Тъжа между зимата и пролетта

Много време стана от как да сме бедствали качествено и душичката ме сърбеше за малко мизерстване. То си е като лекарствен елемент срещу градските нерви и суматоха. Прогнозите за уикенда бяха доволно апокалиптични – дъжд, сняг, ветрове и бури. Да добавим и летните температури от последните седмици, и да получим една доза кал и киша.

Цялата публикация „Тъжа между зимата и пролетта“

Нова година – 2016

Изтече още една година – за добро или за зло. Събитие, което трябваше да бъде почетено както трябва – с добра компания, на правилната локация и с подходящото настроение.

Планът беше сложен. Експедицията щеше да се проведе на два лъча – Старозагорски и Черногорско-пловдивско-карловски 🙂 Дестинацията – Мушатката – 5-звезден балкански заслон над град Шипка. Преходът – нищо особено – час – час и половина спокойно драпане нагоре.

Цялата публикация „Нова година – 2016“

Мургаш – земя на ветрове и мъгли

Панорамна разходка, чудесно време, як мохабет и бивак при под-нулеви температури – какво повече може да иска човек? 🙂

Денят започна в 5:55 сутринта когато Мартин ме събуди по телефона. Всъщност денят беше започнал няколко часа по-рано с коледното парти на ORM.BG и моя опит да изям микрофона на караокето, но това са други неща 🙂 5 часа сън и сутришната рутина е ясна – печене на принцеси, зарежам нафта, забирам Мартин и настъпваме асфалта към Елешница.

Към 9 часа сме на Елешнишкия манастир. Манастира има интересна църква с полу-реставрирани външни стенописи. Има един Мурджо който първо се прави на страшен, но после започва да върти опашки. Има и един чичка, който ни гледа подозрително. Питам го ей така, колкото да се установят взаимоотношения – това отзад ли е пътеката за Мургаш? Това било – пишело го ей там на картата. А картата е карта за чудо и приказ – три точки, съединени с три линии…

IMG_0071

Почнахме да събираме багажите, когато пред манастира спря софийскo комби, натоварено с младежи. Докато Мурджо си отвори устата да ги залае и те вече бяха дръпнали нагоре по пътеката. Леки без багаж, сигурно бяха тръгнали да направят еднодневна разходка до Мургаш.

Пътеката тръгна стръмно нагоре, през гората. Маркировката е жълта и вече е доста поовехтяла. Но ние винаги сме подготвени на тема карти и това не ни бърка. Пресякохме малко поточе до една иззидана чешма, а от там нататък наклонът вадеше душите ни. Този участък беше превзет от шипки, акации и всякаква шипчеста гняс, та не беше много приятно. Но съвсем скоро излязохме на черен път, където вече ходенето беше като разходка в парка.

На триста метра височина над манастира излязохме на първото по-открито място. А гледката назад спираше дъха. Главата на Витоша беше побеляла и плуваше като остров в море от мъгли… Миналата вечер в някакво моментно умопомрачение бях оставил дългия обектив вкъщи и сега съжалявах.

IMG_0106

Направихме първата по-сериозна почивка до една ловна хижа. Хапнахме малко сладко, пихме една вода и газ напред. Наклонът вече се взимаше по-благо и почивките бяха по-нарядко, но гледките бяха все така благи.

IMG_0092

От тук нагоре има доста маршрути, но ние карахме по жълтата маркировка. Тя ни вкара обратно в гората и ни обърка с един черен път. Вместо да се върнем да търсим разклона, рекохме да перем право нагоре през баира 🙂 Разстоянието на картата беше не повече от 200 метра и 20 почивки.. Черния ми дроб работеше по преработката на снощния алкохол и негодуваше срещу това натоварване 🙂 Но в края на краищата издрапахме горе на първото по-открито било за тази разходка.

IMG_0095

Въъй, от това дере ли бяхме излезли?

