В страната на ветровете

Това е едно ходене, което ми се въртеше в главата от адски много време. Прогнозите за времето след средата на октомври бяха благоприятни, така че с едното око на синоптика взехме да приготвяме плана за трасето Бузлуджа – х. Българка. Разстоянието не беше голямо, ама и на нас ни е малък левела, така че за 4-5 часа трябваше да ни дойде тамън. План Алфа включваше ходене до Българка и от там прибиране с влака от Кръстец. За съжаление поради логистични причини трябваше да изредим още малко букви от гръцката азбука докато стигнем до правилния план – с кола до Бузлуджа, ходене до Българка, нощуване там и на следващия ден обратно по същия маршрут.

Още докато се прибирах към Стара Загора предната вечер времето ми изигра невероятно красив спектакъл. Вятъра постоянно разтикваше облаците насам-натам и украсяваше залеза:

На сутринта със сестрата минахме през магазина – заредихме с мръвки и вода, забравихме разните салатени благинки (аматьори!) и хванахме през Казанлък. Влакът от София подрани (БДЖ винаги може да те изненада с нещо), от където забрахме още един член на експедицията. Газ към Бузлуджа. Нагоре гледката беше страховита – плътни тъмни облаци бяха завардили върха. Рекох си че има две възможности – горе да си е*е от дъжд и вятър или пък облаците да са по-високо и да ни направят супер шоу. Някак си не бях обнадежден, но рекохме да продължаваме по плана. Горе времето се променя с минути.

И естествено горе вятъра ни обрули. Не случайно са опънали 36 перки от ветроенергийния парк. Там ако вятъра спре, значи Земята е спряла да се върти. Както и да е – първи чекпойнт – влизане в чинията. Предния път от юли имаше адска буря, та този път се надявахме на по-чисто време и гледки. Имахме ги.

Позабравил съм как се правят ХДР-и

Вътре беше пълно като конгрес на БКП. Някакви лапетии с едни натокани кифли – били се качвали в пилона като си светели с два телефона. Самоубийци. Не правете като тях. Възрастна двойка чужденци, с които си изхайкахме. Два автобуса унгарци. Ако някой се сети да сложи долу лелка с билетчета (и семки) – златен ще стане.

Тръгнахме да се качваме нагоре, но се оказа че някъде съм си изгубил едната ръкавица и ми се скапа настроението. Вятъра яко бучеше, а като се спреш на едно място усещаш как цялата конструкция се клати. Така че точно накрая преди петолъчката ме хвана шубето и аз бях до там.

Към 14 часа си бяхме начесали крастата и хванахме към Българка. По сайтовете даваха пътя към 3 часа и половина, значи като за нас – 5 🙂 Плана беше до 19 часа да пристигнем – хем да не ходим по тъмното, хем и да хванем готината светлина покрай залеза.

Задължителния конски табун покрай паметника
Този според сестрата беше паднал в кофата на Милка-та 🙂
Любопитко

От първия Бедек отправихме поглед назад. Към Централния балкан се виждаше снежец и още една група ветрогенератори. А въпросния снежец го видях по-късно от близо в блога на Мартин Петров, който е бил там по същото време.

На границата между Северна и Южна България
Разгледахме Габрово от високо. На север се виждаше друг град, вероятно Трявна.

По едно време започнахме да усещаме звуците от перките. А те ни изсвириха цяла симфония – плътното жужене от генераторите, витлата които разсичаха въздуха и проскърцваха от време на време. Това скърцане… Ужасно, силно и настойчиво. Както реве тиранозавъра от Джурасик парк.

Пътеката слезе от билото и навлезе в гората. Листата от широколистните бяха слезли от клоните и правеха гъст килим. Ниското слънце беше започнало да вкарва оранжеви багри. Красота.

По едно време пътеката влезе в тъмна и гъста курия. Толкова черна, че тръгнахме да търсим фенерчетата 🙂

Нормален разговор от след като ни се изчерпаха просташките песнички:
Аз: Beware mortals, as you enter the forest of DOOM!… Сестра ми, как ще го кажеш това на немски? Ze forest of ze doom…?
Сестрата: Гора е wald, дуум балиго. Nicht gut?
Аз: ZE WALD AUF ZE NIGHT GUT!
🙂

На места беше влажно, но поносимо, като се има предвид че предните две седмици небето се беше продънило от дъжд. На няколко места трябваше да заобикаляме стабилни гьолове. По средата на пътя беше единствената питейна вода – Бабиния Райчин чучур. Чучура течеше толкова стабилно, че водата чак избиваше през камъните. И там хората бяха направили масичка с пейки и … София 82 😀

Да погледаме телевизия на сянка?

