Рила между лятото и зимата

Септември месец имаше три почивни дни, които трябваше да се уважат подобаващо. Дестинацията се появи от самосебеси – викнаха ме за Рила. Планина, която често остава в страни от моите маршрути. Не обичам масовките, свързани с популярните места там, а нашата цел беше точно това – Рилските езера. Но аз мислех да съчетая и няколко слабо известни точки, които отдавна седяха очакващо в списъка ми.

Съдържание
  1. Водопад Горица
  2. Ресиловски манастир „Покров Богородичен“
  3. Рилски езера
  4. Цари Мали Град

Цялата публикация „Рила между лятото и зимата“

Връх Мусала – покрива на света

Връх Мусала – първенецът на България, та и на целия Балкански полуостров, таванът на света, покрива на вселената и последния етаж в блока на цивилизацията. Това избрахме за дестинация този уикенд. Планът беше оформен със Сашо и Цвета, а по-късно щяха да се присъединят Димо и Гошо от София.

Петък вечерта след работа багажа беше стегнат и чаках Сашови да се появят. Тях пък ги бил подгонил як шибанит с колата, та кацнаха в Пловдив чак към 9 и нещо. От тук продължихме с моята кола и скоро бяхме на Костенец, където щяхме да спим тази нощ. Ресторантът на хотел „Езерото“ точно затваряше, но успяхме да си откраднем по една бира. Имаше лека обърквация с резервацията, но дежурния на рецепцията оправи нещата и към 11 часа бяхме по леглата. Хотелската част нещо са я запуснали – напукана мазилка, извадени контакти, жици, стърчащи от тавана… Но пък ресторантът им предлага чудесни ястия и до сега колкото пъти сме спрели там за обяд, никога не сме били разочаровани.

На сутринта мръднахме до водопада. Видяхме че са наляти някакви пари в местността – изградени са парапети, беседки, градинки… Да привличат хора за кебапчийниците отпред 🙂

IMG_5976

Газ към Самоков. Там правят голям ремонт по центъра и малко се затруднихме да стигнем до автогарата. Виждаш я – ама отвъд 50 метра непристъпен заграден ремонт на площада. За сметка на това точно до автогарата ядохме супер яки закуски, Сашо омете цели две кремвиршки 🙂 Газ към Боровец. Оставихме колата на паркинга на хотела, където щяхме да спим тази вечер. На 200 метра от него се намираше долната лифтова станция, където чакахме на две опашки и се натоварихме и на лифта. Ако някой има нужда от тоалетна, препоръчвам там долу да отиде, понеже следващия половин час няма как… а пикочния мехур може да се окаже под напрежение от спиращите дъха отвеси под кабинката 🙂

IMG_5982

На връх Ястребец са кацнали една шепа кръчми и кафета. Тук някъде трябваше да бъде и хижа Ястребец, но не можах да я видя. От там напред се разкрива гледка към хижа Мусала, заслон Леденото езеро и самия връх Мусала.

IMG_5992

Пътят е ясен! Просто следвай безкрайната върволица от хилядите хора. Великото преселение на народите. От тук, чак до върха постоянно настъпваш чужди крака. През деня да сме се разминали с поне десет хиляди души…

В началото се върви по широк черен път, който е относително равен. Наклонът напред е леко надолу. В ляво се вижда долината по северния склон на Мусала. В дясно над нас има един ръб, който е горната част на ски пистите. Пътят е пронизан напречно от 3-4 писти с прилежащите им влекове. Сега като се замисля, може би щеше да е по-интересно да се движим горе по ръба – GPS-а даваше пътека от там – през върховете Алеко и Безименен. Но пустия му стаден инстинкт за добро или за зло ни пусна по масовата пътека долу…

IMG_5997

Задминахме няколко сухи гьола. По едно време стигнахме до официозната пътека на природен парк Рила.

Точно 1 час след лифта излязохме на хижа Мусала. Тук се вихри сериозен строеж. От ляво е малката стара хижа, а от дясно – нещо голямо и бяло, което някой ден ще стане новата хижа. Освен това в близката околност се виждаха още няколко постройки в различен стадий на недовършеност.

