Погранично – Устрем, Маточина, Мезек

Наситен уикенд си устроихме. Крепости, средновековни църкви, изоставени църкви, тракийски светилища и гробници, и за капак – 1 връх 🙂 Навъртяхме километраж по турската граница, всред стари бункери, ръждясали огради, паднали вишки и широко отворени бивши КПП-ски бариери.

Цялата публикация „Погранично – Устрем, Маточина, Мезек“

Ардино – Орлови скали, махала Дядовци, Дяволския мост

Дестинацията за единствения почивен ден тази седмица беше Ардино. Набелязахме няколко интересни обекта, които макар и да ми се струваха малко, ни заеха целия ден 🙂

Съдържание
  1. Орлови скали
  2. Махала Дядовци
  3. Дяволския мост

Цялата публикация „Ардино – Орлови скали, махала Дядовци, Дяволския мост“

В търсене на Родопския призрак – х. Момина сълза, Гонда вода, х. Безово

Тази седмица беше супер натоварена и нямаше време да си направя план за уикенда. За това от ръкава измъкнах един маршрут, на който се канех от толкова много време, че ми беше станал фикс-идея. А именно – хижа Момина сълза, концлагера Гонда вода и хижа Безово. И трите обекта бяха изоставени от много време, така че можеше да се получи една сносна тематична разходка с търсене на призраци. Притеснявах се само дали ще ми стигнат силите, понеже последните няколко седмици не съм мърдал никъде и много съм се отпуснал. А маршрутът не беше от типа „следобедна разходка“ – чакаха ме 10-на километра с около километър обща денивелация… Резервният план беше да спа на Момина сълза или Гонда вода, пък за Безово – ако стигнат силите. С хамака е лесно – спираш и разпъваш, няма големи изисквания към терена 🙂

IMG_9261

Съботата тръгнах късно. Свърших една работа в града сутринта и в 10:30 бях на изоставения мотел „Високата пещ“. От там тръгва черен път в дерето, което е точно срещу Асеновата крепост. Мотелът е в занемарен ремонт, а нагоре по дерето са се скрили руините на още няколко постройки. Имаше и две вързани кучета – да пазят да не откраднеш трите керемиди от покрива…

IMG_9264

Съвсем скоро пред мен се извиси голям, масивен мост. Я, че да не би горе да има толкова голям път, че да иска мост? Странно – на моята карта нямаше никакви широки пътища тук… Да видим…

IMG_9266

Точно отдолу му имаше червена и синя маркировка, която сочеше нагоре и настрани. Ясно, ще се качваме на пътя… Изкачих десетината метра и – изненада! Горе няма път! Има … вода 🙂

IMG_9270

И това не е мост, ами акведукт! Проведох малко разследване след като се върнах и разбрах че това е каналът, захранващ с вода вецовете Асеница 1 и Асеница 2. През по-голямата си част се движи в тунел, но на места излиза в такива акведукти.

Продължавам нагоре по стръмната пътека. Вият се серпентини. През клоните съзирам скалата на Анатемата, която се пада 200 метра по-високо от мен. Доста обзорно е там. Съвсем скоро трябва да наближа разклон за х. Момина сълза. Маркировката е перфектна – червена за Момина сълза и синя за Безово.

IMG_9271

На разклона имаше огнище и две бивши пейки с маса, които се бяха разпаднали с времето. Всички съоръжения които намерих днес бяха в подобен стадий на развала. Имах чувството че човек не е минавал тук от години. Пътеките бяха необичайно чисти, никъде не се виждаше ни боклуче, ни хартийка. Хващам дясната пътека за Момина сълза и от тук нататък следвам само червена маркировка.

IMG_9277

След 200 метра пътеката направи рязък завой на юг, а точно на завоя стърчеше една природна наблюдателница. Как да не се кача? 🙂 А гледката отгоре…

IMG_9299_300_301_tonemapped

В нозете ми се виеше река Чая. Паралелно на нея бръмчаха колите по пътя за Смолян. В ляво от тях минаваше още един ВЕЦ-аджийски акведукт. В дясно стръчеше скалата на Асеновата крепост, с Асеновград зад нея. Навсякъде бяха разхвърляни параклиси-мохабетчийници. Ниска синкава мъглица се стелеше над цялото дере, а по-нависоко облаците изнасяха представление…

IMG_9283

IMG_9294

Чудесната гледка ми изпълни душата и ме нахъса да продължа 🙂 А то се оказа че има и още… Съвсем скоро пред мен изскочи парапет.