Бяхме си забравили генератора и не можахме да пуснем телевизора (захранващия кабел беше нов и прилежно намотан отдолу) 🙂 За това хапнахме леко и продължихме. През цялото време пътеката слизаше стабилно надолу, което леко ме притесняваше. За мен слизането е по-гадно от изкачването, а и си давах сметка че тази денивелация щяхме да я взимаме на обратно на другия ден…

Бялата гора

Колко ли е стара табелата за да я изяде така дървото? Това далеч не беше единствената маркировка, напротив. Адмирации за туристическото дружество, което поддържа пътеката – буквално на всеки 50 метра имаше табелки.

Пристигнахме към 18 часа – малко по-рано от предвиденото, но и без това в гората нямахме много от очакваната златна залезна светлина… Обаче пък бяхме капнали, та се размазахме от кеф като видяхме пушека от комина. Хижарят ни посрещна благо с чайче и топла трапезария. Май нямаше други хора освен нас и едни бабки. Бабки по години, но по душа – лелки! 🙂

(Тук се сещам че преди време от „Сблъсък“ бяха свили една моя снимка за контекста на „дайте парите да ги изпием с Бай Иван“, та да им пусна още една, ако имат нужда)
Mandatory food tribute for instagram

Неделя заранта станахме и тръгнахме по план към 9 часа.

Съвсем на близо беше природната забележителност „Виканата скала“. От там се вижда като на длан северна България. Представих си колко салата може да се изпие на беседката до скалата нощно време…

Хванахме на обратно, като съответно вчерашното надолнище беше днескашно нагорнище. Голямо нагорнище. Езика си го влачех в листата.

На Бабин Райчиния чучур по средата на пътя

Въпреки денивелацията, като че ли връщането го взехме по-бързо. След 3 часа започнахме да виждаме перките и излязохме на билото. Което си беше измамно, понеже имахме още час път до колата.

Водата течеше от скалите. Имах чувството че целия Балкан е подгизнал от предните две седмици
Скален обитател
Поглед към Шипка
Я, те всичките си имали женски имена! 🙂 Преброихме Клаудия, Боряна, Жизел, Рут, Радина и т.н.

Метеори посред бял ден 🙂
Поглед към кораба-майка. Долу са хижите Младост и Бедек. Младост не работеща, а Бедек май се престроява в квартира за перкаджиите.
Да си смажат малко перките, че ако се откъсне някоя има да я гоним до Гърция…

Накрая вече капнали, едвам движещи си краката достигнахме чекпойнта 🙂 След което някои се откъртиха, а други после имаха проблеми с движенето на крайници и гърбове. Но какво е болката освен един приятен спомен от изминатия път 🙂 Планината малко ни изплаши в началото, но беше благосклонна и ни допусна да се освежим с красотите ѝ.

Бузлуджа от вътре

Събота се заформи една инициатива да ходим в Бузлуджа. На Бузлуджа съм ходил много пъти, но вътре не бях влизал до сега. А винаги ми е било мерак. Та някой подаде идеята, организираха се едни евенти във Фейсбук и известна бройка хора се наговорихме за делото.

Времето беше кофти още от петъка. На прибиране към Стара Загора трябваше да мина през този облак. Усещането не беше като да те вали дъжд, а като да си на дъното на океана.

Събота започна с разкъсана облачност. Естествено облаците витаеха около Бузлуджа. Не за първи път ми се струва да тръгна посред лято и да пристигна посред есен.

(Упътване: пуска се за саундтрак на разказа Summoning)

Първата част от героите
Нещо като че ли почва да се появява
Извънземните започват да ни отвличат 🙂

Помотахме се наоколо докато чакаме другата група да дойде.

Преди като че ли имаше повече фъшкии

Тук-таме се отваряха дупки в мъглите

Разгледахме от къде може да се влезе. Известната дупка беше полу-зазидана. Парадния вход преди време зееше отворен, но уви – беше заварен и закопчан с доста сериозни щанги.

Докато вятъра се опитваше да ни издуха към южна България, от някъде се появиха група сериозно въоръжени фотографи. „Здрасти-здрасти“ и направо се наредиха на опашка на мишата дупка. След половин час дойдоха и нашите хора и ние се наредихме там. Значи, ако ви се струва че през това 100-килограмов човек не може да влезе – лъжете се 🙂 Като почна да гърми и да ми вали дъжд във врата, много бързо намерих пътя на вътре 🙂

Шмугнахме се по стълбите нагоре директно в голямата зала.

Някой от фотографите си беше забравил шарения чадър. Трябваше да го вкарам по-добре в кадър, но се ошашавих от гледката, която ми се разкриваше и забравих какво правя… Знаех че вътре е леш и разруха, но все пак беше по-чисто от стаята ми. Мащаба на интериора ме изненада. Залата е по-голяма от колкото изглежда отвън или по снимки. И по-мръсна. През тавана започваха да пръскат капки. Какъв ти таван – това което е останало от него. От дъжд избягахме, а на дъжд попаднахме.

Прескачайки отломки, локви и гняс, взех да се ориентирам в обстановката.

