Посетени места този уикенд - повече от пръстите на ръцете и впечатления - безброй! Дивите кътчета на Родопите ни приеха и ни разкриха спираща дъха красоти.
Всичко започна събота сутринта, когато се опитах да си изпека закуската на изключена печка. Това е сигурен знак, че последващата разходка ще мине като по мед и масло. И наистина ни тръгна "по вода" - от Пловдив тръгнахме с лек дъждец, а прогнозите бяха типично есенни. Всъщност не се сещам да сме имали експедиция с Мартин и Катя, когато да не ни е прал дъжд, мъгла или сняг :)

Който ме познава, знае какво ми е мнението за "ходенето на море" - загуба на време :) Така че Сашо малко трудно успя да ме навие за една разходка из Добружанския край. Но трите дни прекарани там ме убедиха че просто до сега съм ходил на грешните места, в грешното време.
Събота сутринта рано се събираме цялата група - аз, Сашо, Цвета и в другата кола - Георги, Стоян и Деница. По пътя ни засече страхотна мъгла, висока едва няколко метра. Облаците плуваха на пръсти над нас и когато пътя минаваше по някой баир, под нас в долините се образуваше море от мъгла. Яд ме е че не спряхме за снимки, но ни чакаше 400 км път и трябваше да сме експедитивни. По пътя естествено имаше перипетии - другата кола се счупи и някак си се докараха от Шумен до Варна само на трета скорост. Последва търсене на магазини, сервизи и напасване на криви китайски части. Все пак към 2 часа успяхме да сме отново на път и вече не оставаше много. Пейзажът в северна България е доста по-различен. На където и да се обърнеш - няма нищо :) Хоризонта е един прав и чист - пукнато баирче няма. До където ти погледа стига - безкраен кър обработваема земя. В нивите постоянно сноват комбайни, трактори и камиони. Съвсем ненадейно изникват и на шосетата. Но колони няма, понеже всеки път е прав, с видимост на километри напред и се изпреварва лесно. Друга интересна промяна в пейзажа по на север бяха ветрогенераторите. Все съм виждал по някоя друга перка по билото на Стара Планина, но въобще си нямах идея от мащаба с който това се случва в източна Добруджа. Перките са милиони! На където и да се обърнеш виждаш по много. Към 15 часа в средния следобед стигнахме крайната цел - вила Булгари в село Българево. Къщата е прекрасна, добре оборудвана, с басейнче и голяма поляна, където дори се намери място и за хамака! :) Това беше щаб-квартирата за операциите в следващите три дни. Разтоварихме багажа и газ наобратно да ядем. Мидена ферма "Дълбока" се намира между село Българево и Каварна. Последния километър надолу пътя е доста стръмен и осеян отвсякъде с паркирали коли. Ресторантът е доста популярен, особено сред румънците. Голямо надъхване беше за мидената ферма, но аз лично не останах много очарован. Неотсервирани маси, бавно обслужване, изнервени клиенти и сервитьори мрънкащи че било края на сезона. Отдавна не бях ял миди и като че ли очаквах нещо повече там. От там се прибрахме обратно да вземем малко въздух и да продължим с яденето :) Една голяма хладилна чанта с пържоли ни чакаше, която нямаше да се изпече сама. За качеството и количеството на последвалите кулинарни щуротии въобще няма да ви говоря :) Може би малко се надценихме с количеството - ядохме пържоли за закуска, за между другото на другия ден и останаха и за из път на обратно. Не чух някой да се оплаква! :) Неделя със Сашо станахме към 6 часа да гоним изгрева. Прословутият залив "Болата" се намира съвсем близо - на някой друг километър от Калиакра. По пътя започна да се заформя един небесен пожар, който ме накара да отбия и да загрея батерията на фотоапарата. Заливът има формата на полумесец с източно изложение с два вълнолома от север и от юг. По-голямата част от плажната ивица беше превърната в паркинг и в момента кипеше усилена дейност по пускането на стотици лодки... Засилихме се към кея - трудно беше да хванем някоя композиция без милиони хора в нея. Хубавия изгрев е като симфония. Той не е нещо което просто се случва, удряш една снимка и си ходиш. Той е като произведение на изкуството с много части. Всяка има свое настроение и се представя по различен начин. Багрите по облаците когато слънцето е все още под хоризонта. Сенките които хвърлят един върху друг. Промяната в цвета, когато се осветят отзад. Промяната в цвета на самото слънце докато се издига нагоре. Всичко това се представи много подобаващо днес и направо ме боли сърцето когато сега трябва да ви избера 1-2 снимки. И 20 снимки няма да отразят това което наблюдавахме. И видео няма да стигне да пресъздаде соления аромат, писъка на чайките и шума от прибоя... Над нас имаше нещо като фар или наблюдателница. Намерихме едни стъпала, които катереха склона и ни изкараха до него. От горе се разкри готина гледка към