Стара Загора – вр. Цветето – телевизионна кула

Всяка последна събота на месеца ТД „Сърнена гора“ организират общоградски походи в околностите на Стара Загора. Имах нужда от малко теренна терапия, та рекох един път да пробвам да си причиня такава масовка. Прогнозите за времето бяха „интересни“ – потоп в западна България, чиято периферия можеше да се усети и при нас около обяд. Маршрутът беше: езеро Загорка, връх Цветето, чешма-заслон край телевизионната кула.

Цялата публикация „Стара Загора – вр. Цветето – телевизионна кула“

Стара Загора – Дъбрава през връх Купеларица

Стара Загора не е от най-планинските градове 🙂 Въпреки това в околностите му могат да се намерят няколко маршрута подходящи за любителите на вертикалните пространства и природата 🙂

Цялата публикация „Стара Загора – Дъбрава през връх Купеларица“

Августа Траяна – „Военният терен“

Стара Загора е един от древните градове в света. Най-ранните следи от цивилизация се отнасят към края на 7-то хилядолетие пр. н. е. Намерени са останки от всички епохи, но едни от най-запазените следи – каквито продължават да се откриват при строежа на всяка съвременна сграда, са от античния Рим. Всички тези са добре проучени и документирани.

Случайно попаднах на един добре разработен обект, за който не можах да намеря почти никаква информация.

Цялата публикация „Августа Траяна – „Военният терен““

Момини Гърди

Връх Момини Гърди се намира над Старозагорските минерални бани. Името му произлиза точно от външния вид на терена, погледнат от Баните 🙂

От доста време гледахме за една разходка на там. Преди няколко месеца имахме един опит за изследване в тази посока, който беше осуетен поради непристъпната джунгла. Бяхме тръгнали в едно кално и мокро време и това също малко допринесе до неуспешния край.

Събота се очертаваше същия валежен климат, но хъса ни беше повече 🙂 А и имахме идея да заходим от към Сулица – по друга пътека от друга карта.

В Сулица ни посрещна лек ръмеж. Имахме около километър кърски път. Почвата беше глинеста и се лепеше по обувките. Порастнах поне 20 сантиметра височина. Онзи деншните изпепеляващи жеги ми се струваха абстрактно понятие на фона на лекия дъждец, който ни миеше физиономиите.

IMG_5670

След половин час излязохме на поляна с ловджийско чакало и хранилка. От тук пътеката трябваше да направи чупка и да влезе в гората.

IMG_5684

Само че пътека – йок 🙂 Обследвахме линията на дърветата. Тук-таме като че ли се виждаха малки пътечки, по които са минавали животните. Но всичките тези се разсейваха и изчезваха след няколко метра навътре. Почти се бяхме отказали, но с един напън успяхме да пробием храсталака. Влязохме в борова горичка, през която се вървеше малко по-лесно. Почти успяхме да си върнем надеждата, когато след 20 метра се озовахме в поредната джунгла. Дъждът беше спрял, но мачетето на Сашо изтърсваше двойно повече вода от дърветата 🙂

Следващите 500 метра бяха мъка. М-Ъ-К-А. Взехме ги за час и нещо. Имаше акробатика. Имаше патешко ходене. Имаше псуване. Имаше трески забити в пръсти. Само пътека нямаше. Опитвахме се да следваме следата от картата, надявайки се че все някъде ще намерим по-проходима част от нея. Такава нямаше. Явно картата беше стара. От тук човек не беше минавал с години и природата си беше взела всичко обратно. Няколко пъти си мислехме да се откажем. По нас нямаше сухо място. Тъч скрийна на GPS-а ми вече отказваше от влагата, която се беше събрала по него. Но да оставим резултата 2:0 за Момини Гърди? Не 🙂

Тук-таме намирахме малки полянки с отсечени пънчета. Имало е човешка дейност тук. Но съдейки по мъха върху пъновете, който беше дебел два пръста – не е било хич скоро. По едно време наклонът се успокои и вече ходехме почти по равно. Стигнахме малка поляна с много старо огнище. Намираха се няколко шишета. Стъклени! На дъното на едното успяхме да разчетем „БДС 1987“. Чувствахме се като археолози 🙂

IMG_5681

Вече си мислехме да наречем това „върха“, да му теглим 10 майни и да си ходим. Но като че ли видяхме лека пролука напред. Почти като тунелче в храсталака. Хванахме го така на майтап и – о, чудо! – след 10 метра стигнахме нещо, което не очаквах да намерим – котата!:)

IMG_5679

Вече съвсем бях отписал това начинание, но все едно пресякохме финиша с гордо вдигнати глави 🙂 И точно до котата намерихме и единствената туристическа маркировка, която видяхме за деня.