IMG_0096

Пред нас се виждаше хижа Мургаш и това ни даваше сили. Това което не знаехме е, че това въобще не беше хижа Мургаш 🙂 Но пък силите си бяха там 🙂

IMG_0112

Хижата се оказа отзад на въпросното баирче. До там имаше широка горска магистрала, но ние бяхме били един шорткът напреки на баира. 100 метра грешна денивелация 🙂 Но нищо, за нула време пред нас цъфна сградата на хижата.

IMG_0118

Изглежда е в голям ремонт. Всичко беше заключено, но това не ни притесняваше. Планът беше с Мартин да сме съквартиранти в неговата палатка. Заехме се да я опънем, което беше нелека задача с каменистата поляна. От някъде цъфнаха и група моторджии да ни гледат сеира 🙂

Половин час по-късно стегнахме багажите за връх Мургаш. Ком-еминейската пътека минаваше малко зад хижата и тя беше това, което ни трябваше.

IMG_0119

Скоро излязохме от гората и пред нас на откритото се видяха сградите на метерологичната станция на върха. Мургаш е един от най-ветротивите върхове в страната. Преди месец ветромерът на метерологичната станция се счупил, а той е проектиран да измерва скорости до 144 км/ч… Но ние днес хванахме перфектен тих и ясен ден 🙂 Докато се нижем нагоре, видяхме малка групичка да се движи паралелно на нас отдясно. А, това са младежите от комбито! 🙂

IMG_0133

IMG_0136

Почекнахме се малко и си бихме камшика да слизаме към палатката. Минаваше 3 следобяд и не ни оставаше много дневна декемврийска светлина. Освен това мръвките нямаше да се изпекат сами.

IMG_0153

Докато стягахме огъня, започнахме да чуваме едно боботене, което се усилваше. По пътя цъфна пикап, който спря пред хижата. Трима души, които бяха дошли да свършат малко работа по ремонтите. Бяха благи хора – нямаше проблеми за палатката или да си запалим огън отвън. Даже ни поканиха вътре и ни се чудеха на акъла да спим отвън. Изказаха се съмнения в душевното ни и психическо състояние 🙂 Но ние за това сме дошли. Вътре можем да си спим и вкъщи 🙂

Ей така открихме вечерта:

IMG_0155

IMG_0162

Покрай нас се случваше красив залез, а аз за пореден път се мъмрех че не съм взел дългия обектив.

IMG_0175

Малко след като слънцето се скри падна роса, която бързо се превръщаше в скреж. Бях изненадан да видя как раницата ми, която бях оставил отвън тръгва да отива към Замръзналото кралство 🙂 Но ние нямахме особени притеснения – бяхме подготвени за тежки зимни условия. Спални чували за под-нулеви температури, яки полари, шапки, якета и панталони. И огромния нестинарски огън, който си спретнахме 🙂

IMG_0204

Бяхме се зарекли че няма да прекаляваме с трапезата, и дори Мартин беше взел само половин хляб 🙂 Но към 10 часа вече очите ни се затваряха и затъркаляхме закръглените си форми към палатката 🙂 Ноща започна хладно, но чувала се стопли за нула време. А когато джобната печка влезе в обороти, температурата скочи до границата на потенето.

Цяла вечер му хърках и пърдях на Мартин, не му блазя как е спал 🙂 Към 7 сутринта взе да става светло и една писклива гарга реши че трябва да ставаме. Точно на време за супер панорамен изгрев.

IMG_0242

Ниските долини бяха наводнени от плацикащи се мъгли. Това щеше да се превърне в основна тема на деня.

IMG_0232

Събрахме багажите и хванахме надолу.

IMG_0262

Успяхме да изненадаме двойка плашливи кончета, които се изнизаха в панически галоп 🙂

IMG_0264

Дерето на Елешнишкия манастир беше като казана на Баба Яга – мъглата се протягаше и бълбукаше като живо същество.

IMG_0273

Горе на билото ни печеше жежко слънце и неведнъж спирахме да сваляме дрехи.

IMG_0285

Предния фронт на реката от мъгла стигаше до ловната хижа. Нямаше как, поехме дълбоко въздух и се гмурнахме.