IMG_9304

Че защо им е парапет тук? Ааа, заради гледката 🙂

IMG_9306

От тук вече се виждаше цялата долина като на длан. Значи, винаги когато съм минавал по шосейния път долу съм се чудел – дали отгоре няма да върви някаква пътека, която да дава обзор надлъж и нашир? Е – това беше тази пътека 🙂

IMG_9307

Но парапетът свърши, а пътеката заби обратно в гората. От тук нататък тя ставаше значително по-обрасла. Шипки и клони се протягаха ниско, опитвайки да си върнат обратно, това което човекът беше взел от тях. На места трудно минавах с голямата раница, която се закачаше във всяка драка. С почивките свалях от себе си по един наръч съчки.

IMG_9321

От другия далечен рид на Лясково се чуваха ловци. Сериозно гърмяха, дори го избиваха на картечен огън. Това беше един от критериите да избера тази разходка днес – теренът беше труден, на километри наоколо беше абсурдно да припари джип и ловец.

Скоро стигнах до още едно място за почивка. Пейките бяха в окаяно състояние, но масата поне стоеше. Чешмата беше пресъхнала. Наблизо беше отлято едно циментово блокче, върху което някога е имало паметна плоча.

Следващия половин час се редяха серпентини с газене в шума, когато внезапно пред мен изскочи хижа Момина сълза. Миришеше ми на пушек, да не би хижата да работи?…

IMG_9330

Не. На простора висеше пране на един човек. В дръвника бяха нахвърляни един кубик дърва. Единия комин димеше – някой може би живееше тук? Всичко беше в окаяно състояние. Тоалетните бяха полусрутени, а самата сграда на хижата беше на ръба на разпада. Параклиса „Св. Никола“ изглеждаше здрав отвън, и кой знае как от вътре.

Хижата е изоставена от поне 10 години. Преди това е имала ток и вода. В още по-далечното минало се е наричала „Св. Никола“ и е била женски концлагер. Тук е била заточена Цола Драгойчева през 1941г.

IMG_9329

IMG_9332

Чешмата в дерето течеше – но не от чучура.

IMG_9333

Поне отвън пейките бяха наред, та седнах да почина малко. Наближаваше обяд, та обмислях да разпъна една подкрепителна софра. По едно време се разминахме с чичката, който живееше тук. Мина на 2 метра покрай мен и все едно въобще не ме видя. Дали не бях срещнал Родопския призрак? Отказах се да ям тук 🙂 Събрах си багажа и газ към Гонда вода и Безово.

IMG_9338

Пътеката за Безово е маркирана с червено и започва до трафопоста на Момина сълза. От там се движи стръмно нагоре успоредно на електропровода. Тук се изви страхотен вятър, който люлееше върховете на дърветата. При мен долу беше относителен завет, но есента си показа леко зъбките…

След 40 минути съм взел близо 300 метра височина и излизам на разклон. Табелите са леко подвеждащи – тази за Безово сочи нагоре по протежението на електропровода. Там и да е имало пътека някога, сега положението е друго. Реалната пътека подсича склона на 90 градуса отляво. Аз направих един шорткът по склона, който ми костваше към 20 почивки 🙂 Трябваше да хапна на Момина сълза… сега това решение ми излизаше през носа. Прималяваше ми, на всяка трета крачка се спирах и не можех да тръгна. Но вече виждах масивните постройки горе, та впрегнах се и успях да се кача.

IMG_9343

Още с първите крачки и пак ми замириса на дим. Е, и тук ли? Освен това едната сграда беше боядисана и почти изглеждаше като обитаема…

Гонда вода е концлагер за политически затворници, създаден през 1941 г. Просъществува в това си положение около 2-3 години, а след 9-ти септември е бил преустроен в пионерски лагер.

IMG_9345

IMG_9348

Сега някой там живее и си гледа домати и магаре.

IMG_9349

IMG_9352

IMG_9355

IMG_9358

IMG_9361

Параклисът „Св. Илия“ почти прилича на параклис.

