Попадна ми идеята да се кача на връх Анатема (?) над Асеновград. Имало гледка към Асеновата крепост отгоре и на къде ли още не. Намерих инструкции за две пътеки - невероятно драпане като планинска коза от града нагоре или по-дълъг, но по-лесен път през Мулдавския манастир. Рекох да ударя и манастира, а дължината на пътя не ме плашеше, стига да е по-полегат. Пътеката минавала покрай параклис "Св. Илия", от където също имало хубави гледки, та по пътя нямаше да има празно.
Е, оказа се че съм подценил пътуването и съм надценил силите си. 3 километра с 300 метра денивелация и бях тотално капнал. Поне стигнах до Св. Илия, което също се оказа достойно връхче. От главния път Асеновград-Кърджали до манастира мислех че има нов асфалтов път. Оказа се че той стига само стотина метра по-нагоре и от там нататък трябваше да си налягам джапанките. Натам продължаваше нещо като горска магистрала, където срещнах поне двеста бабички. Много ми се радваха като ги поздравявам. Сега като се замисля ситроена с лекота щеше да мине от там до манастира, но пък бабичките щяха да ме гледат на кръв :) По пътя се откриваха гледки към язовир 40-те извора и селата наоколо. Вече се бях издигнал над тепсията, която представляваше низината под мен. И съответно бях започнал да поиздъхвам. Километър и нещо по-нагоре стигнах до манастира. Сградата е леко казано в окаяно състояние. Преди няколко години е имало страшен пожар и половината манастир е унищожен. Завъртях се из двора, но атмосферата беше доста мрачна и не се задържах. Отстрани имаше Аязмо, което се оказа закатинарчено. И дори през решетките се виждаше че водата не е течаща, а кладенчова. Разочарование. Починах малко (около педесетата почивка до сега) и подхванах покрай манастира и нагоре. Край стените бяха струпани нови пакетирани керемиди. Може би мястото щеше да види по-добри времена. Горската магистрала премина в полу-обрасъл черен път. Отстрани беше доста джунглясало, може би от дъждовете от предните седмици. Като говоря за дъждовете - за сега нямаше изглед да вали, но прогнозата обещаваше шоу по някое време. След малко пътя свърши до едно малко депо със строителни материали. Имаше призив - кой каквото може, да занесе нагоре към параклиса. В страни започваше една малка пътечка, сгушена измежду трева до кръста. Тук малко се разколебах, понеже вътре можеше да има всичко. От легион кърлежи, през змии, та чак и до бенгалски тигри. Рекох да надникна само дали така продължава по-нататък, и хайде още пет крачки, хайде още едно завойче и внезапно преминах тревния пояс и излязох в гора. Стабилна сянка с пътечка, виеща се нагоре през храстообразните дървета. Тук наклона стана по-стабилен, като имаше само 2-3 равни местенца, а на мен взе да ми излиза водата. Добре поне че бях помъкнал статива, за да го ползвам като щека. Тук-таме гората се прекъсваше от малки полянки, обсипани с цветя. Парфюмът на планината ме обгръщаше все едно минавах през ароматни облаци. Притеснявах се че водата можеше да не ми стигне. От колата до тук не бях видял чешма. Това е малко необичайно за Родопите, нормално за тези два километра щеше да има поне пет чешми. Не бях видял и хора след бабичките, които слизаха от манастира, та се зачудих да не би да съм се зачукал някъде извън пътеката. Съмнението ми беше бързо разтурено, когато излязох на един равен участък с кръстопът. Надясно - за Асеновград, наляво - за Марциганица и направо - за Св. Илия. Там имаше и пейка, където поседнах за малко и пих една вода. Тук наблюдавах нещо много интересно - от гърба ми се вдигаше пара. Големи и гъсти 20-сантиметрови пипала. Да беше студено - добре. Но в 30-градусова жега, това не очаквах. Естествено, раницата ми беше вир вода. Дишащ гръб - гъза ми. Отвреме-навреме дърветата оредяваха и случих на първите величествени гледки към Родопите. Напред чувах някакви гласове и ненадейно излязох на върха. Горе беше... все едно 5-звезден ресторант със сепарета :) Навсякъде маси, беседки, чардаци, огнища... Чашите звъняха, хората гълчаха. Вярно, даже и параклис имаше. "Ще правим снимки май?" ми подвикна един дядо. Отвърнах му с единственото изречение в българския език, което е едновременно въпросително, съобщително, положително и отрицателно и обикновено се използва като отговор на въпроса "Ще пием ли една ракия?" - "А, не бе?" На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад. Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа. Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата... нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват "Обирай си чукалата". Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града. На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад. Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа. Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата... нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват "Обирай си чукалата". Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града.

Тръгнахме с идеята да идем до една поляна с чешма над Сребърното езеро (Колена). Само че табелите "Ловно поле" леко ни разколебаха, а калотията до колене по пътеката - съвсем. Имах два бакъпа на ум - Ловджийската чешма над Колена или местността Юртата над Братя Кунчеви. Като по-скромна дестинация се засилихме към чешмата.
