Асеновград – вр. Кутра

Отдавна си бях набелязъл едно кръгово маршрутче от Асеновград, през една камара параклиси, до връх Кутра. Още в събота приведох плана в изпълнение, но тръгнах с фалстарт. Картата на Асеновград подло ме излъга и ме вкара в една глуха улица, която свършва със стъпала. Покритието на OpenStreetMap в Асеновград е зле, но то за това е Open – за да можем да го подобрим 🙂

Цялата публикация „Асеновград – вр. Кутра“

В търсене на Родопския призрак – х. Момина сълза, Гонда вода, х. Безово

Тази седмица беше супер натоварена и нямаше време да си направя план за уикенда. За това от ръкава измъкнах един маршрут, на който се канех от толкова много време, че ми беше станал фикс-идея. А именно – хижа Момина сълза, концлагера Гонда вода и хижа Безово. И трите обекта бяха изоставени от много време, така че можеше да се получи една сносна тематична разходка с търсене на призраци. Притеснявах се само дали ще ми стигнат силите, понеже последните няколко седмици не съм мърдал никъде и много съм се отпуснал. А маршрутът не беше от типа „следобедна разходка“ – чакаха ме 10-на километра с около километър обща денивелация… Резервният план беше да спа на Момина сълза или Гонда вода, пък за Безово – ако стигнат силите. С хамака е лесно – спираш и разпъваш, няма големи изисквания към терена 🙂

IMG_9261

Съботата тръгнах късно. Свърших една работа в града сутринта и в 10:30 бях на изоставения мотел „Високата пещ“. От там тръгва черен път в дерето, което е точно срещу Асеновата крепост. Мотелът е в занемарен ремонт, а нагоре по дерето са се скрили руините на още няколко постройки. Имаше и две вързани кучета – да пазят да не откраднеш трите керемиди от покрива…

IMG_9264

Съвсем скоро пред мен се извиси голям, масивен мост. Я, че да не би горе да има толкова голям път, че да иска мост? Странно – на моята карта нямаше никакви широки пътища тук… Да видим…

IMG_9266

Точно отдолу му имаше червена и синя маркировка, която сочеше нагоре и настрани. Ясно, ще се качваме на пътя… Изкачих десетината метра и – изненада! Горе няма път! Има … вода 🙂

IMG_9270

И това не е мост, ами акведукт! Проведох малко разследване след като се върнах и разбрах че това е каналът, захранващ с вода вецовете Асеница 1 и Асеница 2. През по-голямата си част се движи в тунел, но на места излиза в такива акведукти.

Продължавам нагоре по стръмната пътека. Вият се серпентини. През клоните съзирам скалата на Анатемата, която се пада 200 метра по-високо от мен. Доста обзорно е там. Съвсем скоро трябва да наближа разклон за х. Момина сълза. Маркировката е перфектна – червена за Момина сълза и синя за Безово.

IMG_9271

На разклона имаше огнище и две бивши пейки с маса, които се бяха разпаднали с времето. Всички съоръжения които намерих днес бяха в подобен стадий на развала. Имах чувството че човек не е минавал тук от години. Пътеките бяха необичайно чисти, никъде не се виждаше ни боклуче, ни хартийка. Хващам дясната пътека за Момина сълза и от тук нататък следвам само червена маркировка.

IMG_9277

След 200 метра пътеката направи рязък завой на юг, а точно на завоя стърчеше една природна наблюдателница. Как да не се кача? 🙂 А гледката отгоре…

IMG_9299_300_301_tonemapped

В нозете ми се виеше река Чая. Паралелно на нея бръмчаха колите по пътя за Смолян. В ляво от тях минаваше още един ВЕЦ-аджийски акведукт. В дясно стръчеше скалата на Асеновата крепост, с Асеновград зад нея. Навсякъде бяха разхвърляни параклиси-мохабетчийници. Ниска синкава мъглица се стелеше над цялото дере, а по-нависоко облаците изнасяха представление…

IMG_9283

IMG_9294

Чудесната гледка ми изпълни душата и ме нахъса да продължа 🙂 А то се оказа че има и още… Съвсем скоро пред мен изскочи парапет.