„Пролетарии от всички страни, съединявайте се“

Учуден бях че въобще е останало нещо от мозайките и паната. Някои от големите портрети бяха старателно унищожени, но мислех че нито едно здраво камъче няма да е останало.

От голямата зала може да се излезе в един концентричен коридор и панорамната тераса след него
Мозайките в панорамната тераса

За съжаление, гледка от терасата точно в този момент нямаше никаква. Мъглата беше плътна като Шипченско биволско мляко. А и започваше доста сериозен порой с гръмотевици. Някои от тях падаха съвсем наблизо.

По едно време се оказа че вътре ни вали повече отколкото отвън и се юрнахме на някъде да се скрием.

Кенеф
Част от софийската група

Докато се провирахме по тунелите под трибуните ми направи впечатление колко неща са оставили циганите. Вентилационни тръби, кабелни стойки и канали, решетки… Въобще не си бяха свършили добре работата.

На места си личаха луксозните червени велурени тапети.

Доста фаянсови плочки бяха изкъртени, но и доста си седяха на мястото. По-надолу намерихме на 90% запазена тоалетна. Забележете тук и вентилационните отвори (и всичките вентилационни тръби из тунелите). Това сигурно е била единствената сграда в България от онова време, притежаваща някаква климатична инсталация. Което ме навежда на въпроса – как се отоплява тази огромна зала?

Пороя заплющя с всичка сила

Взехме да се отправяме надолу, да потърсим малко сушина.

Фоайето и срещу нас парадния вход. Над нас е пода на голямата зала.

Във фоайето хванахме вратата, която ходеше към сервизните помещения и задната част.

Тук вероятно е бил трафопоста за високо напрежение на сградата.

Един от старите входове от север, който вече е зациментиран

Хванахме по спиралното стълбище в началото на помещението:

Долу имаше малки стаички („Килии!“ веднага казва болното ми въобръжение 🙂 ) почти опоскани.

Предупредени сте. Болното ми въобръжение става още по-болно.

Едно от малкото останал инвентар. За какво е служил пулта – никой не знае.

Една от другите стаи беше някакво машинно помещение за вентилацията:

Гроба на френските urbex-ери…

Единствената неразбита врата, която видяхме в цялата сграда.
Единствената дървена врата 🙂

Връщаме се обратно на горе

Излязохме от другата страна на трансформаторното помещение в основата на пилона. Имало е асансьор, който се качва до горе.

Прави впечатление, че асансьора е имал индикации за 6 етажа, но табло с 10 бутона. Вероятно са използвали стандартни компоненти от Искърския завод, защото видяхме само две спирки на асансьора – Долу и Горе. Тук хванахме нагоре по сервизната стълба. Снимки липсват, понеже хич, ама хич не ми беше до това точно тогава 🙂 Изкачването ми се стори поне час, през което време отслабнах доста, направих мускули и изобретих нови нецензурни думички. Всъщност сега като гледам таймстампа на снимките – точно 10 минути е било 🙂

Вече сме горе. А вратата е „нестандартна“ понеже се отваря наобратно.
До тук май циганин не се е качвал да „бере“ джилязо.

Оказа се че края на мъките не е дошъл и до върха на пилона има още няколко стълби, една от друга по-вити и по-интересни. След малко внезапно просветна и се оказа че сме в основата на червената петолъчка. Двете петолъчки се виждат от далече. Едно време хората от околията са мислели че са направени от рубин и са стреляли по тях с пушки, опитвайки се да ги свалят. Материала е някакво двуслойно стъкло или пластмаса. А звездите са гигантски. Изкачихме поне 2 етажа докато стигнем средата им.

След звездите следва малко помещение с няколко шкафа. До преди известно време тук е имало телекомско оборудване и на площадката горе е имало антени на ТВ, радио и интернет оператори. От всичко това е останала само лепенката „CISCO“ на шкафа.

Надявах се от горе да се открие хубава гледка, но уви. Мъглата беше минала консистенцията на Шипченско биволско мляко и отиваше към Купешко краве масло. Не ставаше да се мотаем излишно, че вятъра щеше да ни издуха. Хванахме обратно.

Починахме малко долу и направихме един бърз разбор къде не сме ходили още. До този момент вече бяхме пълни до горе с впечатления и адреналина беше започнал да заличава някои от моментите. Сега се сещам че не обиколихме цялата тераса или концентричния коридор преди нея. Но вече е късно.

Хванахме през фоайето стълбите надолу. Озовахме се в приземен етаж с гардероб в ляво и кенефи в дясно.

Фоайето

Хаха, късно. Вече работата отиваше към излизане.

Минахме за последно през голямата зала за финални снимки.

Героите

Героите отвън

В заключение да кажа че съм много очарован от преживяното. Пак ще ходим.

Disclaimer: Извършеното упражнение не се препоръчва на никого. Навирането в стари изоставени сгради си е риск! Ако не го осъзнавате, нямате стабилна група и подготовка, не го правете.