Разходката може да се обобщи лесно - гущери, змийчета (две от тях си водих през целия път ;) ), пек и лайна. Прекарах се да мина по някакъв черен път в самото село Колена, където ситроена трябваше да бъде вдигнат на втора висока степен. Когато пътя се изправи нагоре и се превърна в катерачна стена за жипки, теглих няколко майни на всички карти и жипиеси и се върнах до асфалта. Скоро паркирахме на края на селото и подхванахме нагоре. Под "нагоре" имам предвид съвсем лек наклон. Разходката нямаше никакви трудни места и пътеката си беше направо джипска магистрала. Единственото което леко ни накара да повдигнем половин вежда беше водата. От скорошните дъждове части от пътеката се бяха превърнали в ручеи. Срещнахме младо семейство, което се размотаваше като нас. - Жалко че нямаше никаква вода в чешмата... с цялото това наводнение навсякъде. - А, и ние сме тръгнали натам - викаме ние - надалече ли е? - Не, точно зад гърба ти е. Ъ? Я, вярно! Скрита в джунглата се подаваше изваяна меча глава. Посъветваха ни да идем и на гроба на Наталия. Бил малко по-нагоре по пътеката. Мястото се оказа доста барнато. Желязно ограждение, плочи, стълбички... Коя ли е Наталия? Потърсих я в нета, но единственото което намерих е че е борец против фашизма и може би е от Смолян. До тук стигнахме за около половин час, а ни се ходеше още. Потокът беше точно в ляво от пътеката и приятно ромолеше и даваше сили и мерак за още. Лекият ветрец носеше горски аромати, напомнящи на дъхави чайове. Пътеката гъмжеше от живот. В калните локви засякохме няколко жабки. Разръчкахме една и тя ни демонстрира интересна защитна реакция. Метнахме ѝ камъче, което едва я докосна, а тя рипна и умря! Или поне се направи на умряла с корема нагоре :) Спогледахме се тримата и вече правихме завера да не споменаваме никога за този инцидент, когато "умрелия" жабок се изнесе с най-голяма скорост към потока. Гущерчетата също се стрелкаха настрани от пътя ни. Това бяха летящи животни. Краката му махат като перки, а тялото някак си ги догонва. Имаше дрифтове в прахта, имаше отчаяни самоубийствени скокове от високи камъни, въобще почувствахме се като смъртоносни нашественици в тази екосистема. По едно време сянката взе да изчезва и излязохме на някакъв кър. Напред в далечината имаше върхове, които изглеждаха високи, но на практика надали бяха стотина-двеста метра по-високи от нас. В дясно се виждаше голяма бетонна постройка - вероятно овчарници. Пътеката беше осеяна с лайна, някои от които пресни. Простотията ни изби под формата на изкуство и тръгнахме да съчиняваме хайку. Хайкуто е форма на японско стихче, което се състои от три фрази. Сричките в тях трябва да са определен брой - 8, 5 и 8. Някой даде тон с "Лайна. Планина. Мухи", което след двеста редакции се превърна в:

Лайното събира мухи Планината спи Рекичката ромоличка Тук вече взехме доста да се сваряваме и тръгнахме да се връщаме. Пак добре че не беше лятна жега, че тогава точно в 12 на обяд щеше да е направо радиационно. А върху нас слънцето просто жизнерадостно напичаше и като се комбинира с лекия ветрец направо си беше приятно. Да видим още колко дни "пролет" ще имаме тази година. В последствие се оказа че все пак слънцето бая ни е ударило. Аз се прибрах и се трупясах на дивана, а на момичетата всичко им беше червено въпреки шапките.

Като за първи от почивните дни (и може би единствен с благоприятно време) трябваше да мръдна някъде. Още от сутринта се бяха засукали едни черни облаци, но тук-таме се виждаше и небе. За това станах от рано и набелязох няколко дестинации. Скоро не бях мърдал към Сопот, а и един разговор наскоро ми напомни за Аневското кале, така че реших там да е. Освен това от преди имах един неуспешен опит за търсене на Сопотския водопад, така че можеше да го повторя. И ако останеше време мислех да мина през лифта да ги проверя кога работят, че всеки ми казва различни неща. А може би ако работеха, бих се врътнал до горе... зависи какво щяха да кажат облаците.