IMG_6008

Разтоварихме се и направихме една почивка. Точно под сградите се беше пльоснало седмото – най-долно от Мусаленските езера. Дълбоко е около метър и половина и въпреки забраните, всеки цопа в него 🙂

IMG_6010

Потърсих чешма да си налея вода. Навън не се виждаше такава. Питах вътре един чичка на лафката – „ей там, в ляво“… Намерих чешмата, ама греда – няма го кранчето! Къде е кранчето, ве? „Де да знам“. Кой знае, ве? „Де да знам“… Греда! Другия път на хижа Мусала ще си ходим с клещите!

От хижата нататък има две пътеки. Едната започва в дясно покрай езерото и се движи стръмно нагоре покрай склона. Другата, по която хванахме, тръгва покрай левия бряг на езерото. Пресича малко отточно поточе и минава между две други езера. По-голямото е Каракашевото езеро и е дълбоко 6.6 метра.

IMG_6025

От там пътеката хваща не много остро нагоре през камъни и морени. Съвсем скоро стигнахме до една благодатна чешма. Тя представляваше каптаж с тръба. Дебитът беше страхотен и пълнеше малко шише за половин секунда 🙂

Взимахме височина и по време на почивките съзряхме назад язовир Искър. От това разстояние изглеждаше малък и скромен.

IMG_6032

С един последен напън излязохме на Алековото езеро (14 метра дълбочина), което се намира в подножието на връх Алеко. Тук нашата пътека се съединява с другата пътека, идваща от хижа Мусала.

IMG_6038

Пътят естествено е един – напред и нагоре! 🙂 Растителността рядко оредяваше. Вече нямаше и клек, а дори и рехавите тревички бяха започнали да се отказват. Изкачването беше сравнително полегато и се редуваше с дълги равни участъци. След поредната серпентина, пред нас грейна като скъпоценен камък заслон Леденото езеро.

IMG_6044

До сега ни печеше слабо слънце, но за да ни стане по-интересно над нас се заформиха едни фотогенични облачета…

IMG_6047_8_9_tonemapped

На заслона мерака в групата рязко падна, и за малко да изгубим хора 🙂 Но с всеобщо окуражаване всички продължихме напред. Срещу заслона се намира Леденото езеро – най-високото от Мусаленските езера и може би най-високото и на Балканския полуостров. То е и най-дълбокото – 16 метра. От там започваше финалния напън нагоре. Върволицата от човеци беше разделена на две. Лятната пътека подсичаше като змия склона и постепенно се набираше нагоре. Зимната колова маркировка цепеше право нагоре по каменистото ребро, като за улеснение по коловете беше прокарано и стоманено въже. Имаше някои екземпляри на които им беше скучно по нормалната пътека и минаваха от там 🙂

IMG_6058

Взимахме стабилно височина и гледките ставаха все по-страхотни с всяка измината крачка. Имаше етапи на които с един поглед се обхващаха 5 езера, 3 хижи и заслон 🙂 7-те рилски езера ряпа да ядат! 🙂

IMG_6078

Преминавайки през реброто със зимната пътека се откриваше гледка и към западна Рила – като гребен се бяха наредили върхове, които не познавах.

IMG_6079

Неусетно зад последния завой се оказа че сме на върха 🙂 Той представлява неголямо плато с няколко постройки – метерологична станция, екологична обсерватория на БАН, частен лифт за нуждите на персонала, няколко антени и т.н.

IMG_6092

Вода пак нямаше. „Най-близо – долу на заслона“ рече чичката на лафката. Заслонът пък изглеждаше толкова далече – все едно се намира на долната земя.

IMG_6097

На север долу където се събираха планинските склонове се виждаше част от язовир Бели Искър.

IMG_6100

Пак на север се виждаха и Маричните езера, които даваха началото на река Марица.

IMG_6101

С това ще запомня тази разходка – че на където и да се обърнеш, изскачаха изневиделица езера 🙂

Помотахме се малко на върха и за съжаление трябваше да се връщаме. Времето беше доста напреднало, а лифта работеше до 18 часа. Той се виждаше ей там в далечината, все едно не ни чакаха 3 часа път до него 🙂

IMG_6104

На слизане рекохме да пробваме зимната пътека с въжето, ама… още на първия сегмент щях да се насера и си рекох че това не е за мен 🙂

IMG_6123

За двайсет минути бяхме на Леденото езеро, от където заредихме малко вода и си налегнахме парцалите надолу. Часовникът тиктакаше и трябваше да побързаме. Поради това снимки липсват, а точно сега беше моментът за тях! Светлината беше тръгнала да се златосва. Хората се бяха изнизали. Само тук-таме се виждаха откъснати групички и бяхме на прага на часа в който планината можеше да стане само наша… Претупахме слизането, като почти го обърнахме в бягане 🙂 Но си струваше – хванахме опашката на лифта 5 минути преди края на работното време. От там нататък последва слизане в Боровец, ядене и пиене.