IMG_9304

Че защо им е парапет тук? Ааа, заради гледката 🙂

IMG_9306

От тук вече се виждаше цялата долина като на длан. Значи, винаги когато съм минавал по шосейния път долу съм се чудел – дали отгоре няма да върви някаква пътека, която да дава обзор надлъж и нашир? Е – това беше тази пътека 🙂

IMG_9307

Но парапетът свърши, а пътеката заби обратно в гората. От тук нататък тя ставаше значително по-обрасла. Шипки и клони се протягаха ниско, опитвайки да си върнат обратно, това което човекът беше взел от тях. На места трудно минавах с голямата раница, която се закачаше във всяка драка. С почивките свалях от себе си по един наръч съчки.

IMG_9321

От другия далечен рид на Лясково се чуваха ловци. Сериозно гърмяха, дори го избиваха на картечен огън. Това беше един от критериите да избера тази разходка днес – теренът беше труден, на километри наоколо беше абсурдно да припари джип и ловец.

Скоро стигнах до още едно място за почивка. Пейките бяха в окаяно състояние, но масата поне стоеше. Чешмата беше пресъхнала. Наблизо беше отлято едно циментово блокче, върху което някога е имало паметна плоча.

Следващия половин час се редяха серпентини с газене в шума, когато внезапно пред мен изскочи хижа Момина сълза. Миришеше ми на пушек, да не би хижата да работи?…

IMG_9330

Не. На простора висеше пране на един човек. В дръвника бяха нахвърляни един кубик дърва. Единия комин димеше – някой може би живееше тук? Всичко беше в окаяно състояние. Тоалетните бяха полусрутени, а самата сграда на хижата беше на ръба на разпада. Параклиса „Св. Никола“ изглеждаше здрав отвън, и кой знае как от вътре.

Хижата е изоставена от поне 10 години. Преди това е имала ток и вода. В още по-далечното минало се е наричала „Св. Никола“ и е била женски концлагер. Тук е била заточена Цола Драгойчева през 1941г.

IMG_9329

IMG_9332

Чешмата в дерето течеше – но не от чучура.

IMG_9333

Поне отвън пейките бяха наред, та седнах да почина малко. Наближаваше обяд, та обмислях да разпъна една подкрепителна софра. По едно време се разминахме с чичката, който живееше тук. Мина на 2 метра покрай мен и все едно въобще не ме видя. Дали не бях срещнал Родопския призрак? Отказах се да ям тук 🙂 Събрах си багажа и газ към Гонда вода и Безово.

IMG_9338

Пътеката за Безово е маркирана с червено и започва до трафопоста на Момина сълза. От там се движи стръмно нагоре успоредно на електропровода. Тук се изви страхотен вятър, който люлееше върховете на дърветата. При мен долу беше относителен завет, но есента си показа леко зъбките…

След 40 минути съм взел близо 300 метра височина и излизам на разклон. Табелите са леко подвеждащи – тази за Безово сочи нагоре по протежението на електропровода. Там и да е имало пътека някога, сега положението е друго. Реалната пътека подсича склона на 90 градуса отляво. Аз направих един шорткът по склона, който ми костваше към 20 почивки 🙂 Трябваше да хапна на Момина сълза… сега това решение ми излизаше през носа. Прималяваше ми, на всяка трета крачка се спирах и не можех да тръгна. Но вече виждах масивните постройки горе, та впрегнах се и успях да се кача.

IMG_9343

Още с първите крачки и пак ми замириса на дим. Е, и тук ли? Освен това едната сграда беше боядисана и почти изглеждаше като обитаема…

Гонда вода е концлагер за политически затворници, създаден през 1941 г. Просъществува в това си положение около 2-3 години, а след 9-ти септември е бил преустроен в пионерски лагер.

IMG_9345

IMG_9348

Сега някой там живее и си гледа домати и магаре.

IMG_9349

IMG_9352

IMG_9355

IMG_9358

IMG_9361

Параклисът „Св. Илия“ почти прилича на параклис.

IMG_9364

IMG_9369

Направих една почитна обиколка и се чудех какво да правя с Безово. Коремът ми вече сериозно стържеше и прогонваше всякакви горски животни. Бях капнал и всякакво желание за разузнаване ми се беше стопило. Рекох си – хапвам и си тръгвам. До обитаемата сграда имаше една здрава масичка с пейки и се разпънах там. Имах материал да вдигна малък банкет, но за обяда си избрах лека диетка от две пакетчета бисквити Белвита и едно Корни.

