Девин – екопътека „Храстево“

В последните часове на 2016-та година паднаха две педи сняг. Студът ни имобилизира в радиус от 10 метра около барбекюто 🙂 Но трябваше малко да пораздвижим холестеролните наслагвания от артериите и така хванахме леката екопътека „Храстево“ над Девин.

Цялата публикация „Девин – екопътека „Храстево““

Картала – х. Македония

Чудих дали да подхвана това разказче по хуморестичен начин или по драматичен начин. Разходката която си спретнахме извади потенциал и за двата жанра на класиката.

Всичко почна по-рано през седмицата със следното:

martin> искаш ли да газим в сняг
me> не 😀
martin> да се качим над Благоевград до Картала с кола, от там стигаме първия ден до х. Македония. Спим и на втория ден се качваме за 2 часа до връх голям Мечи връх.

Мартин отдавна ме навиваше да мръднем някъде заедно, но все го овъртах, че като знам по какви места ходи – с нас направо ще му е скучно 🙂

Нямаше по-добър план, а пък прогнозите бяха добри. Написах си домашното с топографската карта, свалих малко вектори и предварителните изчисления бяха около 8 км хоризонтала с около 700 метра вертикала. Лежерна разходка в парка, ако нямаше сняг. Ако ли пък имаше утъпкан сняг – супер. Щяхме да правим снежни човеци, да копаем иглута и да пием червено вино с белите мечки. Така че опекохме работата и хванахме пътя. Междувременно групата ни нарастна до две коли.

Съботата започна в 6 часа, когато ОТНОВО се опитах да си опека принцеси с изключена печка. Вече забелязвам шаблон в моите разходки – ако объркам сутрешните принцеси, значи ме чака страхотна разходка. Това е като поличба.

Събрахме се с Таня и чакахме Мартин и Катя да дойдат с автобуса от Карлово. Рейсът им надхвърли всички очаквания за бавност на транспорт, пристигайки от Карлово до Пловдив за цял час и петнайсет минути. Подозирах че е карал на задна. Но пък и другата кола, която тръгваше от София закъсняла малко, така че се движехме в добра обща синхронизация. След тунела на Ихтиман естествено започнаха Мордорските мъгли. Повечето хора се стряскат като тръгнат по мъгла и едва ли не по един поглед от леглото през прозореца са склонни да прекратят всички планове за деня. В действителност никога не знаеш какво ще е времето в балкана. В един момент може дъжд да те пере, а след 5 минути жарко слънце да те пече. Прогнозите и уеб камерите работят за градовете, но тръгнеш ли нагоре най-добрия времепоказател е магарешкия барометър. Нали го знаете? Ако опашката на магарето се люлее – значи духа вятър, ако опашката е мокра – вали, ако липсва – мъгла. Който си няма магаре… може би не знае какво е времето 🙂

Ядохме пасти на Мурсалево и се събрахме с другата кола. Здрасти, здрасти, а момчетата се оказаха сериозни скиори, та за момент се зачудих къде отиваме. В Благоевград леко се изгубихме, та спрях да ги изчакам по пътя за Картала. Минават 15 минути – няма никой. Звъня на Димо – „Да не стана нещо, бе?“ „А, не, бе, спряхме до един магазин за прежди“ КВО? Ами… утре е Баба Марта, та който няма мартеници – ще плете! 🙂

Застигнаха ни след малко и за нула време бяхме на ски пистата. Там – фраш. Аз за тоя Картал не бях чувал, но явно е някаква голяма атракция за онзи край на България. Имаха кабинков лифт нагоре…

Та пременихме се във вид за маане на крачоли и хванахме нагоре. Колко глупости изписах до тук, а тепърва почваме реалната разходка…

IMG_0458

Тук-таме се виждаше снежец. Пътеката беше доста утъпкана и си рекох че на раз-два и ще сме горе. Да, ама не 🙂

IMG_0472

От бариерата на Национален парк Рила снежецът почна да се превръща в Сняг. Все още пъртината беше добра, та с песен на уста щраках белите склонове и нямах идея в какво ще се насадим след малко. Първата горска отсечка ме спря с известно затъване. Но пък какво толкоз – времето беше топло и ясно, кръвта ми ври и кипи и настроението беше на ниво 🙂 Гледам напудрените баири и си мисля мъдра мисъл. Това нещо снегът… изглажда всякакви върхове и долини, скрива дерета и скали. Изглажда детайлите и е като първа производна на терена.

