Средногорска пролетна жегичка

Тръгнахме с идеята да идем до една поляна с чешма над Сребърното езеро (Колена). Само че табелите „Ловно поле“ леко ни разколебаха, а калотията до колене по пътеката – съвсем. Имах два бакъпа на ум – Ловджийската чешма над Колена или местността Юртата над Братя Кунчеви. Като по-скромна дестинация се засилихме към чешмата.

Разходката може да се обобщи лесно – гущери, змийчета (две от тях си водих през целия път 😉 ), пек и лайна.

Прекарах се да мина по някакъв черен път в самото село Колена, където ситроена трябваше да бъде вдигнат на втора висока степен. Когато пътя се изправи нагоре и се превърна в катерачна стена за жипки, теглих няколко майни на всички карти и жипиеси и се върнах до асфалта. Скоро паркирахме на края на селото и подхванахме нагоре.

Под „нагоре“ имам предвид съвсем лек наклон. Разходката нямаше никакви трудни места и пътеката си беше направо джипска магистрала. Единственото което леко ни накара да повдигнем половин вежда беше водата. От скорошните дъждове части от пътеката се бяха превърнали в ручеи.

IMG_5532

Срещнахме младо семейство, което се размотаваше като нас.
– Жалко че нямаше никаква вода в чешмата… с цялото това наводнение навсякъде.
– А, и ние сме тръгнали натам – викаме ние – надалече ли е?
– Не, точно зад гърба ти е.

Ъ? Я, вярно! Скрита в джунглата се подаваше изваяна меча глава.

IMG_5536

Посъветваха ни да идем и на гроба на Наталия. Бил малко по-нагоре по пътеката. Мястото се оказа доста барнато. Желязно ограждение, плочи, стълбички…

IMG_5537

Коя ли е Наталия? Потърсих я в нета, но единственото което намерих е че е борец против фашизма и може би е от Смолян.

До тук стигнахме за около половин час, а ни се ходеше още. Потокът беше точно в ляво от пътеката и приятно ромолеше и даваше сили и мерак за още. Лекият ветрец носеше горски аромати, напомнящи на дъхави чайове.

Пътеката гъмжеше от живот. В калните локви засякохме няколко жабки. Разръчкахме една и тя ни демонстрира интересна защитна реакция. Метнахме ѝ камъче, което едва я докосна, а тя рипна и умря! Или поне се направи на умряла с корема нагоре 🙂 Спогледахме се тримата и вече правихме завера да не споменаваме никога за този инцидент, когато „умрелия“ жабок се изнесе с най-голяма скорост към потока.

Гущерчетата също се стрелкаха настрани от пътя ни. Това бяха летящи животни. Краката му махат като перки, а тялото някак си ги догонва. Имаше дрифтове в прахта, имаше отчаяни самоубийствени скокове от високи камъни, въобще почувствахме се като смъртоносни нашественици в тази екосистема.

IMG_5554_5_6_tonemapped

По едно време сянката взе да изчезва и излязохме на някакъв кър. Напред в далечината имаше върхове, които изглеждаха високи, но на практика надали бяха стотина-двеста метра по-високи от нас. В дясно се виждаше голяма бетонна постройка – вероятно овчарници. Пътеката беше осеяна с лайна, някои от които пресни.

Простотията ни изби под формата на изкуство и тръгнахме да съчиняваме хайку. Хайкуто е форма на японско стихче, което се състои от три фрази. Сричките в тях трябва да са определен брой – 8, 5 и 8. Някой даде тон с „Лайна. Планина. Мухи“, което след двеста редакции се превърна в:

Лайното събира мухи
Планината спи
Рекичката ромоличка

Тук вече взехме доста да се сваряваме и тръгнахме да се връщаме. Пак добре че не беше лятна жега, че тогава точно в 12 на обяд щеше да е направо радиационно. А върху нас слънцето просто жизнерадостно напичаше и като се комбинира с лекия ветрец направо си беше приятно. Да видим още колко дни „пролет“ ще имаме тази година.