Докато хапвам се чу едно бръмчене и от нищото изкочиха група моторджии. Те бяха първите човешки същества които виждах днес, с изключение на Родопския призрак. Вързахме лек лаф, оправихме посоките. Искаха да слизат към Високата пещ през Момина сълза и категорично не ми повярваха че пътеката е джунглясала отвсякъде 🙂 Те бяха бронирани от глава до пети, та ако не друго – поне ще прокарат пътека 🙂

С хапването възстанових нормалната кръвна захар, силата ми се върна и вече гледах съвсем друго на света. Часът беше към 15. Все още имах много дневна светлина пред мен, а и не си бях харесал място за спане. Това имаше само едно логично развитие – към Безово! 🙂

А тази хижа се оказа че се намира на по-малко от 15 минути от Гонда вода, по почти равен път. На Безово се вихри ремонт. Истински – такъв чрез който наистина се прави нещо. Не просто да е опъната лента с табелка, която да стои до края на света. Трима души боядисваха и чистеха.

IMG_9372

IMG_9373

И с това ми пропадна и последната надежда да намеря диво и призрачно местенце. От Безово тръгваше червена маркировка за Марциганица. Но тя вече е частна вила и там нямаше какво да правя, та си бих кръгома и тръгнах да слизам. Хванах възможността за едно леко отклонение нагоре, от което се разкриха гледки към Мулдавския рид:

IMG_9376

IMG_9380

От там на Гонда вода бях за нула време, от където слизах директно към Високата пещ по синя маркировка. Нямаше да минавам по същия път през Момина сълза. Последва час и половина газене през шума, дълбока до средата на пищяла. Естествено с камъни и всякакви изненади отдолу. Поне пътеката беше широка, минаваше през вековна букова гора. Нямаше джунглести елементи.  Дерето беше в задушен завет. Минах през една работеща чешма, която си беше изненада. До тук единствената вода за над 10 км обикаляне беше на Момина сълза и едно кранче на Гонда вода… Разби ми се представата за Родопите с чешми на всеки завой… От тук надолу влагата рязко промени пейзажа и докара лиани и ниски храсталаци, които правеха ходенето малко по-трудно. На няколко места имаше лимбо под паднали дървета.

Към 18 часа бях долу на Високата пещ, а към 19 часа вече пиех втората бира вкъщи 🙂 Не можах да си намеря местенце да се опъна в гората – уж диво, уж изоставено, и все пак – пренаселено. Маркировките бяха адекватни и освежени. Получи се готина разходка – GPS-а казва че съм взел около 13 км с обща денивелация от 1000 метра. Краката ми издържаха, но аз тайно ги тренирах през седмицата – адските задръствания в Пловдив ме свалиха от колата и съм навъртял сумарно около 30 км градско 🙂 Имаше невероятни гледки към долината на река Чая, и от там видях идеи за още 5-6 разходки. Посетих исторически и непознати места. Доволен съм.

Мъгливата Анатема

Анатемата над Асеновград отдавна ми седеше в списъка на местата, които трябва да се посетят. Само чакаше свободен уикенд – до днес. Прогнозите за времето не бяха много добри… Облачно с шанс за превалявания. Сутринта в Пловдив имаше гъста мъгла. Но уебкамерите от Копривките показваха яко слънце – демек, тая мъгла трябваше да свършва някъде по височина. А пък Анатемата е 400 метра над Асеновград, та се надявах да пробия отгоре в ясно време над морето от облаци. Отдавна не бях виждал такова време и ми беше много мерак да хвана. Но пък то не се хваща със седене вкъщи или с ходене в ясно време, така че си е малко риск печели – риск губи.

В моя случай си беше риск губи 🙂

IMG_1745

Оставих колата долу и хванах по пътеката към параклиса „Св. Петка“. Този параклис ми е интересен с това че като го погледнеш от града и ми прилича на древноримска вила на най-знатния патриций в града. Виждат се едни колонади, едни кипариси, кармазъ керемиди. От близо изглежда още по-добре с масите и чеверметата около него. С всяка разходка в региона и все се удивявам как Асеновградчани знаят да ядат и пият! Всяка пътека свършва на чеверме, всеки параклис е петзвезден ресторант на самообслужване!