IMG_0474

На първата голяма поляна обаче нещата рязко се обърнаха. Снегът си беше утъпкан – ходехме в стари стъпки. Но всяка крачка затъвахме до коляно. Разстояние което обикновено се взимаше за 2 минути, ни костваше 20. Щом Мартин извади снегоходките, значи нещата бяха зле. Останалите бяхме картинка под заглавие „Пате в кълчища“. Костваше ми повече сила да се измъквам от снежната прегръдка, от колкото реално да се придвижвам напред. В часовете по физкултура имаше едно упражнение – ходене с високо вдигати колене – нещо такова се случваше в момента. Само че стъпваш и не знаеш колко надолу ще се спреш. Имаше отсечки които се вървяха прилично и точно като се отпуснеш – ХРУССС оказваш се до гъз в сняг. Тези бяха неприятни, но поносими. Истински кофтито момент беше когато 300 метра ги газихме сигурно поне половин час. Това беше още в началото и не ме натовари толкова физически, колкото психически. Крача много, а на практика едвам помръдвам. След 10 минути газене се чувствах както след половин час тичане. А най-смазващото беше че се намирахме още в първите 2 км на пътя от общо 8 и не се знаеше дали този участък въобще ще свърши някога и дали няма да е такова до края. Честно да ви кажа – през главата ми минаха няколко идеи за измяна и предателство 🙂 Сега пиша лесно тези редове, но какво ми беше в главата тогава… да речем че малко си поизгубих чувството за хумор. Слава богу безкрайния оптимизъм на Таня и Катя ме зареждаше, а пък и се движех най-отзад на най-лесното място. На тях отпред им беше много по-терсене! Евала на тия момичета, не знам как успяха да ме изтраят 🙂 Накрая казваха че не съм мрънкал много, ама хич не им вярвам. Мартин се шегуваше че ще издраскам 10 страници в блога да го псувам къде ме е замъкнал… Няма да му доставя това удоволствие 🙂

IMG_0485

След около 512 дни ходене излязохме на открито. Получи се интересна комбинация от атмосферни условия. Слънцето жулеше яко, долу над Благоевград беше надвиснал черен облак, а вятъра ни посипваше с едри снежинки. По пътя се бяхме събрали с още няколко групи, с които вървяхме заедно. След безброй почивки стигнахме една лъскава вила, която беше чекпойнт за финалното изкачване. Зад нея измамно близо вече съзирахме крайната цел – хижа Македония. Поговорката гласи – „Когато хижата изглежда на един *** растояние, обикновено се намира на ***** си майна път“ 🙂 За това си бихме една финална почивка-парти на верандата на вилата. Заредихме се с кой каквото лакомство извади, вързахме си гащите и направихме последния напън.

IMG_0506

Изкачването не беше голямо, но гледката назад направо си плачеше за почивка през две минути. Слънцето падаше все по-ниско и лъчите му бръснеха склоновете. Черното към града ставаше все по-черно и обещаваше залез като за картичка!

IMG_0531

Погледи назад – алпийска гледка бонбон. Погледи напред – уютът на хижата вече съвсем наближаваше. Намирах се на точното място. Бях в нещо като лимбо между двете състояния на духа и тук намерих това за което бях тръгнал.

IMG_0542

IMG_0543

На хижата срещнахме останалите, които бяха дръпнали напред. Мартин яко окопаваше зимния си подслон. Отстрелях последните слънчеви лъчи. Пантаджиите бяха хванали баира да се порадват на тяхната си страст. Входът на хижата беше затрупан от сняг и се влизаше през една огромна разкопана пряспа. Всичко беше идилично.

IMG_0558

Ние пристигахме последни, но получихме топло посрещане от хижарите и нещата си дойдоха по местата. Разпънахме едни софри и едни черпни и естествено простотията се лееше по-стабилно и от виното! 🙂 Мислех си че съм скапан и уморен като за умирачка, но получих още едно доказателство че всичко е само в главата ми. В момента в който седнах на масата и вече бях като нов човек. Мартин извади страшно плоско шише декорирано с червено-бяла съветска тематика 🙂

IMG_0582

Гледам си записките сега и в тях има:

