Бели Искър

На някои места просто им идва времето. То се случва точно когато трябва – нито по-рано, нито по-късно. Така стана и с екопътека „Бели Искър“. Тя стоеше в списъка ми от поне 5 години. Имах много възможности да я посетя, но за щастие все нещо излизаше… Защо за щастие? 🙂

Цялата публикация „Бели Искър“

Рила между лятото и зимата

Септември месец имаше три почивни дни, които трябваше да се уважат подобаващо. Дестинацията се появи от самосебеси – викнаха ме за Рила. Планина, която често остава в страни от моите маршрути. Не обичам масовките, свързани с популярните места там, а нашата цел беше точно това – Рилските езера. Но аз мислех да съчетая и няколко слабо известни точки, които отдавна седяха очакващо в списъка ми.

Съдържание
  1. Водопад Горица
  2. Ресиловски манастир „Покров Богородичен“
  3. Рилски езера
  4. Цари Мали Град

Цялата публикация „Рила между лятото и зимата“

Връх Мусала – покрива на света

Връх Мусала – първенецът на България, та и на целия Балкански полуостров, таванът на света, покрива на вселената и последния етаж в блока на цивилизацията. Това избрахме за дестинация този уикенд. Планът беше оформен със Сашо и Цвета, а по-късно щяха да се присъединят Димо и Гошо от София.

Петък вечерта след работа багажа беше стегнат и чаках Сашови да се появят. Тях пък ги бил подгонил як шибанит с колата, та кацнаха в Пловдив чак към 9 и нещо. От тук продължихме с моята кола и скоро бяхме на Костенец, където щяхме да спим тази нощ. Ресторантът на хотел „Езерото“ точно затваряше, но успяхме да си откраднем по една бира. Имаше лека обърквация с резервацията, но дежурния на рецепцията оправи нещата и към 11 часа бяхме по леглата. Хотелската част нещо са я запуснали – напукана мазилка, извадени контакти, жици, стърчащи от тавана… Но пък ресторантът им предлага чудесни ястия и до сега колкото пъти сме спрели там за обяд, никога не сме били разочаровани.

На сутринта мръднахме до водопада. Видяхме че са наляти някакви пари в местността – изградени са парапети, беседки, градинки… Да привличат хора за кебапчийниците отпред 🙂

IMG_5976

Газ към Самоков. Там правят голям ремонт по центъра и малко се затруднихме да стигнем до автогарата. Виждаш я – ама отвъд 50 метра непристъпен заграден ремонт на площада. За сметка на това точно до автогарата ядохме супер яки закуски, Сашо омете цели две кремвиршки 🙂 Газ към Боровец. Оставихме колата на паркинга на хотела, където щяхме да спим тази вечер. На 200 метра от него се намираше долната лифтова станция, където чакахме на две опашки и се натоварихме и на лифта. Ако някой има нужда от тоалетна, препоръчвам там долу да отиде, понеже следващия половин час няма как… а пикочния мехур може да се окаже под напрежение от спиращите дъха отвеси под кабинката 🙂

IMG_5982

На връх Ястребец са кацнали една шепа кръчми и кафета. Тук някъде трябваше да бъде и хижа Ястребец, но не можах да я видя. От там напред се разкрива гледка към хижа Мусала, заслон Леденото езеро и самия връх Мусала.

IMG_5992

Пътят е ясен! Просто следвай безкрайната върволица от хилядите хора. Великото преселение на народите. От тук, чак до върха постоянно настъпваш чужди крака. През деня да сме се разминали с поне десет хиляди души…

В началото се върви по широк черен път, който е относително равен. Наклонът напред е леко надолу. В ляво се вижда долината по северния склон на Мусала. В дясно над нас има един ръб, който е горната част на ски пистите. Пътят е пронизан напречно от 3-4 писти с прилежащите им влекове. Сега като се замисля, може би щеше да е по-интересно да се движим горе по ръба – GPS-а даваше пътека от там – през върховете Алеко и Безименен. Но пустия му стаден инстинкт за добро или за зло ни пусна по масовата пътека долу…

IMG_5997

Задминахме няколко сухи гьола. По едно време стигнахме до официозната пътека на природен парк Рила.