IMG_9364

IMG_9369

Направих една почитна обиколка и се чудех какво да правя с Безово. Коремът ми вече сериозно стържеше и прогонваше всякакви горски животни. Бях капнал и всякакво желание за разузнаване ми се беше стопило. Рекох си – хапвам и си тръгвам. До обитаемата сграда имаше една здрава масичка с пейки и се разпънах там. Имах материал да вдигна малък банкет, но за обяда си избрах лека диетка от две пакетчета бисквити Белвита и едно Корни.

Докато хапвам се чу едно бръмчене и от нищото изкочиха група моторджии. Те бяха първите човешки същества които виждах днес, с изключение на Родопския призрак. Вързахме лек лаф, оправихме посоките. Искаха да слизат към Високата пещ през Момина сълза и категорично не ми повярваха че пътеката е джунглясала отвсякъде 🙂 Те бяха бронирани от глава до пети, та ако не друго – поне ще прокарат пътека 🙂

С хапването възстанових нормалната кръвна захар, силата ми се върна и вече гледах съвсем друго на света. Часът беше към 15. Все още имах много дневна светлина пред мен, а и не си бях харесал място за спане. Това имаше само едно логично развитие – към Безово! 🙂

А тази хижа се оказа че се намира на по-малко от 15 минути от Гонда вода, по почти равен път. На Безово се вихри ремонт. Истински – такъв чрез който наистина се прави нещо. Не просто да е опъната лента с табелка, която да стои до края на света. Трима души боядисваха и чистеха.

IMG_9372

IMG_9373

И с това ми пропадна и последната надежда да намеря диво и призрачно местенце. От Безово тръгваше червена маркировка за Марциганица. Но тя вече е частна вила и там нямаше какво да правя, та си бих кръгома и тръгнах да слизам. Хванах възможността за едно леко отклонение нагоре, от което се разкриха гледки към Мулдавския рид:

IMG_9376

IMG_9380

От там на Гонда вода бях за нула време, от където слизах директно към Високата пещ по синя маркировка. Нямаше да минавам по същия път през Момина сълза. Последва час и половина газене през шума, дълбока до средата на пищяла. Естествено с камъни и всякакви изненади отдолу. Поне пътеката беше широка, минаваше през вековна букова гора. Нямаше джунглести елементи.  Дерето беше в задушен завет. Минах през една работеща чешма, която си беше изненада. До тук единствената вода за над 10 км обикаляне беше на Момина сълза и едно кранче на Гонда вода… Разби ми се представата за Родопите с чешми на всеки завой… От тук надолу влагата рязко промени пейзажа и докара лиани и ниски храсталаци, които правеха ходенето малко по-трудно. На няколко места имаше лимбо под паднали дървета.

Към 18 часа бях долу на Високата пещ, а към 19 часа вече пиех втората бира вкъщи 🙂 Не можах да си намеря местенце да се опъна в гората – уж диво, уж изоставено, и все пак – пренаселено. Маркировките бяха адекватни и освежени. Получи се готина разходка – GPS-а казва че съм взел около 13 км с обща денивелация от 1000 метра. Краката ми издържаха, но аз тайно ги тренирах през седмицата – адските задръствания в Пловдив ме свалиха от колата и съм навъртял сумарно около 30 км градско 🙂 Имаше невероятни гледки към долината на река Чая, и от там видях идеи за още 5-6 разходки. Посетих исторически и непознати места. Доволен съм.

Родопи – пътешествие във времето

Посетени места този уикенд – повече от пръстите на ръцете и впечатления – безброй! Дивите кътчета на Родопите ни приеха и ни разкриха спираща дъха красоти.

Всичко започна събота сутринта, когато се опитах да си изпека закуската на изключена печка. Това е сигурен знак, че последващата разходка ще мине като по мед и масло. И наистина ни тръгна „по вода“ – от Пловдив тръгнахме с лек дъждец, а прогнозите бяха типично есенни. Всъщност не се сещам да сме имали експедиция с Мартин и Катя, когато да не ни е прал дъжд, мъгла или сняг 🙂

Идеята за маршрута беше съвсем бегла. В последния момент петък вечерта бяхме набелязали няколко обекта, като по пътя спряхме на още няколко и уцелихме нешлифованите диаманти.

Газ нагоре към Бяла Черква. По пътя след село Цар Калоян мернахме параклиса „Св. Петка“, с който открихме деня. Параклисът беше заключен, но прилежащата му мохабетчийница – не. Имаше интересно аязмо, до което се стигаше малко заобиколно отзад, следвайки стрелките.