целия полумесец на Болата. Представлението което наблюдавахме наближаваше своята заключителна част. В момента в който слънцето се вдигне 2 пръста над хоризонта, светлината му вече става прекалено силна за снимане и гледане в тази посока. В този момент неопитния изгрево-търсач би си тръгнал от залата на представлението. Но това би било грешка, понеже произведението имаше тайна следваща част, на която щяха да се насладят само останалите след това. Тръгнахме си със сърца изпълнени с кеф и заредени за предстоящия ден. А той щеше да е дълъг. Следващата дестинация щеше да е село Тюленово. Това е най-източното село в страната. Името му идва от това че двата тюлена, които румънската царица е освободила преди много години са се заселили тук. Успешно са създали и потомство, което вече отдавна го няма - прогонено от засилващите се човешки дейности в региона. А тези дейности са доста съществени. 1951 г. тук е открит нефт (може да се види едно невзрачно паметниче по средата на селото). Край шосетата могат да се видят много петролни помпи, поклащащи се напред-назад. Из полетата като избити мастодонти в безкрайните ловни полета са разхвърляни големи ръждясали резервоари. Без да искам направих най-добружанската снимка на всички времена :) В едно - композиция на всички индустрии тук - петролната кълвяща птичка, ветрогенератора и безкрайното поле от житницата на България. В Тюленово се разходихме по крайбрежните скали. А те са за чудо и приказ! Остри отвеси от по 20 метра, надупчени от пещери, проломи и каменни ниши. Мястото е популярно за скално катерене, виждат се и наковани клинове на някои места. Наближаваше обяд и яркото слънце прежаряше отгоре, убивайки всички кадри. Щраках доста, но си знаех че само хабя батерия и карта. Мястото е страхотно, но иска друго време с по-подходяща светлина. Самотника и арката. Нещата не са само въх и ах. Навсякъде около нас имаше надгробни плочи. Дали катерачи, дали водолази или просто заблудени туристи... Какъв трябва да си да си опънеш лагера в пещерата... Едно, че имайки предвид статута на защитени територии - това би трябвало да е доста забранено. И второ - че стотици хора ще минават през спалнята ти ежедневно. От Тюленово прескочихме до Шабленската Тузла за един плаж. Край езерото има екопътека. Информационната табела обещаваше разходка с дължина от 3км и покъртителната обща денивелация от 9 (девет!) метра. До сега не бях виждал пътека с едноцифрена денивелация :) Слънцето точно се беше разпекло, а напред нямаше сянка, така че рекохме да оставим тази обиколка за друг път. Вместо това се опънахме на плажа с най-синята морска вода, която виждах до сега. Слънцето галеше меко, вместо да прежуря. Без чадъри нямахме проблеми. Безценно беше пясъка да не е с температурите за нестинарство по обяд. Водата се е пекла цяло лято и я получихме с най-топлата възможна температура. Покиснахме се и след като гъбясахме подобаващо се преместихме в Шабла да хапнем на обяд. Там в едно крайпътно кръчме ядох най-яките миди. В града имат една бензиностанция от класата на онези, от които започват филмите на ужаса, та рекох да отложа зареждането за по-нататък :) Писахме следобеда волна програма до залеза и се пръснахме. Аз използвах момента да ударя една яка дрямка в хамака и да наваксам за ранното ставане. Търсихме място от където да хванем интересен залез. Нос Калиакра беше наблизо, но Сашо го режектна. Вместо това отидохме да потърсим един рибарски плаж точно от другата страна на антените. Късно тръгнахме и нямахме много време за разузнаване. Липсата на готино местенце беше компенсирана от представлението на небето. Отскочихме на бързо до Болата, но не хванахме нищо съществено там. Лодките се прибираха и плажът отново беше паркинг. Уж има чадъри, но аз ако трябваше да се пека, не знам дали бих избрал точно там. С това цялото движение и мръсотия, която рибарите оставят след себе си... Вечерта излязохме така по селски. Седнахме на Морското Конче в центъра на Българево и пак подкарахме с царските трапези. За следващата сутрин взех да се пробвам за изгрева от пристанището на Каварна. Там като отидох пък видях един висок чукар от южната страна и козата в мен се обади. На картата в OSM имах пътека до горе, така че пратих команда "пълен напред" до краката и забих с яка крачка нагоре. Денивелацията е около 100 метра, а дължината - под километър. Хората които не могат да се събудят без кафе, трябва да пробват с една такава разходка за преди изгрев слънце :) Стигнах горе малко преди нужното време. Пред мен се откри обзор към целия южен квартал около пристанището на Каварна, към изкуствения плаж. Виждаха се далече назад антените до Българево. И по средата - долината на мидената ферма бълваше яко мъгла! Облачната