Tanq> Оффф тая салата
Tanq> Само гледай и ти да не пишеш за нея

Макаронената салата! 🙂 Кулинарната изненада от Таня! Как няма да пиша за нея! Салата, салата.. беше си направо основно ястие! Бях си взел една леща, но нещо не ми вървеше и цяла вечер я джваках. Но салатата….! Тя може ли да се опише! Количеството беше достатъчно за вечеря и закуска, а вкусът беше като и пръстите да си оближеш. Още 5-6 такива разходки и като нищо ще стана 200 кила 🙂

IMG_0593

Хижа Македония получава електрозахранване от собствен мини-ВЕЦ до колкото разбрах. Може би дебитът на водата не беше постоянен, или се получаваше някакво натоварване при включване на по-сериозен консуматор, но крайния ефект беше че осветлението играеше цяла вечер. От ярка светлина до тази на запалена свещ. Все едно някой си играеше с врътка, в единия край на която имаше надпис „MAX осветление“, а в другия – „MAX романтика“ 🙂

Към 11 часа окапахме и преместихме джамбурето по леглата. Лигнята се движеше на ниво с вътрешно-заводски тъпизми. Бяхме като отделение в детската градина 🙂 Отдолу си водеха паралелно парти, от което само чух: „Иван най-после спря (да хърка)“. Да отбележа че още си бях буден в този момент! 🙂 Мира ме била ръчкала от долния етаж, но принцесите с граховото зърно не са в моя род, и въобще не съм отразил тоя факт 🙂 Долу се вихреше манифактура по плетене на мартеници (наистина били взели прежда! 🙂 ). Това занимание продължи и на сутринта, когато Сашо се опита да опаше цялата хижа в една километрична мартеница 🙂 Ченето на хижарката падна и тя изщрака една карта по снимане на мега-мартеницата 🙂

Сутрините винаги са ми умрели. От една страна еуфорията от прехода и простотията е зад гърба ми. От друга страна ме чака тъпо прибиране. 3 часа газене на сняг, а долу – мизерна калотия и раздяла с приятелите. Направо ми се искаше да поостанем още някой друг ден. Но пък времето беше почнало да се разваля и гъстата мъгла спираше всякакви гледки. Та това малко ни даде зор и си налегнахме парцалите да слезем по-скоро.

IMG_0639

IMG_0649

Програмата по пътя все още беше пълна – затъване, газене, преспи и теглене на майни. По едно време пантаджиите ни настигнаха (бяха тръгнали 2 часа след нас) и ги гледахме със завист. В тоя момент значи бих дал царство за ски 🙂 След още малко кацнахме долу на паркинга и си взехме сбогом с останалите. Черния облак над Благоевград обещаваше голяма драма, но всичко ни се размина. Пече ни слънце и се прибрахме на 15+ градуса.

IMG_0677

Как да завърша този разказ… Не ми се завършва! Сериозно се изкъртих по пътя. Не толкова физически, колкото психически. Което още повече засили постижението накрая. Компанията беше стабилна – Мартин и Катя, Таня, Мира, Сашо и Тошко. Случихме прекрасно време. И планината беше благосклонна да ме пусне да се върна с толкова положителни впечатления. Може пак да заформим нещо такова… не по-рано от догодина 🙂

А, щях да забравя – честита баба Марта! Оставил съм ви 5 скрити мартенски теми в текста от горе. Който ги намери първи, ще получи усмивка по интернета 😉

Снежна приказка

Как да познаеш че те очаква един супер уикенд? Когато видиш нещо, което не се вижда всеки ден! Поне от Стара Загора. Имало полза от жълти кодове за ветрове – да издухат мръсотията от въздуха и да открият 40 км видимост до Раднево и Гълъбово:

IMG_4211

В този момент от съвсем обикновена улица в града виждах три ТЕЦ-а на един и същ хоризонт

Fast forward с няколко часа напред – кацам в град Шипка и комбинираме 2 коли в 1 – засичаме се с Таня и Мира. Прохода нагоре беше леко побелял, което трябваше да ни говори какво ни чака за нататък. Паркингът на кебапчийниците беше окупиран от снегорини и опесъчители. Колите които слизаха срещу нас от Габрово имаха вид на сибирски танкове. 30 санта сняг на покрива и от предното стъкло е почистена само една амбразура, колкото да се подават две очи 🙂

Айде да пробваме как е тоя сняг с една разходка до паметника. Стълбите бяха много затрупани, но пък задния път за колите изглеждаше разчистен. Дай да пробваме от там. Опа, грешка – разчистен е пътя за Бузлуджа 🙂 Бариерата за паметника е спусната и само педя под нея започва снежната покривка. Ами добре… да видим все пак стълбите!… …Не можахме да ги видим! Бувално 🙂 Всяка крачка е затъване до коляно, без да уцелиш твърд камък отдолу. Еми добре, и така можем 🙂 Издрапахме до горе за рекордно бавно време. Естествено на откритото ни подхвана як вятър със снеговалеж. За секунди пуснах висулки по миглите.