IMG_0290

IMG_0297

Страхотна разходка беше. За двата дни сме проходили над 20 км отиване и връщане, с около 1000 метра обща денивелация. Всичките панорамни гледки бяха хубава изненада. Случихме на супер яко време с готини инверсии. Нащраках достатъчно материал да отворя собствен стоков сайт за плуващи мъгли 🙂 Местността е доста посещавана, но все пак успява да носи духа на изоставеното. Мургаш е готина дестинация както за еднодневна разходка, така и за такава с преспиване.

Райски залез и пълнолуние

Малко позабавих този пътепис и дори се чудех дали да го пиша въобще. Причините за това са по-надолу, а ако го виждате, значи все пак съм се наканил да го пусна 🙂 Но едно предупреждение още от тук – ако хапвате нещо, свършете си хапката преди да продължите 🙂

С Краси от доста време бяхме започнали да синхронизираме една разходка до хижа Рай и най-после дойде и нейното време. Нощуването естествено щеше да е на палатки и хамаци, а придвижването – с двойката 🙂

Та така събота сутринта се намерихме на Паниците. Ако съдехме по количеството паркирани (и паркирващи се в момента) коли – нагоре щеше да има доста човешки интерес… Ние пък веднага тръгнахме с фалстарт – на Краси телефона му изчезна. Връщахме се да го търсим, в търсенето впрегнахме най-високотехнологични устройства и часовници, ама нъц! Па то се оказа че телефона е у Рая и всичко беше наред 🙂 Нищо – по закона за запазване на всеобщата гадост, това трябваше да изчерпи фаловете нагоре и да изкараме супер 🙂 Дали?

Който не е ходил – пътеката започва покрай река Тунджа, като съвсем рано се отделя от нея. Тръгва рязко нагоре по много ерозиралия склон на дерето. В двуметровите каньони се ходи трудно – където може избирахме път покрай тях.

IMG_5705

За щастие този участък е сравнително къс и след половин час излязохме горе на равния черен път. Там е и табелата на парк Централен Балкан, където направихме първата подкрепителна спирка. Последва още едно ерозирало дере, но с много по-човешки вид в сравнение със стартовото. След около още половин час излязохме от дърветата на открито. Пред нас се откри гледка към връх Ботев и за по-наблюдателните – Райското Пръскало в подножието му. Беше късен август и очаквах то да е доста пресъхнало, но вода имаше:

IMG_5715

Следва един сравнително равен участък по слънцето. По средата му има пейки с маси, където спряхме да се разтоварим за малко. Обяд наближаваше, но бяхме решили да го направим на Мечата чешма. До там имахме още около час и нещо път.

IMG_5720

Минахме разклона за зимната пътека за Ботев и скоро се озовахме на края на платото. Пътеката почна тайно да се нижи надясно и надолу между дърветата и помирисахме сянката. Не изпуснахме златната възможност да композираме Рая с рая 🙂

IMG_5730

Пътеката слезе надолу и пресече първото поточе. Аз се натирих отдолу му да потърся малко по-интересни ъгли за снимане. Такива имаше, но светлина – не. Слънцето прежуряше и шарената сянка правеше снимките само на бели и зелени петна… Поне скоро стигнахме Мечата чешма, от където точно се изнизваше предната група туристи. Хора имаше много наоколо. Не чак в това количество като да си ходим по краката, но – много. След нас в рамките на половин час се появиха още поне 5-6 групи.

IMG_5741

Хапнахме стабилно, Краси извади и котлонче за кафе 🙂 Само пурите ни липсваха 🙂 И с нови сили продължихме пътя, който бяхме преполовили. От тук нататък пътеката се нижеше в склона на буковата гора.

IMG_5744

Пътеката ходи все напред и няма разклонения. Ако не сте идвали до сега, няма никакъв шанс да се изгубите.

IMG_5752

Последното бетонно мостче е като чекпойнт за почивка. Неслучайно надписа гласи „включи на 1-ва предавка и 4х4“ 🙂 От тук нататък започва голямото изкачване за излизане от дерето. Но преди това – почивка. С отстрелване на водоскоци и фотографи.