покривка беше кът, но оскъдните небесни дантелки се бяха позиционирали на точното място. Вече взе сериозно да се развиделява и слязох долу до малкото пристанище. Както се казва в песента - "Надежда всякаква тука оставете"... А това високото беше моята наблюдателница: Днес беше последният ни ден, но имахме още малко време да се помотаем наоколо. Разходихме се до нос Калиакра. Входът за комплекса е по 3 лв на човек и се плаща на една бариера опъната по средата на шосето. Малко след нея има паркинг и почват сергиите. Естествено, панаирът е пълен - стотици сергии продаващи едни и същи боклуци. Тук-таме имаше разкопки. Носът е заемал важно тактическо положение през вековете. Траки, гърци, римляни, византийци, българи - всички те са оставили следи от мощно присъствие. Храмове, военни укрепления, жилищни комплекси - наоколо е разхвърлян един миш-маш от архитектури и епохи. Малко по-нататък има музей, помещаващ се в една средно-голяма пещера. Изложени са намерени предмети от околността, има и макет на цялата крепост от незнам си кой век. Точно пред музея са курдисали и истински пещерен ресторант. Следващия обект по пътя към вкъщи беше Балчик с ботаническата градина и царския дворец. Паркингът е по 2 лв на час, билета за градината е 7 лв, а за двореца - 5 лв. Дворецът се намира вътре в градината, така че ако искате да стигнете до там, ще ви трябва и билет за градината. Добре, нека още сега си изясним нещо - Дворец няма :) Това на което са турили тази гръмка дума всъщност е комплекс от десетина къщурки - вили в ренесансово-средновековен стил. Това което показват по снимките е вилата "Тихото гнездо", която се намира долу почти на плажа. Може да я видите отвън без билет, а дали си заслужава от вътре... Историята на мястото е завързана с румънски предателства, заграбване на територии и самонастаняването на румънската царица в новите земи. Но не е политически коректно да пиша такива неща, а и не искам румънски нинджи да ми почукат на прозореца, така че - до тук :) Ботаническата градина е изградена на доста по-късен етап през 1955 г. от ректора на Софийския университет. Първите впечатления като влезе човек в градината не са големи - "я, пет лехи с шарени чушки". От тук тръгнахме "да видим кактусите" и се изгубихме в една голяма оранжерия. След това се оказа че има още кактуси, а и за десерт - още дори не бяхме видяли истинските кактуси :) И внезапно се оказа че градината е много по-обширна от колкото изглежда. Аранжировката е много добра - всяка алея или кът си имат тематика и скука няма. Така се наименуват "Английския двор", "Алеята на виното", "Висящия терасен лабиринт", "Тунелът на любовта" и други. Градинарската работа е майсторска! Във винарната имаше безплатна дегустация на вина. И то все изчанчени - вино с мед, вино от ананаси, вино от въздишки на еднорози... По безкрайните алеи се губихме няколко пъти, и все се намирахме :) Тук-таме бяха сгушени китните къщурки от дворцовия комплекс - вила "Сюита", вила "Гъбката", вила "Гутман" и т.н. Вила "Тихото гнездо", където късат билетчетата за двореца. Отгоре я взехме за джамия поради островърхата и кула. От вътре ми се стори малко постна. Не точно като да е живяла царица вътре, може би повечето мебелировка е била изнесена по някое време... В ботаническата градина можеше да изгубим цял ден, но пред нас ни чакаха още 400 км път. За съжаление всяко хубаво нещо свършва и така трябваше да сложим точката на тази експедиция по северното черноморие. Много неща видяхме и още много остават да бъдат видяни. Нашето Черно море се представи в една по-друга светлина. Североизточна България има много различно излъчване. Бях много предубеден към всякакви морета, но се видя че все още има готини местенца, до които бетонът не е стигнал. Плажовете са каменисти и непривлекателни за масовката. Според същата температури под 50 градуса не са за море. Всичко това в комбинация с късния септември образува една идеална среда само като за мен :)

Малко позабавих този пътепис и дори се чудех дали да го пиша въобще. Причините за това са по-надолу, а ако го виждате, значи все пак съм се наканил да го пусна :) Но едно предупреждение още от тук - ако хапвате нещо, свършете си хапката преди да продължите :)
С Краси от доста време бяхме започнали да синхронизираме една разходка до хижа Рай и най-после дойде и нейното време. Нощуването естествено щеше да е на палатки и хамаци, а придвижването - с двойката :)

Връх Мусала - първенецът на България, та и на целия Балкански полуостров, таванът на света, покрива на вселената и последния етаж в блока на цивилизацията. Това избрахме за дестинация този уикенд. Планът беше оформен със Сашо и Цвета, а по-късно щяха да се присъединят Димо и Гошо от София.