IMG_6753

Шосето нагоре продължава през туристическата зона на хижа Здравец. Тя е крайна точка за 99% от пътуващите по този път, но не и за нас. По-нагоре се намира бившето летовище Бяла Черква. Преди години тук е имало силно развита туристическа дейност. Бунгала, почивни станции, хижи и вили. Сега всичко е потънало в развала. Виждат се просеките на ски-писти, овенчани с лифтове и влекове…

Спираме се за малко в Белочерковския манастир „Св. Св. Петър и Павел“. Манастирът е изгорял до основи през 2002-ра година, но вече е почти възстановен с леглова база от 120 места. Църквата е действаща и малко зорно успявам да измоля да направя една снимка.

IMG_6762

Отпред се натъкваме на две моторизирани реликви 🙂

IMG_6763

IMG_6765

От тук пътеките ни отвеждат между призраците от едно друго време. Красиви вили – сега пустеещи. Фонтани, затрупани с мравуняци.

IMG_6776

IMG_6779

Тук-таме през ръждата на времето прозира лукс, достоени за министри и директори. Двуетажни вили, камини, гредореди, дърворезби…

IMG_6786

Продължаваме към едно погледно място, а над нас са надвиснали мъгли и облаци.

IMG_6791

След около половин час пристигаме на поляната. При хубаво време от там се виждат село Косово и Хвойна. При лошо… да речем че е по-интересно 🙂 Мартин се прави „е, за тва ли бихме толкоз път“, и в същото време засипва пейзажа с бараж от фотографски огън. Картите памет свършват, батериите прегряват 🙂

IMG_6810

IMG_6815

IMG_6828

Слизаме по широкия каменен път, прокаран за ракетното поделение. Тук-таме се виждат цигански фургони. Черешката на тортата беше караваната на Биг Брадър 🙂

IMG_6832

Изпълнихме плана за тук. Последва едно слизане до околовръсното на Пловдив и зачекване нагоре към селата Лилково и Ситово. Един бърз магазин по пътя, да заредим някои последни неща. Някой спомена нещо за вино и взехме че спряхме и на магазина на Старата Изба в село Първенец. С ръка на сърцето мога да кажа че там правят едно от най-хубавите вина, които съм пил…

Пътят нагоре към Лилково е зле. Има един участък от 10-на километра, който се взима за половин час. Точно на разклона между Лилково и Ситово намерихме следващия обект. Под моста на шосето са се разположили каскада кокетни малки водопадчета. Най-високия пад да беше към 2 метра, но красотата им беше несъзимерима с височината.

IMG_6870

Каньонът предлагаше безброй ракурси, светлината беше медена… лекия отенък на есента идваше като глазурата на тортата.

IMG_6873

Девизът на село Лилково спокойно може да бъде „Където старото среща новото“. Древните къщи, плевни и обори съжителстват двор до двор с новите лъскави вили и хотели. Не може да не споменем и бирария Щайнер, обзаведена в соц-механджийски стил 🙂

IMG_6904

IMG_6912

Обратно до разклона и поемаме към Ситово. Съвсем малко след това виждаме табелата за Ситовския надпис. Той се намира на 50 метра над пътя и до него се стига по много стръмна пътека. Самият надпис не е разчетен и за него има много теории. Но няма да навлизам в любимите на интернет конспирации за извънземни и енергийни цивилизации 🙂

IMG_6914

Село Ситово е интересно по много параграфи. Къщите – накацали по стръмни склонове. Стари покриви от тикли, изрисувани с мъхове, стени от зидани камъни, които не са мръднали от десетилетия…

IMG_6938

IMG_6954

Селото не е запуснато, в него има хора. Но никъде не ни залая куче. За сметка на това пък привличахме любопитните погледи на жителите и им дадохме материал за клюки за дни наред 🙂 Както си обикаляхме и един мъж ни настигна, подавайки три чепки грозде. Посрещане по родопски! Мъжът бил бивш самолетен инженер, сега занимаващ се с недвижими имоти. Предложи ни и по кафенце, но времето напредваше по-бързо от колкото ни се искаше. Минаваше 17 часа, и не ни оставаше много светлина. А все още нямахме избрано място за лагеруване и ни оставаше една много важна цел за посещение в списъка за деня – изоставеното ракетно поделение.