IMG_4247

Влязохме в паметника да се скрием малко от халата от вън, пък и който не е идвал – да се нарадва на музея. По-смелите се качиха и на площадката на върха, а аз теглих няколко абсурда и ги изчаках вътре.

IMG_4259

На слизане се пуснах по гъз надолу. Забавно беше, много бързо слязох, само дето ми влезе сняг в гъза 🙂 Мира пък се пусна пингвинската:

IMG_4265

IMG_4269

Като се изтърколихме до долу дадохме газ към Узана. Асфалта беше разчистен почти до самата хижа, без последните 300 метра до нея. На предпоследния завой имаше опашка от 2-3 коли, където си изчакахме реда, за да закъсаме и ние. Ми добре, мятаме веригите и за 10 минути сме горе. Да отбележа майстора по веригите:

IMG_4284

Планът беше да хапнем лекичко на обяд (2 следобед все още се води обяд, нали?) и да мръднем до връх Исполин. Оказа се че нагоре никой не е ходил и ни чака девствен сняг дълбок до коляно. По баира правех две крачки напред и се хлъзгах една назад.

IMG_4297

Стигнахме до някъде, но времето много взе да напредва, а и пресния сняг ни изсмукваше силите. Споменах ли мъглата и вятъра? 🙂 Програмата беше пълна! Малко преди да решим да бием mission abort-а времето се откри и ни даде една готина гледка към Мазалат.

IMG_4322

И до там за днес – обратно в хижата на ядене и пиене. Там пък се случи нещо, от което ми падна ченето. Хижарката направи официално посрещане на групите, облечена в народна носия черпи ни хляб и сол и дръпна реч за живота. Такова нещо до сега не бях виждал!

IMG_4337

Остатъка от вечерта ще си остане само за присъстващите там 🙂 Няма да ви разправям как най-добрия начин да вземеш телефона на момиче е да го залееш с вино 🙂 Тези неща ще си останат за присъствалите в строя.

Заранта ядохме супер вкусни банички – местно производство. Планът за деня се оформи с втори дубъл към връх Исполин. На теория сега би трябвало да ни е по-лесно с пъртината, която бяхме издълбали предната нощ. Така си и беше. Видяхме и доста следи от животни, които ги нямаше снощи. Над нас виеше кръгчета една гарга и си грачихме отвреме-навреме. Мъглата я нямаше и дори тук-таме се откриваше синьо небе. Видяхме върха, който ни се стори на една педя от мястото, до което стигнахме предната нощ.

IMG_4350

Цялата пътека до върха бих си я разделил условно на три части.

  • Първата част е излизането от пътя през гората до кошарите. Завет, топло, взима се височина, във врата влиза сняг от бутнати клонки. Тук някъде се сетих за песента на Хиподил – „Боли ме гъза“ и как хубаво би се римувала със „Сняг във врата“! До тук стигнахме предната вечер.
  • Втората част започва от подножието на върха и се ходи на открито по западния му склон. Тук започна да вали лек сняг, но истинския вятър излезе в третата част.
  • Третата част е билото между двата баира. Вятъра шиба здраво, но това е и хубаво нещо – снегът не може да се задържи и преспи почти няма 🙂 Ходенето без затъване е като песен и за 10 минути сме на финала.

IMG_4365

Гледката от върха при хубаво време може би ще е яка. Ние имахме това:

IMG_4370

Нагледахме му се за 2 минути и свирихме обратен завой. Надолу беше лесно. Един скиор се хлъзна покрай нас и ме накара да му завидя за момент. Нататък пресрещнахме няколко орди младежи и не толкова младежи тръгнали нагоре. Колко има още? А, пет минути бе!

IMG_0002

Слизането беше кратко, след което скочихме по колите и сложихме край на прекрасния уикенд. Доста се поразглобих и тая вечер ще спа като къпан. Утре може да измисля по-готино заключение на историята 🙂