Чекнах няколко уеб камери от Карлово и се обнадеждих - беше слънчево. Стегнах малката раничка и новите чепици, на които щях да направя бойно кръщене и се метнах на колата. Още на излизане от Пловдив времето обещаваше да е много интересно. Цялото небе беше изпъстрено с всякакви по цвят и форма облаци. Но имаше и синьо небе и слънце. Минах Чукорлийския баир и това което видях ме накара да отбия колата и да получа няколко душевни оргазма. Замислих се за миг колко ще е яко да съм над облаците и да гледам отгоре надолу в тях. Това съм го виждал веднъж - море от облаци, с дупки през които съзираш Долната земя. Приказно е. Моментално плановете се пренаредиха и лифта получи приоритет. За съжаление в следващите 20 минути облаците се сгъстиха, дупките изчезнаха и върховете се загърнаха. Това означаваше ледена мъгла горе, а аз бях тръгнал по къса тениска и суичър. Вярно че съм млад и глупав, но реших да се откажа от 20 минутно висене на бавна люлееща се седалка, зъзнещ в мъглата. Ако въобще лифта работеше. Вместо това драснах яко към Аневското кале с надеждата да изпреваря дъжда. Паркирах до средновековната църква и погледнах нагоре. Абе, това кале изглеждаше доста високо, не беше така както си го представях. Бях готов за 20-минутна разходка в парка, а древната крепост се извисяваше над главата ми като стража на планината. В някакъв пристъп на безумие реших да тръгна по-лек и зарязах раницата с водата. Прецапах през едно поточе, което почваше от малък, но много шумен водопад, който щеше да ми бучи за фон на целия път нагоре. Направих няколко пируета по хлъзгавите камъни и се замислих защо не си взех статива. Идеален е да гони кучета и да се ползва за щека. Но връщане назад нямаше. Пътят е все напред! И нагоре. Яко нагоре. Ако кажа че пътеката се изкачваше с 45-градусов ъгъл, може би лееееко ще преувелича. Но на места ако се спреш, трудно се задържаш изправен. Някои наклони ги взимах със засилка и ми беше ясно че на връщане ще трябва да се взимат със системата 4х4 (2 ръце, 2 крака) или 5х5 (същото + дупе). Значи от няколко месеца по докторски причини никъде не съм мърдал и тук ми излезе водата. До горе спирах сто пъти за почивка и ми свърши въздуха. В ужасна форма съм. След N-тата почивка ми беше трудно да си движа краката и те не следваха траекторията, която мозъка им задаваше. Спрях се за малко по-дълго да си събера въздуха и бях възнаграден с яка гледка назад. Цялото това стръмно катерене имаше едно преимущество - с всяка следваща почивка ми се откриваше все по-панорамна гледка. Пътеката нямаше никакво намерение да придобива по-равни измерения. Напред мъгли обвиваха дерета и върхове. След доста време (тая пътека нямаше край, бе!) излязох от гората и пред мен се откри калето. Мъглите отстрани малко ме плашеха, а всяко следващо ставане след сядане беше все по-трудно. Честно казано доста пъти си мислех да зарежа тая работа, но някакво тъпо упорство ме движеше напред. Пътеката вече минаваше през скали и сипеи. Ако до момента вървях внимателно, сега утроих вниманието, понеже от дясно ми се намираше страшна пропаст. Последните метри бяха трудни. Скалите ставаха все по-стръмни, а сипеите - все по-опасни. На места се виждаха ломени камъни - струтени части от стените на крепостта. Чувал съм истории че преди време по Аневското кале са били изпробвани снарядите правени във ВМЗ Сопот. Не знам колко са достоверни. Най-после бях горе и се проснах да почивам. Врътнах един-два телефона да се похваля къде съм, и ако не се прибера - къде да търсят трупа. Крепостта е доста запазена. Не знам дали са правени някакви реставрации. Не изглеждаше толкова очевидно, колкото на други места. Кой ли е строил крепост тук? Как се строи такова нещо? Това е огромно количество строителен материал и труд. Аз едвам се качих с нула багаж и на места бях плътно прилепен до скалата от лявата ми страна, за да не полетя надолу. Как се качва тоя целия материал тук и как се работи. Защо? Аз ако съм една войска, дали ще бия път нагоре докато ме обстрелват с кво ли не. Или просто ще им размахам един среден пръст и ще си продължа по пътя, оставяйки крепостта зад мен. Ей такива неща си мислех обикаляйки наоколо. Крепостта е съставени от две части - северна и южна, но не разбрах коя какво е било. Естествено родното отношение към туризма беше на ниво - никаква табела и информация. А и аз не си бях написал домашното. Мъглите се бяха закрепили където са и не обещаваха нищо интересно в следващия половин час. Рекох че може би си изнасилвам късмета и тръгнах да слизам. Слизането ме плашеше повече от изкачването, но се оказа много по-приятно. Оцених предимството на хубавите обувки. Високи над глезена и с дебела обувка. Добре се държаха по острите камъни. Хубавото беше че вървях с лице към панорамата надолу. Това е от нещата, които дават сили и вдъхновение. По съседните склонове заблудени слънчеви лъчи пробиваха тук-таме през мъглите. Една последна гледка наоколо преди да навлезя в гората. Слязох напълно разглобен. Никаква сила не ми беше останала за Сопотския водопад или лифта. А и планината беше в някакъв благосклонен синхрон с мен и в момента, в който влязох в колата тежки капки зачукаха по предното стъкло. Все едно ми казваше "Пуснах те днес, за да се върнеш и друг път."