Интересна разходка се получи. Мусаленския циркус е осеян с езера. Зад всеки ъгъл дебене гьол. Видяхме малко снежец. Теренът е приятен, без изкачвания-душегубки. Сянка няма, но защо са ни дървета да ни скриват гледките? 🙂

Мальовица на второ четене

Има една порода хора, които краката все ги теглят нагоре. Нагоре и надалече. Не тръгват на някъде, защото ще е лесно, а напротив! За тази порода хора всяко постижение е тренировка за следващото. Те не виждат смисъл от разходки по асфалта, а парковете са им скучни. Тях можете да ги намерите кацнали на най-високия клон на най-далечното дърво, надпявайки се с орлите и с взор, пронизващ безкрая.

Аз не съм от тези хора 🙂 Щастлив съм докато има биричка и ако може – асансьор 🙂

За това когато Цвети подхвърли че замислят една разходка към Мальовица, доста се позамислих. Още ми държеше влага от предния път като ходихме с Димо и си настъпвах езика на всяка крачка. Но много ми се искаше един мач-реванш, та не ми трябваше много и направихме бързата организация.

Събота събудихме петлите в 6 часа на пловдивския Лукойл. Таня, Цвети, Жоро и Боби – групата беше разнообразна и тепърва щеше да се увеличава. По средата на пътя се събрахме с Радо и към 10 часа се установихме на паркинга на планинската школа. То пък кво стана – имаше толкова много коли, че паркингите преливаха. Това ме подготви вътрешно за масовката от народ, който щеше да щъка нагоре.

IMG_4195

Целта се виждаше! „Напред и нагоре“, което ни се превърна в девиз за надъхване 🙂 Времето беше с нас – ясен слънчев ден. Нямаше да откажа малко облачета за цвят и сянка, ама не беше писано… Захапахме пътеката и след час стабилна крачка бяхме на първия чекпойнт – хижата.

IMG_4220

Бърза пиш-пауза и зареждане на запасите. В хижа Мальовица в момента върви зверски ремонт, който ще я направи по-луксозна от хотелите в Боровец. Всичко беше прясно измазано, санитарните помещения – фаянсирани, а новите матраци бяха приготвени за поставяне. След някоя друга седмица хижата ще може да удовлетвори и най-претенциозните изисквания.

За нас пътя тепърва започваше.

IMG_4227

Над хижата се изкачват няколко каменни тераси. Движехме се заедно с няколко други групи. Ту ги изпреварвахме, ту те ни изпреварваха. Маркировката е прекрасно ясна, но въпреки това някой реши да си прави експеримент с една козя пътека към западния склон на долината. Явно или викам слабо, или стадният инстинкт е по-силен от мозъчния 🙂 Не знам как се нахендрихме да ходим след тая група, но добре че само след двеста метра им дойде акъла в главата. Направихме си една разходка по камъните, която си беше изпитание за психиката. Не успяхме да изгубим повече от половин час заедно с геройската почивка, когато се озовахме обратно на пътеката.

IMG_4242

Срещу нас беше края на циркусната долина, от където нашия маршрут хващаше стръмно нагоре по сипея.

Горното течение на река Мальовица беше доста пълноводно, и имаше защо! Снегът от сенчестите северни улеи въобще не бързаше да си ходи.

IMG_4411

Катеренето беше стабилно, но и духът беше на ниво. Простотии се ляха стабилно. Аз пък предната вечер бях помогнал в изпиването на една каса пръдливо Бургаско, та може би заради това зад мен нямаше хора 🙂

IMG_4254

Колкото по-нагоре се издигахме, толкова по-далечно ни се струваше всичко. Хоризонтът назад бягаше, а околните ръбове се снижаваха и разкриваха други ридове иззад тях.