В последствие се оказа че все пак слънцето бая ни е ударило. Аз се прибрах и се трупясах на дивана, а на момичетата всичко им беше червено въпреки шапките.

Градището над с. Кънчево

Март месец се отвори с прекрасно слънчево време на фона на предните два месеца мъгли и дъждове. Естествено, веднага ме хвана саклета и трябваше да се разтъпча някъде.
Целта беше връх Калето до село Кънчево. В България има поне хиляда връха с това име произлизащо от това че там се намират останки или руини. Конкретно това Кале е средновековна крепост, охранявала прохода от Търново към Борилово и Стара Загора. Крепостните стени с дебелина 2-8 метра са имали неправилна многоъгълна форма. Зидарията е от ломени камъни споени с бял хоросан. Общата площ на укрепеното пространство е около 10 декара.
Бях идвал тук преди няколко години. Параметрите бяха ясни – час и нещо ходене, 200-300 м денивелация, драпане по камъни и награда със забележителна гледка отгоре.

Хванахме се със Сашо и Цвета и към обяд бяхме в село Кънчево. От там към крепостта тръгнахме по синята маркировка.

На излизане от селото минахме покрай един каптаж, който беше нашарен като туристическо информационно бюро – жълта пътека за Ръжена насам, жълта за Розово – натам, синя за крепостта – направо. Тук започна да става малко кално. А аз точно бях оставил бойните чепици при обущаря и бях тръгнал с многоизстрадалите маратонки… Дали пропускат вода? Пропускат и камъни и дървье 🙂

Рекичката покрай чешмата беше доста пълноводна и не можехме да пресечем на обичайното място.

Така че кой с тояга, кой с лъвски скок се оправи от другата страна.
След малко излязохме на полето. Тук маркировка няма и предния път като идвах се лутахме поне един час. Тогава свалихме трак от GPS-а и сега си спестихме изгубването.

Калчицата взе да става сериозна и когато внезапно ми захладня на пръстите почнах да си мисля че влагата ще ни спре. Сашо обаче право рече че „щом тече надолу, значи горе ще се е изтекло“ 🙂

Пътеката влезе в гората и ни посрещнаха хиляди цъфнали божури. По пътеката, по поляните – навсякъде.

Наклонът нагоре взе да става постоянен и излязохме на скалите. Видиш ли синята маркировка да тръгва отвесно по камъните, значи стягай си гащите 🙂 Задрапахме здраво нагоре, като отвреме-навреме включвах 4х4 режима. Тук някъде понесох щета от 1HP – ожулих си палеца на ръката.

Поглед към източния баир. Нашия беше по-висок – няяя :p

Иманярите бяха прекопали доста от поляните

На върха

Знамето на върха беше виждало по-добри времена… Всъщност беше се превърнало в парцал, висящ на 2 кончета. Ха, честит 3-ти март.

По този път бяхме дошли, а долу до къщурката се вижда чешмата.
Поглед към Кънчево.

Снимките не могат да пресъздадат усещането за награда. Да видиш селото в далечината и да си кажеш „Ама ние ЧАК от там ли дойдохме?!“ 🙂

Поглед към Ръжена – разстояние по права линия около 4км

Кънчево с Казанлъшката долина

Стана време да хапнем. Разпъна се софрата, а да отбележа че мръвката е там, макар и много да не се вижда 🙂

Да хапваш докато си седиш всред древните баири – безценно

Взехме да слизаме надолу и потънахме в гората.

Мислехме на връщане да минем през едни големи камъни, които се виждаха наблизо. Легендата им е че са древен тракийски храм на Слънцето.

Прецапване на поредната рекичка

Зареждаме мана от траките
Някой зареждат повече 🙂

От там някак с нежелание тръгнах на обратно. Хубаво е човек отвреме-навреме да хване гората и да се откъсне от тълпата и цимента. Това много ми липсваше последните няколко месеца.

Турия – Пиростията

Пиростията е от по-неизвестните тракийски светилища, но не и от по-дребните. Представлява един голям камък, сложен върху три други камъка във форма на „пиростия“ – триножника с боба който се слага над огнището. Легендите казват че в хоризонталния камък се събира вода и който пие от нея ще се изцери.

