Рим – 4ти ден – Капитолия е врата към петото измерение

Закусихме яко. Това беше почнало да ми става любимата част от денонощието 🙂 Планът за днес беше да разгледаме Капитолския музей и да се пошляем безцелно по центъра. Освен това утре пътувахме наобратно, така че трябваше да си набележим транспорт до летище Фюмичино. Отвън на гарата видяхме че има автобусчета и в нета намерихме разписания и детайли. Цената от 6 евро (4 с онлайн резервация) беше примамлива и решихме да ги пробваме.

Хванахме нашата осмица до Колизеума. Моя рома пас нещо не щя да се валидира от машината. Майната му. От Колизеума вървим пеша покрай строежа на новата спирка от метрото. Рано към 9 часа е и все още няма много тълпи. Тук-таме някой циганин зарибява редките минаващи.

– Where are you from? I have everything here!
– От България съм ве, махай се.
– Bulgaria! I know Toni Storaro!

С това окончателно си спечели още няколко майни от моя страна 🙂

Цялата публикация „Рим – 4ти ден – Капитолия е врата към петото измерение“

Рим – 3ти ден – Колизеума!

Тази вечер не спахме толкова добре. Като че ли климатика не работеше много усърдно. Вентилацията беше централна за сградата и нямаше някакви контроли за стаята. Може би трябваше да се обадим на рецепцията да видим да не би да има проблем, но си казвахме че следващата вечер сигурно ще е по-добре. Е, не беше, и останалите дни климатика си остана бъгав.

Закуската естествено беше мощна. Днешния ден го бяхме заделили за Колизеума, античния Форум и хълма Палатин. Това ни беше единия от двата безплатни входа с Рома Пас-а. Иначе и трите обекта са на един общ билет, който струва десетина евро и важи два дни. Защо два дни ли? Защото територията е огромна – на практика ако човек иска да види всичко и да научи кое какво е, без да го кара диагонално – толкова време ще му отнеме.

Хванахме трамвай 8-ми номер от Манцони до Колизеума. Часът е около 9-10, а площадът около него е сгъчен с хора. Двама римски легионери обикалят наоколо и предлагат да се снимаш с тях. Виждаме една дупка за вход, с почти никой наоколо и си викаме че ударихме някакъв чийтърски таен вход. Малшанс – оказа се изход 🙂

Цялата публикация „Рим – 3ти ден – Колизеума!“

Рим – 2ри ден – Моренце!

Спахме прекрасно на климатик. Като се събудих направих една лека инвентаризация на стаята и открих 6 контакта. Йее, за първи път ми се случва да си включа всичките батерии да се зареждат и да ми остават свободни контакти. Без да изключвам никакви електроуреди от стаята. Освен това имахме голям LCD телевизор и кана за топлене на вода. Към каната имаше комплект няколко чайчета, кафенца, захар и сметани.

Слизаме на закуска. Очаквах някакво фиктивно кроасанче и кафенце – бях много положително изненадан когато попаднах на блок маса. Ядене – на корем. Обичайните неща за сандвичи и мазане на филии, плюс кисело мляко (два вида), мюсли (три вида), ананаси и праскови от консерва и някакви дребни закуски (кроасани и кремки). Денят започна много силно!

Решихме днес да ходим на море. Много хора не знаят че от Рим лесно се стига до плажа. Повечето като чуят „плаж“ и реагират с „ама градът не е на морето, какъв плаж?“ С градската железница се стига за 45 минути, която даже ни се пада безплатна с Рома Пас-а 🙂

Цялата публикация „Рим – 2ри ден – Моренце!“

Рим – 1ви ден – Йухуу, летя!

Ставаме безбожно рано около 4 часа. Раницата е събрана и е толкова натъпкана, че е на път да се пръсне. Да си намеря по-хубава раница. Таксиджията ни пълни главата с глупости по пътя към летището. Много било яко ако можел да не работи, а само да взима пари.

На терминал 1 имаме малък шаш и паника, понеже нито един от двама ни с Димо не е летял до сега. Минаваме проверката по сигурността и сме леко спекани. Разтоварваме багажа в едни ванички, които ще минават през рентгена, а ние – през метал-детектора. Нищо не пищи и си отдъхвам за момент. Много бързам с отдъхването, понеже мацката от проверката ме вика настрани.
– Господине, знаете ли за забранените предмети?
Аз си мисля че знам.
– Ама господине, вие имате НОЖ!
Ко? Глупости! 30-сантиметровия щик от калашник с който си режа хляба съм си го оставил вкъщи… а, швейцарското ножче ли? Не може ли? Ебаси тъпотията, свиха ми вярното ножче. Пълна глупост – в самолета продават бира в метални кенчета, която като се смачка прави перфектно оръжие. Ако искам, целия самолет мога да заколя.