IMG_5755

IMG_5765

Следващата част се характеризира със стръмно изкачване по серпентината която се вие напред-назад. Има си и местните забележителности. Полегналото дърво.

IMG_5782

Изсмуканото дърво. Как става това? Извънземни?

IMG_5784

Скоро видяхме светлината в края на тунела. То се оказа не влака, ами слънцето, което прозираше през последните клони на гората. Излизахме на открито, в подножието на Райските Купени.

IMG_5788

Хижа Рай вече се съзираше в дясно, но пресякох уморените погледи на групата. Как ще идем на Рай без да сме се качили на купените? 🙂 Отбивката е само 10 минути, но си струва!

IMG_5791

Назад се вижда хижата и водопада.

IMG_5797

Доволни вече, тръгнахме да приключваме деня 🙂 На Рай естествено беше фраш. Дори и палатковата ситуация беше такова. По-късно видях долу по склона в гората перфектните места за палатки. Закътани, заравнени, дори с изградени огнища. Масовката хора се бяха опънали горе непосредствено пред хижата. Но в текущото време бяхме доста поизморени и разпънахме нашата сергия по-нагоре по в страни между едни камънаци.

IMG_5804

Наредихме се на една опашка за бира, която се точеше със скоростта на настъпана хлебарка. Лафката се движи по работно време… Не се изкефихме особено. Бобът се сервираше в много плитки чинии, а бирата беше топла. Хапвахме си на нашето място, когато залезът започна да позлатява въздуха. Слънцето полягаше зад билото и цялата местност беше изографисана от лъчи и златно зарево.

IMG_5835

IMG_5844

IMG_5854_5_6_tonemapped

Хората заформяха барбекюта, и ни гледаха интересно как с Краси сновем със стативи и фотоапарати и получаваме фото оргазми 🙂

IMG_5862_3_4_tonemapped

IMG_5867

IMG_5894

Много доволен залез! Върнахме се при Рая и Теменужка да си допием, пък те вече били на вълна миене на зъби и лягане 🙂 Ъ? Нищо… тамън продължаваме фото серията 🙂 Като изгря една пълна луна пък… За половин час вън стана по-светло от колкото преди залеза. Гонехме лунни лъчи между клони и палатки.

IMG_5911

IMG_5939

За един много кратък момент се замислих дали да не сменя хамака за палатка 🙂 Но много бързо отхвърлих всякакви еретични мисли, след като се мушнах на удобно на метър над земята 🙂

Тая вечер не спах добре. От моето място не се чуваше гюрултията от към хижата. Но към 3 сутринта излезе силен вятър, който озвучаваше цялата околия. А и нещо не ми беше добре на стомаха. Знаех си че не трябва да ям хижарски кебапчета…

z1

На сутринта корема ми се бълничкаше със своя воля. Имаше нещо вътре, което напираше да излезе, но не си беше избрало още през коя дупка 🙂 Мислехме да идем към водопада, но няколко топовни изстрела отекнаха в червата ми и отрязаха всякакви такива планове 🙂 Това ми подейства като последно предупреждение – грабнах тоалетната хартия и на прибежки се залостих в кенефа 🙂 Викнах назад ако не се върна до обяд да се прибират без мен 🙂 В тоалетната с такава сила разтоварих самосвала, че не знам как покрива издържа на взривната вълна 🙂 Слава богу и вентилацията беше добра 🙂 Свалих 10 кила тежест и след цяла вечност се престраших да изляза. Моите хора бяха ходили до Райското пръскало и вече си вдигаха лагера. Моя багаж беше почти събран. Хапнахме малко, което се оказа грешка за мен – стомахът ми реши да изнесе един бис… Втори път изцъклих очите и втори път кенефния таван издържа 🙂 А аз вече не смеех залък да лапна.