В интернет няма почти нищо по въпроса как да се намери въпросната Пиростия. Има 1-2 блога с неясни обяснения, а единствените координати които можеха да се намерят бяха от обекта в Wikimapia. Даваха го 4-5 км в страни от главния път Павел Баня – Брезово. Това си е стабилно разстояние за ходене по непознат терен, така че се заредихме с хапване и пийване и нагласихме графика да тръгнем рано сутринта, към обяд да намерим мястото (с добавено време за достатъчно изгубвания), и надвечер да се приберем обратно в Стара Загора.

Реално се оказа че ходенето е около километър и половина (вместо 5), като оставихме колата в страни от пътя. Изпреварихме графика с 5 часа, вместо обяд си направихме закуска и попсувахме свободата на словото в Интернет и как обектите в Wikimapia се слагат на фантазия… На обяд вече се бяхме прибрали.


View Larger Map

Като пътувахме от Павел Баня след село Турия има две големи разклонения на пътя. Първото изглеждаше задънено до една поилка за добитък. Кравички пасяха наблизо, та рекохме да попитаме човека за пътя. Нищо полезно не измъкнахме от него – „Пътя за боклуците ли? Не знам, аз не съм от тук…“ Както се казва – една работа има човека да обикаля баирите с кравите и той каква да я свърши…

Второто разклонение беше по-стабилно – с поляна край реката, огнище и 3-4 пътя които тръгват от там в различни посоки. В далечината се виждаха някакви къщурки. Бях чел в интернет че с джип или по-висока кола може да стигнете до самата Пиростия – глупости. Оставете си колата тук и хванете пътя пеша. Не е толкова далече.

Паянтови мостчета над реката, която може би се пълни на пролет.
Заграден каптаж

Оказа се че черните пътища имат разклонения едва ли не през 100 метра и още в началото човек може да се изгуби из горите. За наш късмет видяхме един дядка и го питахме за пътя. „А, за Пиростията ли, това е пътя. Ей там хващате покрай папратите надясно и все напред ще вървите. Ще минете през едно равно с черешови дръвчета… Така де, те са изсечени, само дънерите им стоят. И ще видите в далечината камъка, няма как да се изгубите“. Значи когато местни ми обясняват за пътя винаги си имам едно на ум. Половината от тях си нямат идея за какво говорят и просто сипят разни неща, за да се чувстват важни. Другата половина могат да ви прекарат през целия свят с „второто ляво, петото нагоре, долното дясно направо“. Чичката обаче явно знаеше за какво става въпрос, та хванахме вдясно от папратите. Да отбележа че напред никъде не видяхме останки от черешови насаждения, нито равно място, а Пиростията се оказа в гъста гора и от никъде не може да се види 🙂

Дълбоки коловози

Пътят беше ясен, като се позачудихме на няколко разклона, но ни гонеше някакъв див късмет и никъде не се наложи да се връщаме. Държеше лек наклон нагоре. Имаше тук-таме някаква маркировка – жълта стрелка напред без надпис какво сочи. Не червено-бяла туристическа, както четохме в интернет. След около километър пътя почна да се губи в обраслата го растителност.

Колония диви къпини беше налазила един голям участък

След около половин километър видяхме закована табелка и се зарадвахме че поне сме на правилния път.

Според очакванията имахме още 3-4км вървене, а пътят внезапно се стесни до пътека и пое стръмно нагоре по каменистия склон. Аз вече издишах когато Сашо извика отпреде „А, ей го бе“. „Какво ей го?“ „Ми това е, стигнахме“ Шах и мат 🙂 Въобще нямаше да обърна внимание че някои от камъните са големи или че са подредени един върху друг. Имаше си табела за природна забележителност, и друга по-малка табелка, че се охранява от държавата.

Направихме си една закуска до Пиростията, пообиколихме и се върнахме. Доста е чиста и запазена местността за разлика от подобни дестинации (примерно мегалита в Бузовград е затънал в боклуци). Като цяло пътя беше около километър и половина, без сериозни денивелации. В началото има удобно място да се остави колата. На отиване го взехме за около 45 минути, на връщане – за 20. Ако се чудите къде ви се ходи в топлия летен ден – това е мястото.