Натоварихме се с тежките багажи и дадохме ряз към един параклис с аязмо, който трябваше да се намира над селото. Тук-таме табела, тук-таме нещо чуто от този или онзи. Но без карта или местен, който да ви насочи, мястото го пишете неоктриваемо…

IMG_6957

Вдигнахме лагера на бързо, оставихме Катя да почива и с Мартин продължихме нагоре. Дневната светлина ни беше на привършване, а облаците продължаваха да ни висят заплашително на главата. Разстоянието не беше голямо, но имахме и да вземем към 200 метра денивелация. Темпото беше добро и за около час стигнахме.

Поделение 32820 – Бяла Черква – е сформирано през 1961 г и е закрито през 1999 г. Било е въоръжено със зенитно-ракетни установки СА-75 „Двина“. В интернет може да се прочете много за историята му. В днешно време там могат да бъдат намерени руини, обрасли с храсталаци бункери, казарми превърнати в обори и едно циганско семейство, нанесло се във фургон на плаца.

IMG_6966

IMG_6971

IMG_6982

Чувствахме се като археолози. За съжаление всичко което не беше циментирано или закопано отдавна е било задигнато от иманяри и цигани.

IMG_6988

IMG_6989

Окопи, складове за въоръжение закопани в земята – всичко е разграбено и унищожено.

IMG_7008

IMG_7009

Тунелите, свързващи огневите позиции.

IMG_7021

IMG_7022

Светлината беше на свършване, а по главите ни зачукаха ситни капки. Дадохме си сметка че може би сме изчерпали запаса си от късмет за днес и си налегнахме парцалите обратно към лагера. За нула време бяхме обратно долу, а там ни очакваше приятна изненада – Катя беше направила някаква женска магия и беше спретнала едно домашно огнище. Незнайни зарзавати църцореха на плочата отгоре 🙂

IMG_7030

Въобще не ни трябваше подканяне – опънахме масата, накълцахме мръвки и заредихме плочата с по-мъжки съставки 🙂 Запекохме едно страхотно винено мезе – шишчета с беконче и луканка. Гарнирани с леонска наденица и лучец. Беконът се карамелизирва толкова сочно, че луканката се разплаква! 🙂

IMG_7034

Освен това ред за огъня чакаха и 12 наденици, които не знам от къде се измъкнаха 🙂

IMG_7038

За завършек на деня, облаците се разсеяха и ни оставиха да си направим мохабета без да ни е страх от потоп и водно унищожение 🙂 През ноща валя, трещя геройско и духа вятър, но палатките и хамаците бяха топли и сухи и не успяхме да се впечатлим особено 🙂

IMG_7053

Утринното слънце се усмихна и още веднъж се убедихме че майският бог на дъжда – Чак Мол – ни харесва.

IMG_7060

Опънахме мокрите платнища и палатки да изсъхнат малко на слънцето, и се заехме да довършим надениците за закуска 🙂 Вдигнахме панаира и тръгнахме да се прибираме. Но беше още рано, времето беше много по-хубаво от колкото имахме право да се надяваме и на бързо измислихме още една дестинация за деня.

Село Извор не ни предложи нищо интересно, но на връщане през Храбрино мернахме един параклис с паметник, кацнали на една висока скала. Рекохме да се поразходим да ги видим. Влязохме в една църквичка и без да искаме попаднахме на едно от първитете килийни училища. Строено в 1825 г и не виждало ремонт от тогава, сградата беше в окаяно състояние.

IMG_7072

IMG_7075

Църквата „Св. Харалампи“ беше в малко по-добро състояние. Женицата вътре се надяваше на по-добри дни. Даде ни карт-бланш да снимаме колкото си искаме.

IMG_7079

IMG_7081

След това времето ни подгони към вкъщи и закрихме експедицията.

Докоснахме се до дивата красота на Родопите. Стъпихме в селцата, където падне ли първия сняг и се отцепват от цивилизацията за месеци напред. За момент на Бяла Черква погледнахме в миналото, когато хората все още са обитавали това райско местенце. Когато все още сме имали армия и страната не е била разграден двор. За съжаление времената се менят и определено не към по-добре…

Беше хубава и поучителна разходка. Времето беше с нас. Пекнахме доста мръвки. Навъртяхме 150 мото-километри и 12 пешеходни. Раздвижих си краката и възвърнах малко форма. Вече се замисля следващото пътешествие в района 🙂