IMG_4256

Въобще не усетих как излязохме на Елениното езеро. Предния път тук вече лазех от умора и си настъпвах езика. И в момента въздухът не ми достигаше. Почивките се редяха през 10 метра. Ама като гледам другите групи как бяха налягали по всяка полянка си рекох че това е съвсем нормално. Не сме чак толкова кашкавалени, та я давай газ 🙂

IMG_4273

В езерото имаше рибки! Много интересно от къде са се взели. Какви са, от кога са тук, как оцеляват…

IMG_4283

Разсъждавайки върху житието на цацата поехме по следващия сипей – може би вече последен! Надъхвах се че всяка направена крачка ми намалява оставащия път с една крачка. Имах идея че после на слизане ще ни се е*е м****а, ама едно по едно 🙂

IMG_4292

Вече излизахме сериозно на високо. Успяхме да хвърлим зуум чак до Мусала.

IMG_4294

Залязващия лунен сърп, пък ме накара да се заиграя с хората и композициите. Всяка заигравка си беше почивка, така че от тях имаше много 🙂

IMG_4296

Излязохме на едно седло и пред нас се разкри гледка на юг от Рила. В зелената курия се открояваха керемидите на Рилския манастир.

IMG_4302

От тук нагоре оставаше съвсем малко до същинския връх Мальовица. Финалът беше полегат, точно колкото малко да си починеш за кефа, който те очаква.

IMG_4325

IMG_4330

IMG_4343

IMG_4344

От тук се виждаше хижа Мальовица и ЦПШ, където бяхме оставили колите. Струваше ни се невероятно да сме прегазили цялата тази долина.

IMG_4346

IMG_4348

Градове, села, язовири… Погледът стигаше на много много километри на длъж и на шир. Но най-важното беше тук:

IMG_4359

Кефът да свалиш обувките и да усетиш живата трева между пръстите си – безкраен! Кефът да си обелиш краставица на покрива на света – безграничен! Някои така се размазаха от кеф, че дори му удариха и една дрямка 🙂
И в този момент някой колега реши да пусне тази музика:

Седиш и умираш от настръхване 🙂 Изпълва ти се душата 🙂

IMG_4370

Поседяхме. Не ни се тръгваше. Но Нютон го е казал – всичко, що скочи нагоре, трябва после да падне надолу… Та хванахме полека-лека да слизаме обратно. Слизането винаги е по-зорно.

IMG_4387

Почивките бяха по-нарядко, а умората вече не идваше от недостиг на въздух, а от недостиг на колене. Все пак за нула време бяхме обратно на Елениното езеро.

IMG_4400

Часът минаваше 16 и в долината започваха да се протягат сенките от острите заобикалящи я зъбери.

IMG_4415

Астрономическия залез щеше да настъпи след много часове, но специално за нас излезе един малък частен златен час. Онзи час преди залеза, когато светлината е невероятна.

IMG_4432

IMG_4453

След малко бяхме на хижата. Ударихме една лека бирена почивка. Но заедно със залеза пристигаха и ордите атакуващи комари и те успяха да ни изгонят надолу. Настъпваше време за въпроса с нощувките. Цвети, Жоро, Боби и Радо си бяха намерили хотел в Боровец. Аз и Таня мислехме да спим на хижата, но в последствие се отказахме, за да сме всички на едно място. Ако не си направим едно вечерно джамбуре, защо сме били целия тоя път? 🙂 Та звъннахме един телефон на техния хотел, оказа се че има свободни стаи и запазихме. Лелката отсреща вика… „то ще е късно и няма да имаме човек там – ключът ще е в плик на пощенските кутии. А парите ги оставете някъде в стаята – разчитаме че ще сте коректни“ 🙂 Това беше типично отношение за някое малко родопско семейно хотелче. Така че много се изненадах когато се озовахме в един от най-лъскавите апартаментни комплекси насред центъра на Боровец.

Умирахме за баня, бири и хапване, но ако си мислихме че денят е свършил – заблудаааа!

Пиниз номер едно – топлата вода в стаята ни не вървеше. Трябваше ни половин час да си отвържем мозъците и да видим че има централен кран за топлата вода, та накрая я пуснахме.

Пиниз номер две – за мен – бутилката с вода, която заредих от хижа Мальовица не била с добре сложена капачка. И цялата ми раница и резервни дрехи бяха мокри. Лошо! Много лошо! Това е ситуация, която ако си навън… може да ти скапе деня. Меко казано. А ако си навън и е зимно време… направо влизаш в сериозен филм, от ония дето ги дават по Дискавъри. Но сега нещата бяха добре – споменахме ли че хотелската стая се оказа напълно оборудван апартамент? 🙂 Имахме и ютия и сешоар и тостер за филийки. Та дрехите бяха изсушени за нула време.

