До Мулдавския манастир и вр. Св. Илия

Попадна ми идеята да се кача на връх Анатема (?) над Асеновград. Имало гледка към Асеновата крепост отгоре и на къде ли още не. Намерих инструкции за две пътеки – невероятно драпане като планинска коза от града нагоре или по-дълъг, но по-лесен път през Мулдавския манастир. Рекох да ударя и манастира, а дължината на пътя не ме плашеше, стига да е по-полегат. Пътеката минавала покрай параклис „Св. Илия“, от където също имало хубави гледки, та по пътя нямаше да има празно.
Е, оказа се че съм подценил пътуването и съм надценил силите си. 3 километра с 300 метра денивелация и бях тотално капнал. Поне стигнах до Св. Илия, което също се оказа достойно връхче.

От главния път Асеновград-Кърджали до манастира мислех че има нов асфалтов път. Оказа се че той стига само стотина метра по-нагоре и от там нататък трябваше да си налягам джапанките. Натам продължаваше нещо като горска магистрала, където срещнах поне двеста бабички. Много ми се радваха като ги поздравявам. Сега като се замисля ситроена с лекота щеше да мине от там до манастира, но пък бабичките щяха да ме гледат на кръв 🙂

IMG_6248

По пътя се откриваха гледки към язовир 40-те извора и селата наоколо. Вече се бях издигнал над тепсията, която представляваше низината под мен. И съответно бях започнал да поиздъхвам.

Километър и нещо по-нагоре стигнах до манастира. Сградата е леко казано в окаяно състояние. Преди няколко години е имало страшен пожар и половината манастир е унищожен. Завъртях се из двора, но атмосферата беше доста мрачна и не се задържах.

IMG_6256

Отстрани имаше Аязмо, което се оказа закатинарчено. И дори през решетките се виждаше че водата не е течаща, а кладенчова. Разочарование.

IMG_6270

Починах малко (около педесетата почивка до сега) и подхванах покрай манастира и нагоре. Край стените бяха струпани нови пакетирани керемиди. Може би мястото щеше да види по-добри времена.

Горската магистрала премина в полу-обрасъл черен път. Отстрани беше доста джунглясало, може би от дъждовете от предните седмици. Като говоря за дъждовете – за сега нямаше изглед да вали, но прогнозата обещаваше шоу по някое време.

IMG_6278

След малко пътя свърши до едно малко депо със строителни материали. Имаше призив – кой каквото може, да занесе нагоре към параклиса. В страни започваше една малка пътечка, сгушена измежду трева до кръста. Тук малко се разколебах, понеже вътре можеше да има всичко. От легион кърлежи, през змии, та чак и до бенгалски тигри.

IMG_6280

Рекох да надникна само дали така продължава по-нататък, и хайде още пет крачки, хайде още едно завойче и внезапно преминах тревния пояс и излязох в гора. Стабилна сянка с пътечка, виеща се нагоре през храстообразните дървета. Тук наклона стана по-стабилен, като имаше само 2-3 равни местенца, а на мен взе да ми излиза водата. Добре поне че бях помъкнал статива, за да го ползвам като щека.

Тук-таме гората се прекъсваше от малки полянки, обсипани с цветя. Парфюмът на планината ме обгръщаше все едно минавах през ароматни облаци.

Притеснявах се че водата можеше да не ми стигне. От колата до тук не бях видял чешма. Това е малко необичайно за Родопите, нормално за тези два километра щеше да има поне пет чешми. Не бях видял и хора след бабичките, които слизаха от манастира, та се зачудих да не би да съм се зачукал някъде извън пътеката.

IMG_6283

Съмнението ми беше бързо разтурено, когато излязох на един равен участък с кръстопът. Надясно – за Асеновград, наляво – за Марциганица и направо – за Св. Илия. Там имаше и пейка, където поседнах за малко и пих една вода. Тук наблюдавах нещо много интересно – от гърба ми се вдигаше пара. Големи и гъсти 20-сантиметрови пипала. Да беше студено – добре. Но в 30-градусова жега, това не очаквах. Естествено, раницата ми беше вир вода. Дишащ гръб – гъза ми.

Отвреме-навреме дърветата оредяваха и случих на първите величествени гледки към Родопите.

IMG_6290_1_2_tonemapped

Напред чувах някакви гласове и ненадейно излязох на върха. Горе беше… все едно 5-звезден ресторант със сепарета 🙂 Навсякъде маси, беседки, чардаци, огнища… Чашите звъняха, хората гълчаха. Вярно, даже и параклис имаше. „Ще правим снимки май?“ ми подвикна един дядо. Отвърнах му с единственото изречение в българския език, което е едновременно въпросително, съобщително, положително и отрицателно и обикновено се използва като отговор на въпроса „Ще пием ли една ракия?“ – „А, не бе?“

IMG_6294

IMG_6295_6_7_tonemapped

IMG_6313_4_5_tonemapped

На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад.

