на някой етап от повсеместното скапване – я по съвет на приятел (хакер!), я по дочут слух от махленски циганки, потребителя натиска магическата комбинация от копчета (яяя, клавиатурата имала други бутони освен SPACE и ENTER) или буутва от диск с надпис “*nux”… Той очаква че това автоматично ще му реши проблема и отново ще се върне в шарения си свят, но вместо това го посреща грозен черен екран без нищо (надписите на неразбираем английски се броят за “нищо”, щом не са оградени в красиво съчетана цветна рамка) на него. На този етап нещо под лъжичката на потребителя започва да трепери. Започва да осъзнава колко е забатачено положението, за дето е принуден да прибегне до такива езотерични спасителни методи.
Тук потребителя се отдръпва няколко стъпки от компютъра – да не би случайно да натисне нещо по клавиатурата, че кой знае какво може да се случи от тук натам. Потребителя е в абсолютна безизходица, защото задължително има купчина документи, музика или филми на компа, които не трябва да се скапят.
В следващата фаза потребителят захапва някаква комуникация (телефон, Skype или ICQ от другия компютър) и звъни на приятеля си, който се е оказал слуга на дявола (онзи дето го излъга да стигне до тук – хакера!) или директно завлачва в офиса фирмения администратор (ако се е случило на работен компютър – още по-зле, защото някой може да му удържи от заплатата счупения компютър). Та от тук нататък потребителя получава указания от приятеля си какво трябва да пише му предава обратно отговорите на компютъра. Започва да се чувства като чужденец в страна, където хора и машини имат общ език. И се почва:
“Ама това елесминусел как се пише?”
“Ами ти така го казваш слято, от къде да знам че имало интервали между думите”
“Ааа, значи в началото на това дето пиша файловете има наклонена черта, ама в края няма? Да не ме лъжеш?”
“Ами тука даде някаква грешка, ама не знам какво означава, щото е на английски”
“Ами излязоха една камара надписи, де да ги знам кво означават”
“Ама не мога ли първо да натисна еф едно и после алта да задържа или трябва обратното?”
“Къде е това копче еф тринайсет?”
“Това мигащото изчезна и сега не мога да пиша нищо, какво да правя???”

След известно време потребителя е толкова натоварен психически че не може да понесе едновременната атака от две страни – от към компютъра и от към приятеля му. Естествено нищо не става. В края на краищата комуникацията се разпада без задоволителен резултат. Потребителя още го е страх за музиката/филмите/документите на харда му, но вече поне има кой да обвини за всички злощастия

“Пловдив експрес” – името на поредната изненада от БДЖ.
За първи път имах щастието да се возя в този влак. Маршрута му е Пловдив – Враца – Пловдив. За експрес от София до Пловдив става – заминава в 15:30 и пристига на централната гара в Пловдив в 17:30. По пътя спира само на Септември и Пазарджик. Всичко изглежда медено и ето я уловката – влака има само купета първа класа. Шест вагона само и единствено първа класа. ВТФ!? С намалението ми взеха 6.85 лв, защото освен по-скъпия първокласен билет получавам и бонус – безумната идея на БДЖ за “календарни” влакове – увеличени цени през уикендите и празниците.
Леко сравнение на чистите цени на маршрута София – Пловдив и времетраенето по график:
*) пътнически влак – 7.10 лв – 3ч
*) бърз влак – 8.10 лв – 2ч 20мин
*) “Пловдив експрес” – 10.90 лв – 2ч
Попитах кондукторката каква е далаверата с тоя влак и аз ли съм зле с очите или наистина няма вагони втора класа. Тя ми отговаря с някаква гордост “Мда, това е единствения първокласен влак в България”. Не знам какво му е толкова хубавото, защото пътниците винаги трябва да имат възможност за избор – разликата в цената на билета за втора класа е от порядъка на една трета.
Иначе да се возиш в първа класа не е лошо, освен ако не си беден студент. В този експрес имаше килим в купетата:

Имаше и килим в коридора:

Не повярвах на очите си – имаше и перденца на прозорците Преди десетина години имаше един период в който беше модерно да се разхождаш с мешка, ушита от жепейска завеса, та от тогава насам не съм виждал вагон с каквато и да е форма на перде. Изключение правят някои от вагоните-салони на експресите и някои от новите рециклирани вагони.

И най-голямата екстра: седалки, които се разпъват и стават на легла.

В купето имаше индивидуален регулатор на парното, който не работеше. Както във всички останали влакове (като не броим климатизираните вагон-салони на някои експреси и на новите Siemens мотриси) – парното идваше на режим “30 минути няма, 10 минути има”; и когато “има” температурата се вдига до ~40 градуса, а когато “няма” се образуват ледени шушулки по стъклото…
Дали е “щастие” или не да се возиш в такъв влак всеки може да прецени за себе си.