Беше станало 11 вечерта, но ние тепърва се пуснахме по уличките да намерим къде да задоволим вълчия глад и жажда, които бяха настанали. Слънцето ни беше ударило малко по-силно от колкото очаквахме. Хем ползвахме шапки, хем се поливахме отгоре до долу с кремове и помади. Аз хванах много силен тен на ръкави, а да видите другите какви електроженисти бяха 🙂

IMGP1330

Ядохме супер яките беконени рулца и се изнесохме по креватите.

Разходката беше супер. Лично за мен ще си я класифицирам в графата „Изпитания“ 🙂 Връх Мальовица този път беше по-благосклонен към мен и ми позволи да го възседна. GPS-а накрая каза че целия сегмент паркинг-връх-паркинг сме го взели за 11 часа, за които сме изминали 13 километра с общо изкачване и слизане от 1200 метра. Това е еквивалента на 40 блока от по 10 етажа 🙂 Изкефих се на максимум, а следващите няколко дни мисля да ги прекарам в инвалидната количка със система от бира венозно 🙂

Снежни рилски езера

Рилските езера ми попадаха на мерника от много време, но все не им идваше реда до сега. Този уикенд се оказа малко празен, а на нас с Димо не ни трябва много – „Айде на езерата!“ рече той, и съдбата беше решена 🙂

Станах с успиване. Това взема да ми става коронен номер напоследък. Снощи уж си правих алармата, а се оказа че съм заспал с телефон в ръка и без аларма 🙂 Няма време за закуска, но бърза координация по телефона уточнява че Димо е взел баници Не ми трябва много и запалих гумите за Самоков, от където да го пресрещна.

Пътят Ихтиман – Самоков е страшно зле. Дупки, в които се вижда геоложка карта на всички слоеве на шосето… а отдолу те гледа долната земя. Натоварено движение от тирове в двете посоки. Местни джигити, които си мислят че господ им е навигатор. Всеки път се заклевам повече никога да не минавам по този път. Но с леко закъснение към 9 часа бях на автогарата в Самоков, където направихме последен магазин. Взехме кроасани, да видим колко ще се надуят 🙂

Газ към Сапарева Баня. И още една „приятна“ шосейна изненада – пътят до Паничище е в ремонт. Ама такъв ремонт, че с огромните камиони и багери се разминаваме на една боя разстояние. Грозна работа, но след само 20 такива километра и бяхме горе.

Актуалната синоптична информация е оптимистична:

IMG_3347

На лифта нямаше джан-джун човек и след 20 минути люлеене бяхме горе. Скочихме от седалката и пред нас се откри една гледка, която много добре познаваме. Уеб камерите се следяха в продължение на мнооогоо време 🙂

IMG_3349

Първо впечатление – лилавите минзухари! Ако си мислех че на Рай имаше минзухари, то тук им беше разсадника! 🙂 Цветния килим лилавееше до края на света.

IMG_3357

IMG_3361

Второ впечатление – въх, има сняг! Аз никакво домашно не си бях написал за района и идвах за първи път. На уеб камерата се виждаше малко останал снежец, но нагоре си имаше и преспи. Запознатите хора се качваха със ските и бордовете. Имаше материал за мазохизъм от наша страна.

IMG_3367

Но пък покрай нас перяха нагоре и кифли обути в… някаква обувка, нещо средно между пантофки за балет и маратонки. Да го наречем – балетонка. За тях имаше още повече мазохизъм.

IMG_3370

Пътеката по която хванахме се движеше в дясно от лифта и хижо-хотела. В началото взе една хубава височина и от нея ни предостави супер панорамна гледка надолу. Снеготопенето беше придало стабилна доза калчица към преживяването.

IMG_3383

Езерата са 7 и никога не мога да им запомня имената. Най-долу се намира Долното. Единствено то от всичките беше в течно агрегатно състояние. Останалите бяха сковани от тежкия зимен лед.

IMG_3396

За нула време стигнахме в основата на Окото. От тук нагоре следваше един як снежен наклон, където за малко да се запъна като магаре 🙂 Но кифлите се качваха, та аз ли няма да мога? За всеки случай си направихме една лека почивка-зарядка с хапване. Надморската височина и падналото атмосферно налягане беше надуло кроасаните като плажни топки.