Точно 1 час след лифта излязохме на хижа Мусала. Тук се вихри сериозен строеж. От ляво е малката стара хижа, а от дясно – нещо голямо и бяло, което някой ден ще стане новата хижа. Освен това в близката околност се виждаха още няколко постройки в различен стадий на недовършеност.

IMG_6008

Разтоварихме се и направихме една почивка. Точно под сградите се беше пльоснало седмото – най-долно от Мусаленските езера. Дълбоко е около метър и половина и въпреки забраните, всеки цопа в него 🙂

IMG_6010

Потърсих чешма да си налея вода. Навън не се виждаше такава. Питах вътре един чичка на лафката – „ей там, в ляво“… Намерих чешмата, ама греда – няма го кранчето! Къде е кранчето, ве? „Де да знам“. Кой знае, ве? „Де да знам“… Греда! Другия път на хижа Мусала ще си ходим с клещите!

От хижата нататък има две пътеки. Едната започва в дясно покрай езерото и се движи стръмно нагоре покрай склона. Другата, по която хванахме, тръгва покрай левия бряг на езерото. Пресича малко отточно поточе и минава между две други езера. По-голямото е Каракашевото езеро и е дълбоко 6.6 метра.

IMG_6025

От там пътеката хваща не много остро нагоре през камъни и морени. Съвсем скоро стигнахме до една благодатна чешма. Тя представляваше каптаж с тръба. Дебитът беше страхотен и пълнеше малко шише за половин секунда 🙂

Взимахме височина и по време на почивките съзряхме назад язовир Искър. От това разстояние изглеждаше малък и скромен.

IMG_6032

С един последен напън излязохме на Алековото езеро (14 метра дълбочина), което се намира в подножието на връх Алеко. Тук нашата пътека се съединява с другата пътека, идваща от хижа Мусала.

IMG_6038

Пътят естествено е един – напред и нагоре! 🙂 Растителността рядко оредяваше. Вече нямаше и клек, а дори и рехавите тревички бяха започнали да се отказват. Изкачването беше сравнително полегато и се редуваше с дълги равни участъци. След поредната серпентина, пред нас грейна като скъпоценен камък заслон Леденото езеро.

IMG_6044

До сега ни печеше слабо слънце, но за да ни стане по-интересно над нас се заформиха едни фотогенични облачета…

IMG_6047_8_9_tonemapped

На заслона мерака в групата рязко падна, и за малко да изгубим хора 🙂 Но с всеобщо окуражаване всички продължихме напред. Срещу заслона се намира Леденото езеро – най-високото от Мусаленските езера и може би най-високото и на Балканския полуостров. То е и най-дълбокото – 16 метра. От там започваше финалния напън нагоре. Върволицата от човеци беше разделена на две. Лятната пътека подсичаше като змия склона и постепенно се набираше нагоре. Зимната колова маркировка цепеше право нагоре по каменистото ребро, като за улеснение по коловете беше прокарано и стоманено въже. Имаше някои екземпляри на които им беше скучно по нормалната пътека и минаваха от там 🙂

IMG_6058

Взимахме стабилно височина и гледките ставаха все по-страхотни с всяка измината крачка. Имаше етапи на които с един поглед се обхващаха 5 езера, 3 хижи и заслон 🙂 7-те рилски езера ряпа да ядат! 🙂

IMG_6078

Преминавайки през реброто със зимната пътека се откриваше гледка и към западна Рила – като гребен се бяха наредили върхове, които не познавах.

IMG_6079

Неусетно зад последния завой се оказа че сме на върха 🙂 Той представлява неголямо плато с няколко постройки – метерологична станция, екологична обсерватория на БАН, частен лифт за нуждите на персонала, няколко антени и т.н.

IMG_6092

Вода пак нямаше. „Най-близо – долу на заслона“ рече чичката на лафката. Заслонът пък изглеждаше толкова далече – все едно се намира на долната земя.