Отбихме се в безмитния магазин, да видим какво толкова го хвалят. То все едно хоремаг. Ядене, пиене, играчки, парфюми… Но всичките са някакви марки, които за първи път чувам. И цените са… безбожни. Не знам кво му е безмитното, щом за пакетче обикновени бисквити трябва да платиш 5 евро. Грешка – 6 евро, понеже пътуващите в ЕС получават допълнителна такса. Рекохме да развалим една педесетачка, та взехме един тоблерон. Мацката на гишето беше гримирана като за дискотека – „Ма, господине, по-дребни нямате ли? Ама ние с монети принципно не работим…“ Кво? Бягай. Един чичка пред нас обаче направи 140 лева сметка за цигари. Като си помисля че това ни струваше половината ядене и пиене в Рим…

Цялата публикация „Рим – 1ви ден – Йухуу, летя!“

До Мулдавския манастир и вр. Св. Илия

Попадна ми идеята да се кача на връх Анатема (?) над Асеновград. Имало гледка към Асеновата крепост отгоре и на къде ли още не. Намерих инструкции за две пътеки – невероятно драпане като планинска коза от града нагоре или по-дълъг, но по-лесен път през Мулдавския манастир. Рекох да ударя и манастира, а дължината на пътя не ме плашеше, стига да е по-полегат. Пътеката минавала покрай параклис „Св. Илия“, от където също имало хубави гледки, та по пътя нямаше да има празно.
Е, оказа се че съм подценил пътуването и съм надценил силите си. 3 километра с 300 метра денивелация и бях тотално капнал. Поне стигнах до Св. Илия, което също се оказа достойно връхче.

От главния път Асеновград-Кърджали до манастира мислех че има нов асфалтов път. Оказа се че той стига само стотина метра по-нагоре и от там нататък трябваше да си налягам джапанките. Натам продължаваше нещо като горска магистрала, където срещнах поне двеста бабички. Много ми се радваха като ги поздравявам. Сега като се замисля ситроена с лекота щеше да мине от там до манастира, но пък бабичките щяха да ме гледат на кръв 🙂

IMG_6248

По пътя се откриваха гледки към язовир 40-те извора и селата наоколо. Вече се бях издигнал над тепсията, която представляваше низината под мен. И съответно бях започнал да поиздъхвам.

Километър и нещо по-нагоре стигнах до манастира. Сградата е леко казано в окаяно състояние. Преди няколко години е имало страшен пожар и половината манастир е унищожен. Завъртях се из двора, но атмосферата беше доста мрачна и не се задържах.

IMG_6256

Отстрани имаше Аязмо, което се оказа закатинарчено. И дори през решетките се виждаше че водата не е течаща, а кладенчова. Разочарование.

IMG_6270

Починах малко (около педесетата почивка до сега) и подхванах покрай манастира и нагоре. Край стените бяха струпани нови пакетирани керемиди. Може би мястото щеше да види по-добри времена.

Горската магистрала премина в полу-обрасъл черен път. Отстрани беше доста джунглясало, може би от дъждовете от предните седмици. Като говоря за дъждовете – за сега нямаше изглед да вали, но прогнозата обещаваше шоу по някое време.

IMG_6278

След малко пътя свърши до едно малко депо със строителни материали. Имаше призив – кой каквото може, да занесе нагоре към параклиса. В страни започваше една малка пътечка, сгушена измежду трева до кръста. Тук малко се разколебах, понеже вътре можеше да има всичко. От легион кърлежи, през змии, та чак и до бенгалски тигри.

IMG_6280

Рекох да надникна само дали така продължава по-нататък, и хайде още пет крачки, хайде още едно завойче и внезапно преминах тревния пояс и излязох в гора. Стабилна сянка с пътечка, виеща се нагоре през храстообразните дървета. Тук наклона стана по-стабилен, като имаше само 2-3 равни местенца, а на мен взе да ми излиза водата. Добре поне че бях помъкнал статива, за да го ползвам като щека.

Тук-таме гората се прекъсваше от малки полянки, обсипани с цветя. Парфюмът на планината ме обгръщаше все едно минавах през ароматни облаци.

Притеснявах се че водата можеше да не ми стигне. От колата до тук не бях видял чешма. Това е малко необичайно за Родопите, нормално за тези два километра щеше да има поне пет чешми. Не бях видял и хора след бабичките, които слизаха от манастира, та се зачудих да не би да съм се зачукал някъде извън пътеката.

IMG_6283

Съмнението ми беше бързо разтурено, когато излязох на един равен участък с кръстопът. Надясно – за Асеновград, наляво – за Марциганица и направо – за Св. Илия. Там имаше и пейка, където поседнах за малко и пих една вода. Тук наблюдавах нещо много интересно – от гърба ми се вдигаше пара. Големи и гъсти 20-сантиметрови пипала. Да беше студено – добре. Но в 30-градусова жега, това не очаквах. Естествено, раницата ми беше вир вода. Дишащ гръб – гъза ми.

Отвреме-навреме дърветата оредяваха и случих на първите величествени гледки към Родопите.

IMG_6290_1_2_tonemapped

Напред чувах някакви гласове и ненадейно излязох на върха. Горе беше… все едно 5-звезден ресторант със сепарета 🙂 Навсякъде маси, беседки, чардаци, огнища… Чашите звъняха, хората гълчаха. Вярно, даже и параклис имаше. „Ще правим снимки май?“ ми подвикна един дядо. Отвърнах му с единственото изречение в българския език, което е едновременно въпросително, съобщително, положително и отрицателно и обикновено се използва като отговор на въпроса „Ще пием ли една ракия?“ – „А, не бе?“

IMG_6294

IMG_6295_6_7_tonemapped

IMG_6313_4_5_tonemapped

На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад.

IMG_6301

IMG_6319

IMG_6323_4_5_tonemapped

IMG_6328_29_30_tonemapped

Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа.

Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата… нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват „Обирай си чукалата“.

Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града.