IMG_3404

Баирът се оказа по-къс от колкото изглеждаше и само с 5-6 почивки бяхме горе. Гледката беше силно снежна. Изпод белия чаршаф се издигаха острите зъбери по ръба на циркуса. Езерата се разпознаваха като видиш широко равно поле. Надявах се за панорами в зелен и син цвят, но за тях бяхме объркали леко сезона 🙂

IMG_3417

По средата на трасето се намира хижа „7-те езера“. Всъщност, коя е „Рилски езера“, коя е „7-те езера“, коя е „Най-яките езера“ – не мога да ги оправя… Всички там ми изглеждат еднакви като соц хотели. Та, точно пред нея се намира Рибното езеро, което има проблем с цъфтежа на водораслите. Придават му един такъв осран червен цвят. Малко грозно ми седеше на снега.

IMG_3437

Стегнахме се и издрапахме последния баир. Преспите на места ме поглъщаха до над коляното, но си струваше. Размазахме се пред Окото. От там гледахме едни мравки които пълзят по долните склонове… следващите посетители. И ние бяхме като тях преди малко 🙂

IMG_3467

Връщането беше изпълнение волна програма. Кой със ски, кой с борд, кой по гъз.

IMG_3497

Добра разходка се получи. Целта беше изпълнена – махнах си Рилските езера от главата и от TODO списъка 🙂 Красиво е! Представям си какъв кеф ще е през лятото, когато започнат да преобладават синия и зеления цвят.

Но някак си това няма да е моето място. Като ходиш не се препъваш в толкова камъни, колкото в хора. Фрашкано беше с народ. Представям си какво ще стане лятото, когато опашките пред лифтовете се извият като опашките за хляб преди 20 години. Или когато дойдат белите качулки август месец. Търсете ме в по-пустите местенца 🙂

Картала – х. Македония

Чудих дали да подхвана това разказче по хуморестичен начин или по драматичен начин. Разходката която си спретнахме извади потенциал и за двата жанра на класиката.

Всичко почна по-рано през седмицата със следното:

martin> искаш ли да газим в сняг
me> не 😀
martin> да се качим над Благоевград до Картала с кола, от там стигаме първия ден до х. Македония. Спим и на втория ден се качваме за 2 часа до връх голям Мечи връх.

Мартин отдавна ме навиваше да мръднем някъде заедно, но все го овъртах, че като знам по какви места ходи – с нас направо ще му е скучно 🙂

Нямаше по-добър план, а пък прогнозите бяха добри. Написах си домашното с топографската карта, свалих малко вектори и предварителните изчисления бяха около 8 км хоризонтала с около 700 метра вертикала. Лежерна разходка в парка, ако нямаше сняг. Ако ли пък имаше утъпкан сняг – супер. Щяхме да правим снежни човеци, да копаем иглута и да пием червено вино с белите мечки. Така че опекохме работата и хванахме пътя. Междувременно групата ни нарастна до две коли.

Съботата започна в 6 часа, когато ОТНОВО се опитах да си опека принцеси с изключена печка. Вече забелязвам шаблон в моите разходки – ако объркам сутрешните принцеси, значи ме чака страхотна разходка. Това е като поличба.

Събрахме се с Таня и чакахме Мартин и Катя да дойдат с автобуса от Карлово. Рейсът им надхвърли всички очаквания за бавност на транспорт, пристигайки от Карлово до Пловдив за цял час и петнайсет минути. Подозирах че е карал на задна. Но пък и другата кола, която тръгваше от София закъсняла малко, така че се движехме в добра обща синхронизация. След тунела на Ихтиман естествено започнаха Мордорските мъгли. Повечето хора се стряскат като тръгнат по мъгла и едва ли не по един поглед от леглото през прозореца са склонни да прекратят всички планове за деня. В действителност никога не знаеш какво ще е времето в балкана. В един момент може дъжд да те пере, а след 5 минути жарко слънце да те пече. Прогнозите и уеб камерите работят за градовете, но тръгнеш ли нагоре най-добрия времепоказател е магарешкия барометър. Нали го знаете? Ако опашката на магарето се люлее – значи духа вятър, ако опашката е мокра – вали, ако липсва – мъгла. Който си няма магаре… може би не знае какво е времето 🙂

Ядохме пасти на Мурсалево и се събрахме с другата кола. Здрасти, здрасти, а момчетата се оказаха сериозни скиори, та за момент се зачудих къде отиваме. В Благоевград леко се изгубихме, та спрях да ги изчакам по пътя за Картала. Минават 15 минути – няма никой. Звъня на Димо – „Да не стана нещо, бе?“ „А, не, бе, спряхме до един магазин за прежди“ КВО? Ами… утре е Баба Марта, та който няма мартеници – ще плете! 🙂