IMG_6097

На север долу където се събираха планинските склонове се виждаше част от язовир Бели Искър.

IMG_6100

Пак на север се виждаха и Маричните езера, които даваха началото на река Марица.

IMG_6101

С това ще запомня тази разходка – че на където и да се обърнеш, изскачаха изневиделица езера 🙂

Помотахме се малко на върха и за съжаление трябваше да се връщаме. Времето беше доста напреднало, а лифта работеше до 18 часа. Той се виждаше ей там в далечината, все едно не ни чакаха 3 часа път до него 🙂

IMG_6104

На слизане рекохме да пробваме зимната пътека с въжето, ама… още на първия сегмент щях да се насера и си рекох че това не е за мен 🙂

IMG_6123

За двайсет минути бяхме на Леденото езеро, от където заредихме малко вода и си налегнахме парцалите надолу. Часовникът тиктакаше и трябваше да побързаме. Поради това снимки липсват, а точно сега беше моментът за тях! Светлината беше тръгнала да се златосва. Хората се бяха изнизали. Само тук-таме се виждаха откъснати групички и бяхме на прага на часа в който планината можеше да стане само наша… Претупахме слизането, като почти го обърнахме в бягане 🙂 Но си струваше – хванахме опашката на лифта 5 минути преди края на работното време. От там нататък последва слизане в Боровец, ядене и пиене.

Интересна разходка се получи. Мусаленския циркус е осеян с езера. Зад всеки ъгъл дебене гьол. Видяхме малко снежец. Теренът е приятен, без изкачвания-душегубки. Сянка няма, но защо са ни дървета да ни скриват гледките? 🙂

Мальовица на второ четене

Има една порода хора, които краката все ги теглят нагоре. Нагоре и надалече. Не тръгват на някъде, защото ще е лесно, а напротив! За тази порода хора всяко постижение е тренировка за следващото. Те не виждат смисъл от разходки по асфалта, а парковете са им скучни. Тях можете да ги намерите кацнали на най-високия клон на най-далечното дърво, надпявайки се с орлите и с взор, пронизващ безкрая.

Аз не съм от тези хора 🙂 Щастлив съм докато има биричка и ако може – асансьор 🙂

За това когато Цвети подхвърли че замислят една разходка към Мальовица, доста се позамислих. Още ми държеше влага от предния път като ходихме с Димо и си настъпвах езика на всяка крачка. Но много ми се искаше един мач-реванш, та не ми трябваше много и направихме бързата организация.

Събота събудихме петлите в 6 часа на пловдивския Лукойл. Таня, Цвети, Жоро и Боби – групата беше разнообразна и тепърва щеше да се увеличава. По средата на пътя се събрахме с Радо и към 10 часа се установихме на паркинга на планинската школа. То пък кво стана – имаше толкова много коли, че паркингите преливаха. Това ме подготви вътрешно за масовката от народ, който щеше да щъка нагоре.

IMG_4195

Целта се виждаше! „Напред и нагоре“, което ни се превърна в девиз за надъхване 🙂 Времето беше с нас – ясен слънчев ден. Нямаше да откажа малко облачета за цвят и сянка, ама не беше писано… Захапахме пътеката и след час стабилна крачка бяхме на първия чекпойнт – хижата.

IMG_4220

Бърза пиш-пауза и зареждане на запасите. В хижа Мальовица в момента върви зверски ремонт, който ще я направи по-луксозна от хотелите в Боровец. Всичко беше прясно измазано, санитарните помещения – фаянсирани, а новите матраци бяха приготвени за поставяне. След някоя друга седмица хижата ще може да удовлетвори и най-претенциозните изисквания.

За нас пътя тепърва започваше.