Съботна разходка над Стара Загора

В събота се отвори един прозорец от няколко часа свободно време, а аз отдавна се бях заканил да хвана къра. Времето беше идеално – средни облаци, лек ветрец, комфортни 30 градуса (не повече). Прицъках GPS-а и се оказа че има батерия (напоследък след разходка забравям да го изключа и когато ми притрябва после се оказва че няма никой вътре) – нямах никакво извинение да се мотая повече 🙂 Бях се заканил на този маршрут Дъбрава – Боров Дол – Загорка но в обратна посока – през Загорка, нагоре през баирите с идеята някак си да стигна до Дъбрава. Не бях много сигурен дали ще ми стигнат силите до края, но маршрута даваше много опции за прибиране през Аязмото. Щях да тръгна към 13 часа и до към 16-17 планувах да се прибера. Тази разходка придоби кодовото име „Равен-път-тука-нема“…

Намерих една лека раничка, напълних едно шише вода и се зачудих какво да взема за снимане. Не ми се мъкнеше цялата багажерия като знам че ме чакаше яко изплезване нагоре. Не знаех какви гледки ще ми предостави гората. Очаквах да има някакви малки пролуки през които да прозира Стара Загора в поглед отгоре, но не достатъчно че сериозно да имам нужда от дълъг обектив. Освен това въздухът беше прашен и синкав. Така че взех широкото стъкло, с което си щракам дефаултно и запраших. Тук ще спомена само веднъж, макар през целия път да ми беше терсене – не можах да си наместя нещата в раничката. Все нещо ми убиваше на гърба. Апарата гледах да го държа вътре да не ми се мотае по врата и на всяка снимка практически свалях и вдигах раницата. Не е удобно. Изпуснах ценни кадри, защото ми писна да повтарям това упражнение…

Някакви красоти хващаха окото още преди да тръгна
Времето беше много угодно

На улица Хан Аспарух има три високи блока, до които има някакви странни покривчета. Предполагам че мазетата под блоковете едно време са били убежища, а това са били изходите от тях.

Дупка

Свих покрай бирената фабрика и в далечината изскочиха едни жълти палати. Като ги гледаш отдалече – обикновени къщички на по 3 етажа и половина, но на сателитните снимки от Google Earth се виждат басейни, фонтани, градинки в геометрични форми… Милионерски красоти под носа на старозагорци.

Не е милионерска красота 🙂 Изоставения паркинг в строеж на гърба на "Загорка". На кого би му притрябвало паркинг в гората?

Минах зад бирената фабрика и каква гледка ми се разкри… Поиска ми се да зарежа цялата разходка, да скоча през оградата и да остана тук до живот 🙂

Това всичкото са каси и кегове

Продължих през гората. Тук се намира една от вилните зони на града. Наоколо имаше имоти от ранга на малко лозенце с фургон до четиризвезден палат с басейн.

Палат със среден брой звезди

Скоро стигнах реалната стартова точка на маршрута ми. Бях на асфалтовия път, водещ към воеводската чешма и изоставената детска градина. Вместо към тях хванах през гората. Пътеката придоби стабилен наклон и скоро достигнах първото от много очаквани разклони и първия избор. 99% от пътеките от тук нагоре ги има в OpenStreetMap и човек може доста прилично да си планира разходката. Хванах лявата пътека, която ходеше към Дъбрава по напряко. Няколко метра по-нататък имаше бетонна постройка – някакво хидротехническо съоръжение от водопроводите из Аязмото. Чува се водата как гърми вътре, все едно има подземен водопад. И тук първата изненада – някой преградил пътя с бодлива тел… Ядосах се – така не се прави. Не мога да цитирам точните членове и алинеи от закона, но бях видял някъде да пише че собственик на имот няма право да прегражда път, минаващ през него. Нямаше нито табели „Частна собственост“, нито никакви. Някой хванал и ей така забучил десет колчета с бодлива тел напреко на пътя. Почудих се… можех да се върна до първия разклон и да хвана дясната пътека, но той много обикаляше и може би щеше да ме забави поне с час. Поогледах телта, па си рекох че съм достатъчно кльощав и минах.