За слизането какво да кажа… Не беше толкова уморително. Аз не смеех да кихна и май не съм говорил много-много 🙂 Обядът се случи отново на Мечата чешма. До там вече бях малко позакрепил положението и се престраших да изям една филия хляб. На края от мен се чу едно предупредително „крррр“ и реших да не си пресилвам късмета 🙂

Слязохме де, не можах да боядисам река Тунджа в кафяво 🙂

IMG_5962

Хубава разходка беше, а аз ще я запомня като „онзи път когато се посрах на Рай“ 🙂

Априлци – Марагидик – х. Тъжа – изкъртване по Марагидишки

Със Сашо отдавна замисляхме една разходка. Все нещо изникваше и тя няколко пъти се отлагаше, до този момент:

[11:19:05] Freki: Planina sybota
[11:19:10] Freki: ?
[11:19:49] Ivan Petrushev: да!
[11:19:54] Ivan Petrushev: къде
[11:20:09] Freki: Botew ot sewer
[11:20:11] Freki: ?
[11:20:20] Ivan Petrushev: приема се

И така започна една организация. Аз през цялото време си мислех че идеята е наистина да отидем до Ботев през хижа Плевен, а пък Сашо ме сюрпризира че имал предвид през хижа Тъжа. Това надигна много вежди от моя страна, понеже километрите там минават в големите двуцифрени числа. Но той беше твърдо на идеята, че през Плевен ще ни е прекалено лесно и няма да ни е интересно 🙂 Ентусиазмът беше голям, но реалистично го виждах да идем най-много до Марагидика и да слезем от там пречукани. Което пак щеше да е готина разходка и така се получи в крайна сметка 🙂

4:00 часа сутринта. Аларми звънят, вежди се мръщят. Хич не съм гладен, но си правя царските принцеси. Щеше да ми е нужна много енергия днес.

5:00. Багажът е стегнат и натоварен. Паля и хващам пътя. Контролно обаждане до Сашо и Видето. Планът е да се чакаме на центъра на Априлци.

6:00 Почвам да катеря Беклемето, а на изток се заформя уникален изгрев. Облаците препускат над главата ми и ми устройват гледка за милиони. По едно време всичко отгоре ми беше един огромен ягодов захарен памук. Но на пустия път няма една отбивка, където да спра да направя някоя снимка. На всичкото отгоре по завоите пред мен караше един бавен черен голф. Не вярвах че думите „бавен“ и „голф“ могат да се употребят заедно в едно изречение – ама на… Изгревът продължаваше да се развива и да изнася представление, достойно за Холивудска драма. Най-после успях да спра на равното отгоре и да хвана развръзката:

IMG_4810

IMG_4813

Слънцето се вдигна над главата ми, а заедно с него започнаха и мъглите. Имаше отбивки за наслада на окото!

IMG_4817

8:00 успяхме да се съберем със Сашо и Видето. Рекомбинирахме се в едната кола и хванахме да довършим асфалта нагоре от Острец. След 5-6 километра намерихме една готина поляна, където преминахме в пешеходен режим. В началото пътя караше успоредно на дерето на река Острешка. Имаше спрели коли навсякъде, и съответно всяка полянка беше окичена с палатки. Кебапчетата се печаха от сутринта.

IMG_4825

След километър готината пътека се изроди в стръмен сипей. Все още бяхме на сянка в гората, но количеството на прахоляк и камънак беше доста над търпимото. Наклонът беше убийствен и почивките се нижеха. Все се надявах че ще получим някой друг равен километър, но… Явно цялата денивелация беше събрана тук. Следващите 2 километра бяха много неприятни. Камъните от сипея бяха нестабилни и ходенето беше мъка. По време на спиранията за почивките едвам седяхме прави. Изкарах от ръкава си всичките мотивиращи жокери, че имаше сериозна опасност да свършим разходката по-бързо от предвиденото 🙂

IMG_4830

Цитат на Сашо от по-късно: „Ако някой ми беше казал, че ще се качим там горе, никога нямаше да се качим“ 🙂

Стръмния сипей продължаваше, а ние даже още не бяхме пресекли условната граница на парк Централен балкан. Надявахме се по пътя да намерим чешма. Искахме да заредим вода и да хванем нагоре през Марагидика без да се налага да ходим до хижа Тъжа. Планът все още беше да ходим към Ботев, а по билото беше ясно че вода няма да има. Няколко пъти пресичахме широк черен път. Но не знаехме колко ще ни забави и дали въобще ходи до горе, така че продължихме да лазим по маркираната пътека. Гледките бяха кът, а и то на всяка крачка очите бяха приковани надолу в търсене на следващата сигурна стъпка… Много изнурително изкачване.