IMG_6301

IMG_6319

IMG_6323_4_5_tonemapped

IMG_6328_29_30_tonemapped

Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа.

Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата… нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват „Обирай си чукалата“.

Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града.

Студен кладенец и Средна Арда

Тая година нещо взе да се получава дефицит на качествените разходки, та със Сашо и Цвета си рекохме че трябва да забегнем на някъде. Датата беше сто процента ясна – 23 август, че някои бачкат по странни смени и уикендите са им кът. Мястото беше приблизително ясно – Родопите около Кръстова гора. Да, ама не. Звъним насам, звъним натам – всичко в региона заето от три седмици предварително. Та трябваше да си изберем друга дестинация и Сашо някак си намери къща за гости „Средна Арда“. Гледахме снимки от Panoramio и блогове – природата изглеждаше много добре. Имаше сумати дестинации за разходка, така че това щеше да е. Имаше само едно „но“ – до къщата няма път и се стига или с влака или с лодка 🙂 Супер, мен въобще не ме е страх от лодки.

Петък следобед се добрахме до село Широко Поле от където бай Стоян щеше да ни вземе с лодката. От селото по един черен път се излиза на язовира и красотата започва.

По крайбрежната ивица бяха налягали рибари, палатки, туристи… Идилия. Особено в златния час точно преди залеза.

Превоза пристига

Следва половин час клатушкаща се романтика. Къщата е на 2-3 км по надолу по язовира. Последните лъчи на слънцето огряват острите зъбери, типични за региона.

Вижда се как се е променяло нивото на язовира с течение на времето. Текущо водата беше в процес на спадане, което беше проблем за рибарите. „Като източват язовира рибата се стресира и се крие“ ни обяснява Стоян. Птиците обаче нямат проблем с това. Край нас прелетя едно ято корморани.

Пазителя на планината

На другия ден решихме да открием разходката с Перперикон и Каменните гъби край село Бели Пласт.

Перперикон = Грешка.
Фадромата минала през пътеката нагоре и съборила всичките дръвчета които правеха някаква колкото и да е бледна сянка. Горе – пек и жупел. Горичката на върха е почти изсечена и превърната в разкопки. Навсякъде някой копае. Ти ходиш и се щураш по камънаците и се чудиш как по-бързо да обиколиш и да се махнеш. Изключително не-туристическо място. Никъде не видях указателна табела кой обект какво е. Или карта на обекта. Вода също липсва. А с този открит пек горе, рано или късно ще последват инциденти. Единствената чешма е долу на паркинга, чака се на опашка за нея.
Пътеката за надолу е покрита с един фин прах и хлъзгащ се чакъл от разкопките. Всички които се излъгахме да минем от там се чудехме дали ще слезем живи.
Там съм ходил 3-4 пъти и всеки следващ път става все по-зле и по-зле. Ужасно е. Ще ви спестя снимки, а може да постна отделно.

На Каменните гъби беше маааалко по-добре. Там поне всичко се разглежда за пет минути. Отново липса на указателна табела.

Обяд вече минава и ние прибягваме до Кърджали за обяд и бира. И да планираме следващата стъпка. Яяя, имало някаква крепост Монек, на път ни е. Ами освен да я пробваме.

Пътната табела е точно на разклона на Широко Поле. В селото също имаше една издялана табела, та хванахме по нея. Поредната грешка за който не си е написал домашното 🙂 Черния път тръгна да ни води по крайбрежието успоредно на ЖП линията… и след половин час справка по GPS-а и лудо ловене на интернет се оказа че посоката ни е абсолютно грешна. Псуване и връщане към асфалта. Я, официалната пътна табела сочела на другата посока. Я, ама там на разклона някой е затрупал пътя! Някой с багер е изсипал 2-3 кофи пръст на асфалта, правейки го абсолютно блокиран за коли. Въздъхвания, стягане на гащите и тръгване нагоре. Все пак не може да е далече, по GPS е на 3 км…

След километър нагоре по асфалта излязохме на широка поляна с чешма, масички и туристически информационен център. Центъра беше видял по-добри дни (или тепърва ще види), но по-интересното беше че горе имаше пикник с коли. Значи все пак имало някакъв път, но който не си е написал домашното ще маа крачоли 🙂

След още малко от асфалта се отдели черен път с табела „<= Моняк / 3km". Още три километра ли? Че до сега колко навъртяхме? 🙂 Тук вече маршрута почна стабилно да взима височина. По едно време гората свърши и ни се разкри следната гледка:

Всичко под теб. Язовир, град, села, ниви и поля… Красота!

Интересен мост по средата на нищото

Крепостта горе беше добра – имаше доста запазени зидове, някои от които цели метри високи. На нас обаче след цял ден ни беше писнало от камъни и не можахме да я оценим подобаващо. Вече бяхме сериозно изплезили езиците, а и от към Кърджали се зададоха едни стабилни черни облаци… пет минути горе и дим да ни няма надолу.