Застигнаха ни след малко и за нула време бяхме на ски пистата. Там – фраш. Аз за тоя Картал не бях чувал, но явно е някаква голяма атракция за онзи край на България. Имаха кабинков лифт нагоре…

Та пременихме се във вид за маане на крачоли и хванахме нагоре. Колко глупости изписах до тук, а тепърва почваме реалната разходка…

IMG_0458

Тук-таме се виждаше снежец. Пътеката беше доста утъпкана и си рекох че на раз-два и ще сме горе. Да, ама не 🙂

IMG_0472

От бариерата на Национален парк Рила снежецът почна да се превръща в Сняг. Все още пъртината беше добра, та с песен на уста щраках белите склонове и нямах идея в какво ще се насадим след малко. Първата горска отсечка ме спря с известно затъване. Но пък какво толкоз – времето беше топло и ясно, кръвта ми ври и кипи и настроението беше на ниво 🙂 Гледам напудрените баири и си мисля мъдра мисъл. Това нещо снегът… изглажда всякакви върхове и долини, скрива дерета и скали. Изглажда детайлите и е като първа производна на терена.

IMG_0474

На първата голяма поляна обаче нещата рязко се обърнаха. Снегът си беше утъпкан – ходехме в стари стъпки. Но всяка крачка затъвахме до коляно. Разстояние което обикновено се взимаше за 2 минути, ни костваше 20. Щом Мартин извади снегоходките, значи нещата бяха зле. Останалите бяхме картинка под заглавие „Пате в кълчища“. Костваше ми повече сила да се измъквам от снежната прегръдка, от колкото реално да се придвижвам напред. В часовете по физкултура имаше едно упражнение – ходене с високо вдигати колене – нещо такова се случваше в момента. Само че стъпваш и не знаеш колко надолу ще се спреш. Имаше отсечки които се вървяха прилично и точно като се отпуснеш – ХРУССС оказваш се до гъз в сняг. Тези бяха неприятни, но поносими. Истински кофтито момент беше когато 300 метра ги газихме сигурно поне половин час. Това беше още в началото и не ме натовари толкова физически, колкото психически. Крача много, а на практика едвам помръдвам. След 10 минути газене се чувствах както след половин час тичане. А най-смазващото беше че се намирахме още в първите 2 км на пътя от общо 8 и не се знаеше дали този участък въобще ще свърши някога и дали няма да е такова до края. Честно да ви кажа – през главата ми минаха няколко идеи за измяна и предателство 🙂 Сега пиша лесно тези редове, но какво ми беше в главата тогава… да речем че малко си поизгубих чувството за хумор. Слава богу безкрайния оптимизъм на Таня и Катя ме зареждаше, а пък и се движех най-отзад на най-лесното място. На тях отпред им беше много по-терсене! Евала на тия момичета, не знам как успяха да ме изтраят 🙂 Накрая казваха че не съм мрънкал много, ама хич не им вярвам. Мартин се шегуваше че ще издраскам 10 страници в блога да го псувам къде ме е замъкнал… Няма да му доставя това удоволствие 🙂

IMG_0485

След около 512 дни ходене излязохме на открито. Получи се интересна комбинация от атмосферни условия. Слънцето жулеше яко, долу над Благоевград беше надвиснал черен облак, а вятъра ни посипваше с едри снежинки. По пътя се бяхме събрали с още няколко групи, с които вървяхме заедно. След безброй почивки стигнахме една лъскава вила, която беше чекпойнт за финалното изкачване. Зад нея измамно близо вече съзирахме крайната цел – хижа Македония. Поговорката гласи – „Когато хижата изглежда на един *** растояние, обикновено се намира на ***** си майна път“ 🙂 За това си бихме една финална почивка-парти на верандата на вилата. Заредихме се с кой каквото лакомство извади, вързахме си гащите и направихме последния напън.

IMG_0506

Изкачването не беше голямо, но гледката назад направо си плачеше за почивка през две минути. Слънцето падаше все по-ниско и лъчите му бръснеха склоновете. Черното към града ставаше все по-черно и обещаваше залез като за картичка!

IMG_0531

Погледи назад – алпийска гледка бонбон. Погледи напред – уютът на хижата вече съвсем наближаваше. Намирах се на точното място. Бях в нещо като лимбо между двете състояния на духа и тук намерих това за което бях тръгнал.