IMG_4835

Стигнахме до началото на парка. Първата радостна изненада за днес – чешма!!! 🙂

IMG_4836

Тодор да е жив и здрав, все с хубаво го споменавахме 🙂 Спряхме се за петнайсет минути, хапнахме. Имаше готини пейки с масички – първите които виждахме до тук. След 2 часа и половина ходене, това беше първото хубаво нещо, което виждахме. Хич не ни се тръгваше… Но си рекохме че малко остава и айде – нататък.

IMG_4838

Вече надкачвахме 1500 метра и скоро излязохме от гората на откритото. Изля се обилно количество крем против слънце – Видето направи Сашо като блек-метъл вокал 🙂

IMG_4839

Най-после изкачването свърши и пред нас се показа гледка. Отпреде в една долчинка беше хижа Тъжа, зад нея беше старата неработеща хижа Мандрата, а отпред на цялата композиция беше цъфнал голям богат… хотел. Така ни казаха пичовете от паркова охрана, които си бяха паркирали бялата джипка отпреде му. Явно пазеха някой да не открадне хотела.

IMG_4844

В дясно ни се намираше едно малко хълмче, на километър зад което беше котата на връх Марагидик. Или поне ни се стори „малко“ преди да почнем да го катерим. На вид наклонът си беше полегат, но си беше 300 метра изкачване. Километрите сипеи до тук ни бяха разказали играта. Тук Сашо поиска да го цитирам точно за блога, но ако го направя, ще трябва да сложа няколко червени точки за непълнолетните читатели 🙂 Общата идея беше че бил извършил болезнена копулация със себе си, помъквайки тежката раница с половината къща на гърба си 🙂

Вече виждахме пред нас билото от Марагидик през Юрушка грамада и Параджика.

IMG_4853_4_5_tonemapped

Станцията на връх Ботев изглеждаше на една ръка разстояние. Аха-аха да я пипнеш. Само че километрите бяха над 10, сложи ги – 20 с връщането. Гърбиците които трябваше да минем изглеждаха като Марагидика, който ни мъчи до сега. Направихме една преоценка на плана. Нямаше начин да идем до Ботев и да се върнем. Единият резервен план беше да се разпънем да спим някъде по средата на трасето. Но пичовете долу в белия джип 100% имаха един акт с нашите имена отгоре, който само чакаше да се случи. Другият резервен план беше да идем до хижа Тъжа и да спим някъде около нея. Натам отивахме, но първо си дадохме един час кефене на върха 🙂

Кефът да си свалиш обувките и да се размажеш на поляната! Надморската височина беше 1900 метра и беше върхът за днес.

IMG_4856

Гледката под нас беше царска! Махалите на Априлци се бяха разтлали от единия до другия край на хоризонта като мартеничка от червени и бели покриви.

IMG_4864

Поглед надолу към хотела и си спомняхме напъна с последното изкачване.

IMG_4865

За всеобщ кеф излязоха едни много фотогенични облачета.

IMG_4871

По-късно получих укори че не съм снимал тревички, та прилагам този фото-материал в опровержение на същите 🙂

IMG_4870

 

Остри зъбери изникваха от земята на Северния джендем.

IMG_4887

Не ни се тръгваше, но трябваше. Имахме още неща за вършене през деня. Не беше много ясно къде ще спим, така че подкарахме се надолу по-експедитивно. Долу пък до гъзарския хотел, точно пред бялата джипка на горските се изсипа един керван от други джипки и си устроиха паркинг. Толкова за забраната за МПС-та на територията на парка. Въобще наоколо с колко джипки, ATV-та и мотори се разминахме… не е истина. Искам да видя как паркова охрана спира да охранява парка от туристи и почва да го охранява от истинските джигити!
От кервана се изсулиха една сюрия деца и кифли по модни шалчета и токчета и се втурнаха да „покоряват върха“…

IMG_4892

Слязохме до хижа Тъжа. Хижата е кацнала по средата на един от безбройните склонове наоколо. Сградата е малка и неугледна отвън. Отвътре изглеждаше малко по-сносно, а се виждаше че и са правили някакъв ремонт на дограмите.