Прибиране с лодката
Посерко
Тракийски скални ниши, за които не остана време
Горнотракийски скални гъзета на козлета 🙂

Следващия ден решихме да го караме по-айляшката. Наблизо имаше един ЖП мост, който изглеждаше интересен на снимките, та отидохме да го проверим.

Малко разочароващ мост

След 5-6 километра вървене по жегата по ЖП линията го ударихме на релакс. Между другото през цялото време се надявах да дойде влака да ни даде малко скорост, ама никакъв го нямаше 😉

Привечер Стоян ни направи разходка с лодката. По южния бряг на язовира имало ловно стопанство и изобилието от животни беше много богато.

Юмрук Кая

Еленчетата винаги бяха по двойки – майка и малко. Толкова много не бях виждал никаде другаде! Все едно бях в зоопарка 🙂

Да хвърлим въдица към слънцето
Залез над Студен Кладенец

След това светлината взе да ми става малко оскъдна, но насилих техниката докрай и успях да хвана още няколко кадъра.

Това последното ято излетя от една странна горичка. Дърветата изглеждаха зле – такива болни, бледи, направо бели. Цялото ято от хиляда корморана живее там. Всеки яде по 2 кила риба на ден и сере също толкова, ако разбирате какво искам да кажа 😉

Не ни стигна времето да видим всичко което имаше за гледане. И да се насладим както трябва на природата. Определено пак ще се върнем там.

Бачково – Зелената пътека

За мнозина Бачковския манастир е само манастир, няколко сергии и кебапчийници. Но от паркинга на манастира започва чудесна панорамна екопътека из Родопите. Можете да се поразходите, да разгледате забележителностите и да хапнете на пикник.

Продължителността на разходката е около час и нещо с умерена денивелация. Подходяща е за деца и семейства. Тръгва се от паркинга на манастира през широка порта, върху която стои надписа „Зелената пътека“. Върви се по асфалт около 5 минути, след което пътя става горски. Минава се вдясно от една голяма чешма и малка поляна. Тук мога да кажа че в духа на Родопите, чешми има в изобилие по цялата пътека. Водата е хладна и чиста. С навлизането в гората започва да се усеща денивелацията. Минава се вдясно от костницата (някой ако има повече инфо за нея – моля да допълни).

След още малко пак вдясно се виждат беседки, пейки… и един голям камък, който се оказва че е Еленината чешма, но поставена с гръб към пътеката.

Следва водопада. От пътеката се вижда горната му част, където реката пада между камъните от височина 5-6 метра. Ако искате да направите страхотни снимки, съвсем лесно можете да слезете в основата му. Върнете се малко назад и ще намерите малка пътечка за там.

След още десетина минути пътя почва да става леко каменист и се излиза на Дългата поляна. По нея са разхвърляни каменни блокове, а в сенките могат да се намерят дървени пейки и масички за пикник и отмора. Тук е идеалното място за вас, ако сте огладнели. В края на поляната има чешма, а в дясно от нея минава реката. Ако се загледате по табелките ще видите надписи „Кошчето за боклук е вашата раница!“. И с право – района е доста замърсен от боклуците оставяни от „туристи“. Импровизираните кошчета, направени от торбички или от срязани туби преливат, а някои поляни са целите покрити… Хапвайте и пийвайте тук, но оставяйте района в състоянието в каквото бихте желали да го намерите следващия път.

Ако след поляната имате още сили, продължавате към края на пътеката. След 15 минути стигате до следващата постройка – аязмото. Изворът се предполага че притежава лековити свойства и около него е издигнат параклис. В двора му се виждат два огромни чинара на по над 300 години.

Продължавате по пътеката и скоро стигате виждате малка постройка, кацнала в скалите над вас. Това е пещерата с иконата. Една от легендите разказва че преди години овчар е бягал от дъжда и се е скрил в малка пещера. В нея намерил икона. Иконата е скрита от монасите от Бачковския манастир точно преди последното разграбване на манастира от турците. Иконата е пренесена в манастира, но част от нея се е отпечатъла на камъка в пещерата. До пещерата се стига по много колоритно стълбище, прорязано в скалите. След като посетите пещерата, не бързайте да слизате обратно. Продължавате все напред и нагоре. Стълбите ще ви изведат на панорамна площадка, точно над мястото където бяхте преди малко. Храстите и дърветата тук са окичени с разноцветни парцалчета, чорапи и салфетки. Според поверието всеки може да закачи нещо тук и това ще му донесе здраве.

Продължавате все напред и стигате до параклиса „Св. Архангел Михаил“. Над входа му две табели анатемосват всеки, който драска по стенописите. За съжаление съвременния вандал-турист не се трогва от анатеми и вътре не е приятна гледка…

Тук е края на пътеката. Ако искате, хващате обратния път, а ако сте тръгнали с по-сериозни намерения – сигурно вече сте забелязали маркирания маршрут към хижа „Марциганица“. Вие си решавате.