IMG_1749

Тук надолу следва да се виждат покривите на града, но не и днес.

IMG_1750

От там продължих по черния път за вилната зона, и след 300 метра свих по пътечката за Св. Илия. Започвах да взимам височина, но все още крачката беше лека.

IMG_1756

Тук-таме имаше забити пейки. От тях в по-ясно време сигурно би се откривала страхотна гледка.

Пътеката започваше да става все по-стръмна. Потях се здраво и се оказа че якето ми е капан за всякаква влага. Има вид на гумирано и наистина дъжд вътре не е влизал. Но явно другия фийчър е и че нищо не излиза. Ръцете ми бяха мокри и когато ги изпънех надолу от ръкавите се изтичаха струйки. На всяка почивка го обръщах отвътре навън да му изхвърлям водата.

IMG_1763

Обстановката отиваше все повече към прекратяване. Сега гледам че GPS-ът е хванал наклонът в този участък да е между 30% и 40%. Нямаше гледки, които да ме мотивират и все си мислех че няма смисъл да продължавам. Беше ми мокро и мизерно. Ей такива предателски неща ми се въртяха из главата и за малко наистина да се откажа. Поредния поглед към GPS-а показа че ми остават не повече от 300 метра (със 150 метра изкачване обаче), т.е. почти съм там. Рекох си да не се излагам и се напънах още малко. Четири почивки по-късно излязох горе на билото.

IMG_1764

От скалата се чуваше ръмжене на коли и камиони. Главният път за Пампорово минаваше в подножието на целия баир. Някъде срещу мен и надолу трябваше да се намира Асеновата крепост, но… истината е някъде там. Видимостта беше паднала до 25 метра. Буквално от едната скала не виждах другата.

IMG_1769

Повъртях се малко да му дам шанс да се поизчисти. Мислех да хапна тук, но още беше рано – нямаше 11 часа, а и нямаше романтичните маси и пейки, с които бях свикнал вече. По едно време засвири един вятър, което даваше две възможности – да издуха мъглата или да умра от студена смърт 🙂 Оказа се че има и трета възможност – да докара още повече мъгла отдолу! Точно това се случваше.

IMG_1772

Мъгливите пипала се протягаха около мен със страшна скорост и единствения начин по който можех да ги хвана беше на клипче:

Нагледах се на нищо и си бих камшика надолу. По пътя се разминах с малка групичка – единствените хора които видях за деня. „Има ли мъгла горе?“, „А, не бе! Ама за вас ще се вдигне :)“ И две минути след тях се хлъзнах на мокрите листа и си паднах на гъза. Но моя гъз малък ли е? Може да издържи много повече бой от това.

IMG_1775

Като слизах надолу и почваха лека-полека да се откриват гледки, макар и бледи. Явно вятъра беше вдигнал мъглата малко нагоре.

IMG_1777

Идвах от ей това там, където се не види 🙂

IMG_1778

На Св. Петка вече нещата бяха започнали да си възвръщат цветовете.

IMG_1780

От тук рекох надолу да слезя по друг път покрай изравнителя на ВЕЦ-а. Там пък всичко беше заградено с бодлива тел, та не видях нищо особено. Водонапорния тръбопровод поне. Разходих се малко из града и толкоз беше за днес.

Нямаше кой знае какви гледки, но съм доволен. Вече знаех как се ходи до горе и при първото по-ясно време отивам пак! 🙂

До Мулдавския манастир и вр. Св. Илия

Попадна ми идеята да се кача на връх Анатема (?) над Асеновград. Имало гледка към Асеновата крепост отгоре и на къде ли още не. Намерих инструкции за две пътеки – невероятно драпане като планинска коза от града нагоре или по-дълъг, но по-лесен път през Мулдавския манастир. Рекох да ударя и манастира, а дължината на пътя не ме плашеше, стига да е по-полегат. Пътеката минавала покрай параклис „Св. Илия“, от където също имало хубави гледки, та по пътя нямаше да има празно.
Е, оказа се че съм подценил пътуването и съм надценил силите си. 3 километра с 300 метра денивелация и бях тотално капнал. Поне стигнах до Св. Илия, което също се оказа достойно връхче.