Тук се почна едно яко катерене, което ми разказа играта. Излязоха ми дробовете и всички карантии и сърцето ми се разшляпа. Пулса ми беше като картечница и имах чувството че ще пукна. По теорията за единия милиярд сърцетупвания това нагорнище ми свали няколко седмици живот 🙂 През 20 метра спирах за почивка и 1 километър го взех за около час. Някаква пчела ме хареса и ме изпроводи чак до върха.

Почивките се правят с лице към изминатия път. Тук за момент съжалих че не бях взел по-дългия обектив.

На края на просеката пак имаше изненада – второ телено заграждение. Е, няма сега да взема да се връщам, я…

Наклонът продължи с малко по-горски вид. Буковата гора беше по-дива от иглолистната дъбрава на Аязмото. Около пътеката имаше кльощави дръвчета, които не правеха особена сянка, но поне имаше облаци. Няколко пъти земята беше отрупана с изпопадали сливи. По едно време чух някакво ромолене и ми стана чудно – намирах се почти на върха на баира, ако имаше поточе, то би се намирало долу в някое дере.

Поточе в консерва. Доста пробита консерва. Ехо, веикато, да ви се губи вода случайно?

Тук по карта трябваше да има едно разклонение, което директно да ме откара в Дъбрава. Вече бях изоставил оригиналния план за обход от по-северната страна защото сериозно бях започнал да капвам. Видях в ляво една пътека, която изкачваше една дига по някакъв невъобразим начин. Първите два опита за катерене на четири крака бяха покъртително жалки. Третия опит беше със засилка от тръбата и успях да прехвърля дигата. От другата страна имаше двуетажно здание от онези за водопроводите. Вратите му естествено бяха изкъртени. Жегна ме някаква слаба жилка любопитство да разгледам, ама въобще нямах желание да се вра в тетанусно свърталище на върха на баира в дън гори тилилейски… Продължих нататък като си гледах картата и след 50 метра се оказа че това не е правилната пътека. Бях се отклонил много рано. Върнах се и направих слизане по гъз от дигата, която бях щурмувал.

Правилната пътека с правилния разклон дойде след 50 метра. След 300 метра наклонът започна да става по-полегат и дори вече по време на почивките не ме беше страх че ако се търкулна ще свърша на километри от тук 🙂 За сметка на това черния път по който се движех започна да се покрива с по-сериозна растителност и да се губи. Подминах един връх отбелязан като „Дъбравски рид – 523м“ на картата. Тук имаше повече сянка и насекоми. Скакалци се мяткаха навсякъде, няколко пъти видях дебели водни кончета, а мухите ме кръжаха постоянно. Ударих първите две глътки вода от както бях тръгнал – до сега само се жабурех. Пътя беше обрасъл с нещо като осили, но по-твърди и с по-малко разклонения. Тези гадове и едни други кръгли кукички ми се забиваха в чорапите и няколко пъти спирах да се чистя.

След двайсетина минути в ляво започна една странна пътека, която я нямаше на картата. Първите няколко метра бяха павирани с камъни. Някакъв признак на цивилизация по средата на нищото? Ако пък не бяха това някакви ЛАРП-аджийски територии… ЛАРП-аджии съм виждал на Аязмото, но много по-надолу – съвсем близо до тенис кортовете до казармите. Съмнява ме някой да се качи до тук помъкнал 20 кила тенекии и инвентар… Както и да е – рекох си че до Дъбрава няма да стигна, ами поне да мапна пътеката. И без това изглеждаше по-ясна от черния път по който се движех. Хванах я и навлязох в иглолистната гора. Още след първия завой ми стана ясно по какво се движа – по трасе за маунтийн байк. Пътеката беше много утъпкана – чак излъскана и имаше следи от гуми.

