Този уикенд съботата беше работна. Та никак не е чудно че съгласно всички закони на Мърфи, това беше първата събота с хубаво време от 147 години насам :) Комбинирай с истински пролетното време цяла седмица и съвсем лесно ще разбереш как мозъка ми щракаше на вълна "навън". Щракането дори заплашваше да се превърне в превъртане на механизма, та едвам издържах да свърши работния ден :) Паралелно вървяха няколко плана, които се развалиха поради различни причини, но имах в ръкава една скрита дестинация-коз - Устинския водопад. Намира се наблизко до Пловдив, лесно достъпен водопад е, и хич не толкова известен. На бегом до вкъщи - стегнах багажа и хванах пътя.

Извадих от ръкава едно място, където отдавна се канех да ида - Устинския водопад. Написах си домашното по него и разбрах че той е леко своенравен водопад, появяващ се само в определени сезони. Обикновено - април-май с топенето на снеговете. Въпреки големия шанс да няма водопад, тръгнах поне да направя едно разузнаване.
Пътя Пловдив - Устина се взима бързо. Там трябваше да намеря площад с чешма в горния край на селото, от където да тръгна. Малко се забатачих, понеже всички села в полите на Родопите имат един основен бъг - криви, тесни улички, водещи наникъде. Но след малко кацнах на чекпойнта и хванах по пътеката нагоре. Не виждах маркировки, а знаех че маршрута е добре маркиран. Попаднах на една бабка, хранеща котките на улицата и тя ми рече че това било пътя нагоре. Пътеката се движеше по брега на един ручей и аз си мислех че в края на ручея ще се намира водопада. Не беше този ручей и това въобще не беше правилната пътека :) След малко почна да се появява снежец в сенчестите дерета, а водните пръски по брега бяха замръзнали и образуваха причудливи форми. А времето беше съвсем топло, може би над 15 градуса. Първото доста заледено мини-водопадче. Ледени айсберги плаващи по реката. След малко пътеката свърши задънено. Използвах жокер "обади се на приятел, който знае пътя" и ми станаха ясни две неща. Правилната пътека не се движи долу в дерето. И е добре маркирана и няма начин да се обърка. Връщах се обратно към изходната точка да пробвам в друга посока. Но по средата видях една пътечка хващаща в страни и рекох да подхвана по нея. Знаех че някъде наоколо трябва да пресека правилния маршрут и може би нямаше нужда да се оттеглям чак до началото. Според домашното, което си написах в района се е намирала голяма крепост на император Юстиниан. Забелязвате ли лека прилика на имената? :) Устина - Юстиниан. Та наоколо имаше много следи от руини. Каменни пътища, подкрепени със зидове пътеки, купчини правилно изсечени павета... Черешката на тортата беше една кръгла каменна кула, вкопана в земята. Зидарията и камъните седяха като излезли от картина със заглавие "Древно и вечно". Ще ви спестя снимката - българина си е българин, и може да направи бунище на най-невероятни места... Започнах да взимам височина и се движех по някакви издълбани от вода сипеи. Изпотих няколко води, но всяка почивка ми носеше величествена гледка надолу. След малко обаче попаднах на най-радосната гледка :) Бях нацелил официозната пътека. Тя се движеше далеч по-леко нагоре. Тук-таме имаше пейки с кошове за боклук. Отстрани имах няколко сухи дерета. Всичко беше толкова безводно че си казах че вероятно даже и няма да разбера къде е водопада. Е, всеки може да снима водопади, но ние можем да снимаме и сухопади :) Оказа се че много много греша. След пет минути пресяках един лед и пред мен се откри величествен... ледопад! Водопадът беше замръзнал. Яко! Точно под него има маса с пейки и огнище. Малко по-назад имаше разклонение за някакъв параклис, който се показваше кацнал на един баир в ляво. Имах мерак да се кача и да потърся панорами, но в същия момент Сашо ми звънна. Трябваше да направим една организация за другия евент за деня. Той щеше да ме отведе на съвсем различна планина, но това е вече друга история :)