Петък вечерта след работа багажа беше стегнат и чаках Сашови да се появят. Тях пък ги бил подгонил як шибанит с колата, та кацнаха в Пловдив чак към 9 и нещо. От тук продължихме с моята кола и скоро бяхме на Костенец, където щяхме да спим тази нощ. Ресторантът на хотел "Езерото" точно затваряше, но успяхме да си откраднем по една бира. Имаше лека обърквация с резервацията, но дежурния на рецепцията оправи нещата и към 11 часа бяхме по леглата. Хотелската част нещо са я запуснали - напукана мазилка, извадени контакти, жици, стърчащи от тавана... Но пък ресторантът им предлага чудесни ястия и до сега колкото пъти сме спрели там за обяд, никога не сме били разочаровани. На сутринта мръднахме до водопада. Видяхме че са наляти някакви пари в местността - изградени са парапети, беседки, градинки... Да привличат хора за кебапчийниците отпред :) Газ към Самоков. Там правят голям ремонт по центъра и малко се затруднихме да стигнем до автогарата. Виждаш я - ама отвъд 50 метра непристъпен заграден ремонт на площада. За сметка на това точно до автогарата ядохме супер яки закуски, Сашо омете цели две кремвиршки :) Газ към Боровец. Оставихме колата на паркинга на хотела, където щяхме да спим тази вечер. На 200 метра от него се намираше долната лифтова станция, където чакахме на две опашки и се натоварихме и на лифта. Ако някой има нужда от тоалетна, препоръчвам там долу да отиде, понеже следващия половин час няма как... а пикочния мехур може да се окаже под напрежение от спиращите дъха отвеси под кабинката :) На връх Ястребец са кацнали една шепа кръчми и кафета. Тук някъде трябваше да бъде и хижа Ястребец, но не можах да я видя. От там напред се разкрива гледка към хижа Мусала, заслон Леденото езеро и самия връх Мусала. Пътят е ясен! Просто следвай безкрайната върволица от хилядите хора. Великото преселение на народите. От тук, чак до върха постоянно настъпваш чужди крака. През деня да сме се разминали с поне десет хиляди души... В началото се върви по широк черен път, който е относително равен. Наклонът напред е леко надолу. В ляво се вижда долината по северния склон на Мусала. В дясно над нас има един ръб, който е горната част на ски пистите. Пътят е пронизан напречно от 3-4 писти с прилежащите им влекове. Сега като се замисля, може би щеше да е по-интересно да се движим горе по ръба - GPS-а даваше пътека от там - през върховете Алеко и Безименен. Но пустия му стаден инстинкт за добро или за зло ни пусна по масовата пътека долу... Задминахме няколко сухи гьола. По едно време стигнахме до официозната пътека на природен парк Рила. Точно 1 час след лифта излязохме на хижа Мусала. Тук се вихри сериозен строеж. От ляво е малката стара хижа, а от дясно - нещо голямо и бяло, което някой ден ще стане новата хижа. Освен това в близката околност се виждаха още няколко постройки в различен стадий на недовършеност. Разтоварихме се и направихме една почивка. Точно под сградите се беше пльоснало седмото - най-долно от Мусаленските езера. Дълбоко е около метър и половина и въпреки забраните, всеки цопа в него :) Потърсих чешма да си налея вода. Навън не се виждаше такава. Питах вътре един чичка на лафката - "ей там, в ляво"... Намерих чешмата, ама греда - няма го кранчето! Къде е кранчето, ве? "Де да знам". Кой знае, ве? "Де да знам"... Греда! Другия път на хижа Мусала ще си ходим с клещите! От хижата нататък има две пътеки. Едната започва в дясно покрай езерото и се движи стръмно нагоре покрай склона. Другата, по която хванахме, тръгва покрай левия бряг на езерото. Пресича малко отточно поточе и минава между две други езера. По-голямото е Каракашевото езеро и е дълбоко 6.6 метра. От там пътеката хваща не много остро нагоре през камъни и морени. Съвсем