IMG_5680

Някой ако не вярва – ей на 🙂

Последва час храстолазене обратно. Като се върнахме Сашо си е пуснал трите части на Рамбо. Гледал ги и вика че Рамбо ряпа да яде с неговата скромна джунгличка, в сравнение с нашата 🙂

Имаше известна доза кеф, че намерихме това, за което бяхме тръгнали. Разбирам какво се е случило с пътеката – гледки от върха няма, районът не е особено атрактивен. Няма данни за крепости, които да привличат иманяри. Няма хорски мерак и всичко се връща обратно към дивото състояние. Което не е зле, ако сте тръгнали за по-непосещавани местенца. Имаше елементи от типа „blast from the past“ с находките, които се намират горе. Усещането че ходиш по места, по които човешки крак не е стъпвал от години е доволно.

Екопътека „Сухата река“ – да, бе…

„Красиво кътче от Средна гора, подходящо за разходка,колоездене и питници през цялата година. Предлага загадъчни и красиви места,носещи спокойствие, позитивна енергия и радост. Създайте си невероятни спомени в тази закътана котловина близо до големия град,но застинала във времето, даряваща ни с толкова много красиви моменти.“

Това гласи описанието на това място в „любимия“ ми сайт – Wikimapia.

За мое разочарование реалността беше на светлинни години назад.

Събота сутринта след една камара провалени планове (вече взе да ми става навик) реших да направя едно проучване в тази посока. Обектът седеше в Wikimapia и ме дразнеше от много време. През това време направих няколко проучвания и се оказа че никой не е чувал за Сухата река. Да са изградили еко пътека толкова близо до града – щеше да се чуе и по националните новини. За това цялата работа ми изглеждаше като кьорфишек и отидох без никакви очаквания.

Хванах околовръсното в посока Казанлък и свих в дясно за барата. Мястото малко трудно се намира, за това направо давам трак (хем и да пробвам една нова мапърска услуга):

Пътеката започва от жп-линиите, почти както маркираната пътека за Ягода. С тази разлика че не се ходи по пътя на влака, а веднага се пресичат и се продължава направо. След 2 минути се излиза на асфалтовата алея за вилите в Баритна мина и естествено дворните кучета се разлайват. Асфалта свършва почти веднага, а пътечката се движи в дола, точно по Табашка река.

След ужасните дъждове и наводнения от последните седмици рекичката представлява едно весело поточе, което скача по няколко камъка. Но в по-голямата си част си тече тихо и спокойно. Струва ми се че ако лятото беше истинско лято, мястото би оправдало името „Суха река“.

IMG_0840

Пътеката е широка и се движи измежду частни имоти. Повечето са изоставени и полуразрушени. Само два пъти ме лаяха кучета и това е малко тъжно. Естествено, където има хора – има и боклуци. Сухата река не правеше изключение. Определено не е място, където бих отишъл на пикник. То и нямаше къде де – покрай реката нямаше поляни, не видях огнища или маси – нищо.

Най-голямата атракция беше един воден пад от три метра и изградената до него чешма. Имаше мраморна плоча с изчукан от времето надпис, в който успях да различа само: „рмс, партизани, национално“.

IMG_0843

Теренът беше почти равнинен и скучен. В дясно имаше борова гора и все се надявах че пътеката ще кривне натам. В дясно досами мен течеше реката и имах чувството че аха аха и да се излее по пътеката. В дясно отвъд реката бяха повечето съборетини, като около тях растеше онзи тип джунглеста гора, която се въди по влажни места. Хванах един разклон в тази посока, да видя малко разнообразие. Той направи няколко S-образни завоя и се изкачи двайсетина метра нагоре до някаква успоредна пътека. Тук вече нивото на разрухата надминаваше очакваното и пътеката беше почти обрасла. Гората пък беше от онзи гнусен анемичен вид – все едно бурени които са израсли до нивото на храсталаци. После храстите са се напънали още малко и порастнали до височината на дървета. Хич не ми беше приятно там и се върнах обратно долу до реката.

IMG_0847

Продължих още малко, а пътеката малко по малко ставаше собственост на джунглата. От ляво, дясно и от горе се спускаха хищни лиани и увивни растения. Ходех в нещо като постепенно стесняваща се фуния. Когато клоните почнаха да придобиват тръни и шипове си рекох че това е капан и стига толкова 🙂 Кръгом.

Гвоздея на програмата беше една от полуразпадналите се къщи. Тази нямаше дори ограда, но пък имаше табела – „Не влизай! Може да съм наоколо!“. Да бе 🙂

IMG_0859

Бих казал че маршрутът става за половин-един час нестандартна разходка ако са ти омръзнали Аязмото и останалите паркове. Нищо повече. Не ме изкефи. Никаква екопътека не е – обикновено дере. Нищо еко няма там, дори напротив – ако гледаш боклуците. Няма маркировка и нищо. Въпреки всичко съм доволен да видя някое ново местенце, така че това си беше един час разходка, за който не съжалявам.