IMG_4227

Над хижата се изкачват няколко каменни тераси. Движехме се заедно с няколко други групи. Ту ги изпреварвахме, ту те ни изпреварваха. Маркировката е прекрасно ясна, но въпреки това някой реши да си прави експеримент с една козя пътека към западния склон на долината. Явно или викам слабо, или стадният инстинкт е по-силен от мозъчния 🙂 Не знам как се нахендрихме да ходим след тая група, но добре че само след двеста метра им дойде акъла в главата. Направихме си една разходка по камъните, която си беше изпитание за психиката. Не успяхме да изгубим повече от половин час заедно с геройската почивка, когато се озовахме обратно на пътеката.

IMG_4242

Срещу нас беше края на циркусната долина, от където нашия маршрут хващаше стръмно нагоре по сипея.

Горното течение на река Мальовица беше доста пълноводно, и имаше защо! Снегът от сенчестите северни улеи въобще не бързаше да си ходи.

IMG_4411

Катеренето беше стабилно, но и духът беше на ниво. Простотии се ляха стабилно. Аз пък предната вечер бях помогнал в изпиването на една каса пръдливо Бургаско, та може би заради това зад мен нямаше хора 🙂

IMG_4254

Колкото по-нагоре се издигахме, толкова по-далечно ни се струваше всичко. Хоризонтът назад бягаше, а околните ръбове се снижаваха и разкриваха други ридове иззад тях.

IMG_4256

Въобще не усетих как излязохме на Елениното езеро. Предния път тук вече лазех от умора и си настъпвах езика. И в момента въздухът не ми достигаше. Почивките се редяха през 10 метра. Ама като гледам другите групи как бяха налягали по всяка полянка си рекох че това е съвсем нормално. Не сме чак толкова кашкавалени, та я давай газ 🙂

IMG_4273

В езерото имаше рибки! Много интересно от къде са се взели. Какви са, от кога са тук, как оцеляват…

IMG_4283

Разсъждавайки върху житието на цацата поехме по следващия сипей – може би вече последен! Надъхвах се че всяка направена крачка ми намалява оставащия път с една крачка. Имах идея че после на слизане ще ни се е*е м****а, ама едно по едно 🙂

IMG_4292

Вече излизахме сериозно на високо. Успяхме да хвърлим зуум чак до Мусала.

IMG_4294

Залязващия лунен сърп, пък ме накара да се заиграя с хората и композициите. Всяка заигравка си беше почивка, така че от тях имаше много 🙂

IMG_4296

Излязохме на едно седло и пред нас се разкри гледка на юг от Рила. В зелената курия се открояваха керемидите на Рилския манастир.

IMG_4302

От тук нагоре оставаше съвсем малко до същинския връх Мальовица. Финалът беше полегат, точно колкото малко да си починеш за кефа, който те очаква.

IMG_4325

IMG_4330

IMG_4343

IMG_4344

От тук се виждаше хижа Мальовица и ЦПШ, където бяхме оставили колите. Струваше ни се невероятно да сме прегазили цялата тази долина.

IMG_4346

IMG_4348

Градове, села, язовири… Погледът стигаше на много много километри на длъж и на шир. Но най-важното беше тук:

IMG_4359

Кефът да свалиш обувките и да усетиш живата трева между пръстите си – безкраен! Кефът да си обелиш краставица на покрива на света – безграничен! Някои така се размазаха от кеф, че дори му удариха и една дрямка 🙂
И в този момент някой колега реши да пусне тази музика:

Седиш и умираш от настръхване 🙂 Изпълва ти се душата 🙂

IMG_4370

Поседяхме. Не ни се тръгваше. Но Нютон го е казал – всичко, що скочи нагоре, трябва после да падне надолу… Та хванахме полека-лека да слизаме обратно. Слизането винаги е по-зорно.

IMG_4387

Почивките бяха по-нарядко, а умората вече не идваше от недостиг на въздух, а от недостиг на колене. Все пак за нула време бяхме обратно на Елениното езеро.

IMG_4400

Часът минаваше 16 и в долината започваха да се протягат сенките от острите заобикалящи я зъбери.

IMG_4415

Астрономическия залез щеше да настъпи след много часове, но специално за нас излезе един малък частен златен час. Онзи час преди залеза, когато светлината е невероятна.