IMG_0542

IMG_0543

На хижата срещнахме останалите, които бяха дръпнали напред. Мартин яко окопаваше зимния си подслон. Отстрелях последните слънчеви лъчи. Пантаджиите бяха хванали баира да се порадват на тяхната си страст. Входът на хижата беше затрупан от сняг и се влизаше през една огромна разкопана пряспа. Всичко беше идилично.

IMG_0558

Ние пристигахме последни, но получихме топло посрещане от хижарите и нещата си дойдоха по местата. Разпънахме едни софри и едни черпни и естествено простотията се лееше по-стабилно и от виното! 🙂 Мислех си че съм скапан и уморен като за умирачка, но получих още едно доказателство че всичко е само в главата ми. В момента в който седнах на масата и вече бях като нов човек. Мартин извади страшно плоско шише декорирано с червено-бяла съветска тематика 🙂

IMG_0582

Гледам си записките сега и в тях има:

Tanq> Оффф тая салата
Tanq> Само гледай и ти да не пишеш за нея

Макаронената салата! 🙂 Кулинарната изненада от Таня! Как няма да пиша за нея! Салата, салата.. беше си направо основно ястие! Бях си взел една леща, но нещо не ми вървеше и цяла вечер я джваках. Но салатата….! Тя може ли да се опише! Количеството беше достатъчно за вечеря и закуска, а вкусът беше като и пръстите да си оближеш. Още 5-6 такива разходки и като нищо ще стана 200 кила 🙂

IMG_0593

Хижа Македония получава електрозахранване от собствен мини-ВЕЦ до колкото разбрах. Може би дебитът на водата не беше постоянен, или се получаваше някакво натоварване при включване на по-сериозен консуматор, но крайния ефект беше че осветлението играеше цяла вечер. От ярка светлина до тази на запалена свещ. Все едно някой си играеше с врътка, в единия край на която имаше надпис „MAX осветление“, а в другия – „MAX романтика“ 🙂

Към 11 часа окапахме и преместихме джамбурето по леглата. Лигнята се движеше на ниво с вътрешно-заводски тъпизми. Бяхме като отделение в детската градина 🙂 Отдолу си водеха паралелно парти, от което само чух: „Иван най-после спря (да хърка)“. Да отбележа че още си бях буден в този момент! 🙂 Мира ме била ръчкала от долния етаж, но принцесите с граховото зърно не са в моя род, и въобще не съм отразил тоя факт 🙂 Долу се вихреше манифактура по плетене на мартеници (наистина били взели прежда! 🙂 ). Това занимание продължи и на сутринта, когато Сашо се опита да опаше цялата хижа в една километрична мартеница 🙂 Ченето на хижарката падна и тя изщрака една карта по снимане на мега-мартеницата 🙂

Сутрините винаги са ми умрели. От една страна еуфорията от прехода и простотията е зад гърба ми. От друга страна ме чака тъпо прибиране. 3 часа газене на сняг, а долу – мизерна калотия и раздяла с приятелите. Направо ми се искаше да поостанем още някой друг ден. Но пък времето беше почнало да се разваля и гъстата мъгла спираше всякакви гледки. Та това малко ни даде зор и си налегнахме парцалите да слезем по-скоро.

IMG_0639

IMG_0649

Програмата по пътя все още беше пълна – затъване, газене, преспи и теглене на майни. По едно време пантаджиите ни настигнаха (бяха тръгнали 2 часа след нас) и ги гледахме със завист. В тоя момент значи бих дал царство за ски 🙂 След още малко кацнахме долу на паркинга и си взехме сбогом с останалите. Черния облак над Благоевград обещаваше голяма драма, но всичко ни се размина. Пече ни слънце и се прибрахме на 15+ градуса.

IMG_0677

Как да завърша този разказ… Не ми се завършва! Сериозно се изкъртих по пътя. Не толкова физически, колкото психически. Което още повече засили постижението накрая. Компанията беше стабилна – Мартин и Катя, Таня, Мира, Сашо и Тошко. Случихме прекрасно време. И планината беше благосклонна да ме пусне да се върна с толкова положителни впечатления. Може пак да заформим нещо такова… не по-рано от догодина 🙂

А, щях да забравя – честита баба Марта! Оставил съм ви 5 скрити мартенски теми в текста от горе. Който ги намери първи, ще получи усмивка по интернета 😉