От главния път Асеновград-Кърджали до манастира мислех че има нов асфалтов път. Оказа се че той стига само стотина метра по-нагоре и от там нататък трябваше да си налягам джапанките. Натам продължаваше нещо като горска магистрала, където срещнах поне двеста бабички. Много ми се радваха като ги поздравявам. Сега като се замисля ситроена с лекота щеше да мине от там до манастира, но пък бабичките щяха да ме гледат на кръв 🙂

IMG_6248

По пътя се откриваха гледки към язовир 40-те извора и селата наоколо. Вече се бях издигнал над тепсията, която представляваше низината под мен. И съответно бях започнал да поиздъхвам.

Километър и нещо по-нагоре стигнах до манастира. Сградата е леко казано в окаяно състояние. Преди няколко години е имало страшен пожар и половината манастир е унищожен. Завъртях се из двора, но атмосферата беше доста мрачна и не се задържах.

IMG_6256

Отстрани имаше Аязмо, което се оказа закатинарчено. И дори през решетките се виждаше че водата не е течаща, а кладенчова. Разочарование.

IMG_6270

Починах малко (около педесетата почивка до сега) и подхванах покрай манастира и нагоре. Край стените бяха струпани нови пакетирани керемиди. Може би мястото щеше да види по-добри времена.

Горската магистрала премина в полу-обрасъл черен път. Отстрани беше доста джунглясало, може би от дъждовете от предните седмици. Като говоря за дъждовете – за сега нямаше изглед да вали, но прогнозата обещаваше шоу по някое време.

IMG_6278

След малко пътя свърши до едно малко депо със строителни материали. Имаше призив – кой каквото може, да занесе нагоре към параклиса. В страни започваше една малка пътечка, сгушена измежду трева до кръста. Тук малко се разколебах, понеже вътре можеше да има всичко. От легион кърлежи, през змии, та чак и до бенгалски тигри.

IMG_6280

Рекох да надникна само дали така продължава по-нататък, и хайде още пет крачки, хайде още едно завойче и внезапно преминах тревния пояс и излязох в гора. Стабилна сянка с пътечка, виеща се нагоре през храстообразните дървета. Тук наклона стана по-стабилен, като имаше само 2-3 равни местенца, а на мен взе да ми излиза водата. Добре поне че бях помъкнал статива, за да го ползвам като щека.

Тук-таме гората се прекъсваше от малки полянки, обсипани с цветя. Парфюмът на планината ме обгръщаше все едно минавах през ароматни облаци.

Притеснявах се че водата можеше да не ми стигне. От колата до тук не бях видял чешма. Това е малко необичайно за Родопите, нормално за тези два километра щеше да има поне пет чешми. Не бях видял и хора след бабичките, които слизаха от манастира, та се зачудих да не би да съм се зачукал някъде извън пътеката.

IMG_6283

Съмнението ми беше бързо разтурено, когато излязох на един равен участък с кръстопът. Надясно – за Асеновград, наляво – за Марциганица и направо – за Св. Илия. Там имаше и пейка, където поседнах за малко и пих една вода. Тук наблюдавах нещо много интересно – от гърба ми се вдигаше пара. Големи и гъсти 20-сантиметрови пипала. Да беше студено – добре. Но в 30-градусова жега, това не очаквах. Естествено, раницата ми беше вир вода. Дишащ гръб – гъза ми.

Отвреме-навреме дърветата оредяваха и случих на първите величествени гледки към Родопите.

IMG_6290_1_2_tonemapped

Напред чувах някакви гласове и ненадейно излязох на върха. Горе беше… все едно 5-звезден ресторант със сепарета 🙂 Навсякъде маси, беседки, чардаци, огнища… Чашите звъняха, хората гълчаха. Вярно, даже и параклис имаше. „Ще правим снимки май?“ ми подвикна един дядо. Отвърнах му с единственото изречение в българския език, което е едновременно въпросително, съобщително, положително и отрицателно и обикновено се използва като отговор на въпроса „Ще пием ли една ракия?“ – „А, не бе?“

IMG_6294

IMG_6295_6_7_tonemapped

IMG_6313_4_5_tonemapped

На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад.

IMG_6301

IMG_6319

IMG_6323_4_5_tonemapped

IMG_6328_29_30_tonemapped

Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа.

Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата… нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват „Обирай си чукалата“.

Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града.