IMG_4432

IMG_4453

След малко бяхме на хижата. Ударихме една лека бирена почивка. Но заедно със залеза пристигаха и ордите атакуващи комари и те успяха да ни изгонят надолу. Настъпваше време за въпроса с нощувките. Цвети, Жоро, Боби и Радо си бяха намерили хотел в Боровец. Аз и Таня мислехме да спим на хижата, но в последствие се отказахме, за да сме всички на едно място. Ако не си направим едно вечерно джамбуре, защо сме били целия тоя път? 🙂 Та звъннахме един телефон на техния хотел, оказа се че има свободни стаи и запазихме. Лелката отсреща вика… „то ще е късно и няма да имаме човек там – ключът ще е в плик на пощенските кутии. А парите ги оставете някъде в стаята – разчитаме че ще сте коректни“ 🙂 Това беше типично отношение за някое малко родопско семейно хотелче. Така че много се изненадах когато се озовахме в един от най-лъскавите апартаментни комплекси насред центъра на Боровец.

Умирахме за баня, бири и хапване, но ако си мислихме че денят е свършил – заблудаааа!

Пиниз номер едно – топлата вода в стаята ни не вървеше. Трябваше ни половин час да си отвържем мозъците и да видим че има централен кран за топлата вода, та накрая я пуснахме.

Пиниз номер две – за мен – бутилката с вода, която заредих от хижа Мальовица не била с добре сложена капачка. И цялата ми раница и резервни дрехи бяха мокри. Лошо! Много лошо! Това е ситуация, която ако си навън… може да ти скапе деня. Меко казано. А ако си навън и е зимно време… направо влизаш в сериозен филм, от ония дето ги дават по Дискавъри. Но сега нещата бяха добре – споменахме ли че хотелската стая се оказа напълно оборудван апартамент? 🙂 Имахме и ютия и сешоар и тостер за филийки. Та дрехите бяха изсушени за нула време.

Беше станало 11 вечерта, но ние тепърва се пуснахме по уличките да намерим къде да задоволим вълчия глад и жажда, които бяха настанали. Слънцето ни беше ударило малко по-силно от колкото очаквахме. Хем ползвахме шапки, хем се поливахме отгоре до долу с кремове и помади. Аз хванах много силен тен на ръкави, а да видите другите какви електроженисти бяха 🙂

IMGP1330

Ядохме супер яките беконени рулца и се изнесохме по креватите.

Разходката беше супер. Лично за мен ще си я класифицирам в графата „Изпитания“ 🙂 Връх Мальовица този път беше по-благосклонен към мен и ми позволи да го възседна. GPS-а накрая каза че целия сегмент паркинг-връх-паркинг сме го взели за 11 часа, за които сме изминали 13 километра с общо изкачване и слизане от 1200 метра. Това е еквивалента на 40 блока от по 10 етажа 🙂 Изкефих се на максимум, а следващите няколко дни мисля да ги прекарам в инвалидната количка със система от бира венозно 🙂

Снежни рилски езера

Рилските езера ми попадаха на мерника от много време, но все не им идваше реда до сега. Този уикенд се оказа малко празен, а на нас с Димо не ни трябва много – „Айде на езерата!“ рече той, и съдбата беше решена 🙂

Станах с успиване. Това взема да ми става коронен номер напоследък. Снощи уж си правих алармата, а се оказа че съм заспал с телефон в ръка и без аларма 🙂 Няма време за закуска, но бърза координация по телефона уточнява че Димо е взел баници Не ми трябва много и запалих гумите за Самоков, от където да го пресрещна.

Пътят Ихтиман – Самоков е страшно зле. Дупки, в които се вижда геоложка карта на всички слоеве на шосето… а отдолу те гледа долната земя. Натоварено движение от тирове в двете посоки. Местни джигити, които си мислят че господ им е навигатор. Всеки път се заклевам повече никога да не минавам по този път. Но с леко закъснение към 9 часа бях на автогарата в Самоков, където направихме последен магазин. Взехме кроасани, да видим колко ще се надуят 🙂

Газ към Сапарева Баня. И още една „приятна“ шосейна изненада – пътят до Паничище е в ремонт. Ама такъв ремонт, че с огромните камиони и багери се разминаваме на една боя разстояние. Грозна работа, но след само 20 такива километра и бяхме горе.