скоро стигнахме до една благодатна чешма. Тя представляваше каптаж с тръба. Дебитът беше страхотен и пълнеше малко шише за половин секунда :) Взимахме височина и по време на почивките съзряхме назад язовир Искър. От това разстояние изглеждаше малък и скромен. С един последен напън излязохме на Алековото езеро (14 метра дълбочина), което се намира в подножието на връх Алеко. Тук нашата пътека се съединява с другата пътека, идваща от хижа Мусала. Пътят естествено е един - напред и нагоре! :) Растителността рядко оредяваше. Вече нямаше и клек, а дори и рехавите тревички бяха започнали да се отказват. Изкачването беше сравнително полегато и се редуваше с дълги равни участъци. След поредната серпентина, пред нас грейна като скъпоценен камък заслон Леденото езеро. До сега ни печеше слабо слънце, но за да ни стане по-интересно над нас се заформиха едни фотогенични облачета... На заслона мерака в групата рязко падна, и за малко да изгубим хора :) Но с всеобщо окуражаване всички продължихме напред. Срещу заслона се намира Леденото езеро - най-високото от Мусаленските езера и може би най-високото и на Балканския полуостров. То е и най-дълбокото - 16 метра. От там започваше финалния напън нагоре. Върволицата от човеци беше разделена на две. Лятната пътека подсичаше като змия склона и постепенно се набираше нагоре. Зимната колова маркировка цепеше право нагоре по каменистото ребро, като за улеснение по коловете беше прокарано и стоманено въже. Имаше някои екземпляри на които им беше скучно по нормалната пътека и минаваха от там :) Взимахме стабилно височина и гледките ставаха все по-страхотни с всяка измината крачка. Имаше етапи на които с един поглед се обхващаха 5 езера, 3 хижи и заслон :) 7-те рилски езера ряпа да ядат! :) Преминавайки през реброто със зимната пътека се откриваше гледка и към западна Рила - като гребен се бяха наредили върхове, които не познавах. Неусетно зад последния завой се оказа че сме на върха :) Той представлява неголямо плато с няколко постройки - метерологична станция, екологична обсерватория на БАН, частен лифт за нуждите на персонала, няколко антени и т.н. Вода пак нямаше. "Най-близо - долу на заслона" рече чичката на лафката. Заслонът пък изглеждаше толкова далече - все едно се намира на долната земя. На север долу където се събираха планинските склонове се виждаше част от язовир Бели Искър. Пак на север се виждаха и Маричните езера, които даваха началото на река Марица. С това ще запомня тази разходка - че на където и да се обърнеш, изскачаха изневиделица езера :) Помотахме се малко на върха и за съжаление трябваше да се връщаме. Времето беше доста напреднало, а лифта работеше до 18 часа. Той се виждаше ей там в далечината, все едно не ни чакаха 3 часа път до него :) На слизане рекохме да пробваме зимната пътека с въжето, ама... още на първия сегмент щях да се насера и си рекох че това не е за мен :) За двайсет минути бяхме на Леденото езеро, от където заредихме малко вода и си налегнахме парцалите надолу. Часовникът тиктакаше и трябваше да побързаме. Поради това снимки липсват, а точно сега беше моментът за тях! Светлината беше тръгнала да се златосва. Хората се бяха изнизали. Само тук-таме се виждаха откъснати групички и бяхме на прага на часа в който планината можеше да стане само наша... Претупахме слизането, като почти го обърнахме в бягане :) Но си струваше - хванахме опашката на лифта 5 минути преди края на работното време. От там нататък последва слизане в Боровец, ядене и пиене. Интересна разходка се получи. Мусаленския циркус е осеян с езера. Зад всеки ъгъл дебене гьол. Видяхме малко снежец. Теренът е приятен, без изкачвания-душегубки. Сянка няма, но защо са ни дървета да ни скриват гледките? :)