Завоите си имаха виражи, на някои места дори подпрени с дъски
Имаше рампи за скокове

Някой доста си беше поиграл да направи трасето. На доста места бяха наковани дървени съоръжения. Супер, рекох си аз – щом с колелата минават от тук, значи за пешеходец трябва да е разходка в парка до долу. Да, ама не. Наклоните бяха убийствени, пътеката криволичеше на зиг-заг. Не знам какви колоездачи-самоубийци се спускат от там. Всяко нещо на две колела би се разбило. Всяко нещо което развие скорост над 2 км/ч би се потрошило. На няколко пъти пътеката става толкова стръмна и гладка, че се спусках с голата надежда че ще се спра в някое дърво преди да стана на кълбо. Чувах коленете си как ми казват „Ти ще видиш, само да слезем долу и повече никъде няма да ходим с теб“ 🙂

По едно време огромен трап препречи пътеката. Гадовете подпрели земята с трупи и направили един отвес от около метър и половина да скачат във въздуха да се убиват. Пътеката и без това вървеше в нещо като дере под нивото на гората – нямаше никаква надежда да се заобиколи препятствието. Поспрях и направо се чудех как да продължа. Не можеше да става и дума да се връщам – наклона беше по-страшен от този по който се бях качил в началото. Можеше да се скочи долу, но ако стъпиш на криво ще се търкаляш на кълбо чак до площадките за бадминтон. На всичкото отгоре дъските бяха заковани с огромни стърчащи ръждиви пирони. Ако ги закачиш, тетануса ти е в кърпа вързан. Нито да го скочиш, нито да го изкатериш, може би с рапел да се спуснеш до долу… Излазих някак си на пет крака, като редих сочни поздравления към майсторите дето са правили тая тъпотия. На организаторите на трасето мога да им пожелая да ги шибат всички калинки на света. Да вземат да сложат по една табела на разклоните, да знаят хората да не минават от там.

The megatrap of horrible death, поглед отдолу

За щастие съвсем скоро това безумие свърши и пътеката се сля с друга пътека, която се спускаше към беседките на воеводската чешма. След десетина минути започна да се чува глъчка от гората. Долу естествено имаше хора на пикници. Кой по беседки, кой по земята… Скарата цвъртеше и бирите се лееха. Спрях за почивка на чешмата и най-после имаше къде да седна. Извадих си всичкия чакъл и плевели които се бяха насъбрали в маратонките. Не ме предадоха завалийките, колкото и да се опитвах да ги унищожа. Няма как да не направя реклама – магазин SB, намиращ се на кръстовището на Цар Симеон и Хаджи Димитър. Евтини и здрави.

Наплисках се със студената вода и хванах да се спускам. Под краката си имах асфалт – кеф и удобство неземно 🙂

Ако виждате най-далечния стълб на върха на баира - там бях 🙂
Спрях се за още една почивка на иконостаса

По пътя надолу се разминах с някакъв никонец, помъкнал техника и монопод. Завъртя се да пощрака, ама то от тук гледката към града е все едно на расов кон гъза му да гледаш. Чудех се дали да му кажа за поляната над залата на смеха от където целия град се вижда като на тепсия, но пича много бързо изчезна.

Прибрах се през града, да видят хората тъмен горски субект до ушите в пясък и бурени 🙂 И така завърши съботната разходка. Данните от GPS-a – дължина – 11 км, изкачване – 600 м, слизане – 600м, продължителност – 3 часа. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Не ми стигнаха силите, но имаше много точки в които да прекратя. Не ми хареса колко съм се разплул и съм изгубил форма. Надявам се до края на лятото да направя поне още една-две такива разходки, а ако на някой му се идва – няма да откажа компания 🙂

Тук можете да видите точния маршрут по GPS и мястото на всяка снимка (цък за по-голяма версия):