IMG_4894

Размазахме се на поляната да починем. Отпред естествено имаше джип-паркинг. По едно време дойдоха и моторджии. Бирата беше топла, лещата беше разреждана няколко пъти, а пилешката супа – все едно аз съм я правил. Не ни хареса хижата, а и контингентът който се заформяше там не ни беше по вкуса. Хижарската котарана беше кисела и ми разписа автограф на ръката. Решихме че няма да го бъде тук за вечерта. Наоколо теренът беше само в стръмни склонове и не изглеждаше примамливо нито за палатки, нито за хамак.

IMG_4903

Рекохме да хванем обратно по пътеката и да се оглеждаме за подходящо местенце. Какво ти оглеждане – гледахме си в краката! 🙂 Защото сега километрите сипей трябваше да ги слезем обратно. Който си мисли че слизането е по-лесно от изкачването… 🙂 И за да са по-интересни нещата, на няколко пъти бяхме стабилно опрашени от мотористи, атв-исти и прочие моторизираната сган.

IMG_4912

Тук или маркировката леко фейлна или за изкачване и слизане бяха предвидени отделни пътеки. По едно време едни пирамидки ни вкараха в една такава джунгла, че… имаше много псуване. Видяхме гроба на Чочо.

IMG_4915

Най-после слязохме долу до реката. По-надолу имаше доста къмпингуващи, така че все някъде тук щяхме да си намерим място. Часът отиваше към 18, а цялото слизане почти беше изтрило чувството ни за хумор. Бяхме гладни, жадни, скапани и изгорели 🙂 Единственото ми желание беше да стигна до реката и да си натопя краката в нея 🙂

Съвсем скоро си намерихме равно и достъпно място. Лагерът за нула време беше вдигнат и краката – натопени в реката! 🙂

xxx

Изкараха се деликатесите, опънахме всичко на един камък като маса. Устроихме си много блага вечеря под звуците на ромолящия поток.

IMG_4931

Не ни трябваше много и за нула време се трупясахме. За сефте ми се случва да си легна преди 23 часа, но много се изкъртихме през деня.

IMG_4938

Тази вечер съм спал като заклан към 11 часа и това ми беше един от най-качествените спанета, които съм имал до сега. Имаше едно леко пробуждане към 2 часа сутринта, колкото да видя че има още много време и не трябва да ставам още 🙂 Имаше дефолтното събуждане от вътрешния часовник към 7 часа. Чудех се дали да ставам, ама си рекох да не се занимавам с глупости. И така до 10 без нещо, когато и другите се размърдаха 🙂 Обикновено винаги към 5 часа гората се събужда и всякакви досадни гарги почват да писукат. Но днес или нямаше такива, или съм бил прекалено заклан да ги отразя.

Закусихме стабилно. Не ни оставаше много път до колата и за нула време бяхме долу. Малко кафе и сладоледи в Острец за финал на експедицията. Търсехме мол, но още не са направили. А пък имат чудесно местенце между казиното, гранд-хотела и трите кръчми. По конете – и в къщи…

Беше си изкъртване. GPS-ът казва че сме изходили над 14 км с около 1000 метра изкачване и слизане. Уж не изглежда като страшно число, но теренът беше гаден. Стръмните сипеи и камъни те държат постоянно на шрек. Моторджиите те прашат. Гледките са чак накрая и до там няма какво да те мотивира визуално. Определено не бих повторил точно в тази посока. Следващия път ще пробваме през хижа Плевен като нормалните хора 🙂 Но пък всяко изкъртване си има положителна черта – то е тренировка за следващото! 🙂