Актуалната синоптична информация е оптимистична:

IMG_3347

На лифта нямаше джан-джун човек и след 20 минути люлеене бяхме горе. Скочихме от седалката и пред нас се откри една гледка, която много добре познаваме. Уеб камерите се следяха в продължение на мнооогоо време 🙂

IMG_3349

Първо впечатление – лилавите минзухари! Ако си мислех че на Рай имаше минзухари, то тук им беше разсадника! 🙂 Цветния килим лилавееше до края на света.

IMG_3357

IMG_3361

Второ впечатление – въх, има сняг! Аз никакво домашно не си бях написал за района и идвах за първи път. На уеб камерата се виждаше малко останал снежец, но нагоре си имаше и преспи. Запознатите хора се качваха със ските и бордовете. Имаше материал за мазохизъм от наша страна.

IMG_3367

Но пък покрай нас перяха нагоре и кифли обути в… някаква обувка, нещо средно между пантофки за балет и маратонки. Да го наречем – балетонка. За тях имаше още повече мазохизъм.

IMG_3370

Пътеката по която хванахме се движеше в дясно от лифта и хижо-хотела. В началото взе една хубава височина и от нея ни предостави супер панорамна гледка надолу. Снеготопенето беше придало стабилна доза калчица към преживяването.

IMG_3383

Езерата са 7 и никога не мога да им запомня имената. Най-долу се намира Долното. Единствено то от всичките беше в течно агрегатно състояние. Останалите бяха сковани от тежкия зимен лед.

IMG_3396

За нула време стигнахме в основата на Окото. От тук нагоре следваше един як снежен наклон, където за малко да се запъна като магаре 🙂 Но кифлите се качваха, та аз ли няма да мога? За всеки случай си направихме една лека почивка-зарядка с хапване. Надморската височина и падналото атмосферно налягане беше надуло кроасаните като плажни топки.

IMG_3404

Баирът се оказа по-къс от колкото изглеждаше и само с 5-6 почивки бяхме горе. Гледката беше силно снежна. Изпод белия чаршаф се издигаха острите зъбери по ръба на циркуса. Езерата се разпознаваха като видиш широко равно поле. Надявах се за панорами в зелен и син цвят, но за тях бяхме объркали леко сезона 🙂

IMG_3417

По средата на трасето се намира хижа „7-те езера“. Всъщност, коя е „Рилски езера“, коя е „7-те езера“, коя е „Най-яките езера“ – не мога да ги оправя… Всички там ми изглеждат еднакви като соц хотели. Та, точно пред нея се намира Рибното езеро, което има проблем с цъфтежа на водораслите. Придават му един такъв осран червен цвят. Малко грозно ми седеше на снега.

IMG_3437

Стегнахме се и издрапахме последния баир. Преспите на места ме поглъщаха до над коляното, но си струваше. Размазахме се пред Окото. От там гледахме едни мравки които пълзят по долните склонове… следващите посетители. И ние бяхме като тях преди малко 🙂

IMG_3467

Връщането беше изпълнение волна програма. Кой със ски, кой с борд, кой по гъз.

IMG_3497

Добра разходка се получи. Целта беше изпълнена – махнах си Рилските езера от главата и от TODO списъка 🙂 Красиво е! Представям си какъв кеф ще е през лятото, когато започнат да преобладават синия и зеления цвят.

Но някак си това няма да е моето място. Като ходиш не се препъваш в толкова камъни, колкото в хора. Фрашкано беше с народ. Представям си какво ще стане лятото, когато опашките пред лифтовете се извият като опашките за хляб преди 20 години. Или когато дойдат белите качулки август месец. Търсете ме в по-пустите местенца 🙂