Над Загорка


EveryTrail – Find hiking trails in Californiaand beyond

Разходка от Стара Загора до Борилово

Днес реших да си направя една разходка по маршрут на който се каня отдавна – от Стара Загора през Дъбрава към Борилово. Общо разстоянието по картата излиза към 10 километра. Това щеше да ми е почти рекорд (повече съм ходил единствено от Добринище до х. Гоце Делчев – 2х10 км отиване и връщане), а през деня щях да имам още работа и не трябваше да съм капнал. Така че реших да си спестя връщането и се разбрах със сестрата да ме вземе с колата от Борилово след някакво време. Вода не взех, тъй като по пътя щях да имам много чешми. Почудих се дали да не тръгна хептен лек, но взех и фотоапарата.
Времето беше топло, по небето имаше леки облачета. Надявах се да се спася от жегата в гората.
Първите 30 минути бяха в града – през градската градина, нагоре по алеята с фонтаните и в Аязмото. Още много хора мислеха като мен че горе ще е по-хладно (не беше), защото по алеите бъкаше от живот. Хванах пътеката за Воеводската чешма, която щеше да е първата отметка по пътя.

Изглед към източната част на града
Спирка за отдих

Лека-полека навлизах в „не толкова градските“ части от парка. За хората там това вече си беше гора, а в гората туристите се поздравяват. Някои от по-младите не поздравяват, а си гледат гузно в краката.

Малко параклисче по средата на пътя

На Воеводската чешма има беседка, която обикновено е пълна с бира и скара и прилежащите им готвачи. По чудо там нямаше никой. Тамън си викам че ще направя уникална снимка на чешмата без хора в кадър и изненада – по пътя дойде кола, от горе се изсипа една тумба хора, отзад ме настигнаха някакви лелки… и джамбурето горе стана пълно 🙂 Без снимка там.
Пих една студена вода и хванах нататък към Дъбрава.

Етажната растителност води борба за светлина. Някои треви си взимат светлината директно от тока 🙂

След малко стигнах до изоставената детска градина. За нея се носят митове и легенди. Историята казва че митрополит Методи Кусев я е издигнал в отплата за водата за Аязмото отбита от Дъбрава. Сградата не изглежда толкова древна – ток и всички блага на цивилизацията си има. Не знам от кога е изоставена, но все пак – детска градина по средата на гората? Хмн.
Развалата беше доста по-напреднала от предния път като бях тук. Оградата беше изядена на няколко места и свободно се влизаше в двора. Някои прозорци бяха изкъртени или отворени и при повече желание може да се влезе и в сградите. Нямах такова желание.

Детската градина - поглед отпред

Врата към ... котелно?

Разбити прозорци

Нататък разбития асфалт свърши и пътеката стана горска. В ляво беше дълбокото дере на река Неизвестна и гората беше навсякъде. Движех се по римски път. Не знам дали наистина са го построили римляните, или само са го използвали, или си е чисто и просто природно образувание. Но знам че камъните бяха само по пътеката – в гората не виждах такива. Острите им ръбове бяха по посока срещу наклона. Ако бяха сложени наобратно, ходенето щеше да е много по-трудно.

Камъни

Римски път

Тук както си снимах камъните отзад ми връхлетяха две мацки. По целия път от детската градина до тук не срещнах ни един човек, тези сигурно бяха някакви нинджи да не ги чуя.

Финалното баирче, след което почва селото

Къщи

Стигнах чешмата в началото на селото и се напих. Напоследък си намерих някаква техника за пиене. Устата се пълни с вода, която се преглъща на малки глътки. Така от 2-3 пъти се напивам, а количеството не е толкова че да ме бутне или да почне да ми се плацика в корема. Естествено при по-продължителните почивки гледам да пия повече вода, че организма си иска и количеството. Вече и без това бях изкарал солидно количество пот.

Забранено е миенето на нарушителите

Продължих към местноста Орешака, където щеше да е втория чекпойнт по пътя. Разлаях селските кучета, разбягах селските котки. Тук имаше една отсечка от 300 метра, която ми разказа играта. Наклонът беше сериозен, слънцето яко напичаше и сянка нямаше. Докато катерех с изплезен език си представях как съм с колата, газта до ламарината на втора и приятното ускорение… Мечти. Само на този баир изкарах поне един литър пот. Чудя се как хората мразят да се потят и се пръскат с разни химии против потене. Потта е част от естествения терморегулационен механизъм на тялото. Потта охлажда с изпарението си. Няма пот – прегряваш. После идва топлинния удар…
В Орешака както винаги беше пренаселено. Там е нормално да има 3-4 коли с барбекюта, 1-2ма отделно да си мият колите от чешмата, да пушат скарите и да се лее чалга. Този път имаше и циганска сергия за семки – ВТФ!? Изненадата беше че чешмата не тече… Няма нищо – долу се бях напил, а и по пътя преди Борилово трябваше да има още една чешма.

Чешмата не тече

Тайфата

Преди Дъбрава си бях погледна телефона и видях че нямам обхват. Не знаех за напред как ще е, така че още тук се обадих на сестрата – след един час да тръгва, ако няма следващи инструкции. Навлязох пак в гората. Тук беше царството на мухите. Бяха ужасно много и ужасно големи. Не знам как не ме вдигнаха да ме занесат в гнездото си! При всяко вдишване имаше сериозна опасност да си хапна мухи.
Наклонът беше стабилен и почнах да изплезвам език. Нищо – за това бях дошъл. Оставаха към 4км и имах нужда от такава тренировка, че напоследък много бях атрофирал.

На места се виждаха дълбоки гьолове

След малко наклонът свърши в кръстопът на черни пътища. Тук е момента да вметна, че картата от OpenStreetMap е много точна в региона около Стара Загора. Аз съм качвал много тракове, но има и много други хора, които допринасят. За конкретната пътека трябва да благодаря на LandShark.
След кръстопътя изкачването свърши и пътя започна леко да се вие надолу – все едно разходка в парка.

Сгради в далечината... поделението до Змеево?

Времето беше с мен и когато излизах на открито, облаци скриваха слънцето. Когато слизах в гората – изпичаше. Много е хубаво човек да се откъсне от грижите и да има само пътя под краката си. Няма работа, няма сорс, няма пари, няма жени, няма коли… Пречистващо е.

Камъните по пътя бяха розови

Първите покриви на Борилово

Тук ми се стори че съм много близо до крайната точка (очите винаги лъжат) и звъннах на сестрата да тръгва. На откритото обхватът беше идеален. По GPS бях доста напред с времето – от Дъбрава до тук ми беше отнело 20 минути, а очаквах да е поне час по нагорнището от Орешака.

Пътят продължава

Локвата с лайняните пеперуди

Трябваше да наближавам чешмата над Борилово, където вече се надявах да пия. Минах покрай едно малко зидче и чешмата беше там. За съжаление и тя беше суха. Тъпа работа… Тук онзи ден беше валял порой поне няколко дни. Гигантските гьолове свидетелства за това. Къде беше водата в чешмите?

Йеее, чешмата

И тя суха

Продължих да слизам към селото. Тук таме вече се виждаха следи от цивилизация – огради, горски ранчота, стълбове за ток. Овощките покрай пътя бяха отрупани с плод.

Мъничко червеничко... на високо

Започнах да съжалявам че не обичам да ям такива работи

Шосето вече се вижда

Краят наближава

Краят му се вижда

Та-дааа...

Със сестрата се бяхме разбрали да се чакаме на центъра, така че хванах табелата „Център ->“… Изкара ме на малко площадче с хранителни стоки и спирка на автобуса. Имаше разписание и ме е яд, че не го щракнах. Щеше да е полезно, ако някой реши да повтори маршрута без да има бакъп да го вземе и да го върне в града. По спомен делничните дни имаше 6-7-8 автобуса (може би на всеки час и половина), а празничните – един тръгващ от града в 9, един в 16 и още един.

Бориловска котка

Тази я набарах и ме уби от мъркане

Финал

Равносметката по GPS трак е следната – 12 километра, взети за 2 часа и половина. От вкъщи до Дъбрава – два часа, от Дъбрава до Борилово – половин час. Не било толкова далече… Не мога да кажа че по пътя имаше кой знае какви красоти, но за тях съм си приготвил друг маршрут – към Змеево и Ягода. Надявам се някой път да намеря време и за там 🙂