Много време стана от как да сме бедствали качествено и душичката ме сърбеше за малко мизерстване. То си е като лекарствен елемент срещу градските нерви и суматоха. Прогнозите за уикенда бяха доволно апокалиптични - дъжд, сняг, ветрове и бури. Да добавим и летните температури от последните седмици, и да получим една доза кал и киша.

Задобряваме с организациите в последния момент. Събота сутринта Сашо звънна в 10 часа с идеята и към 11 вече се бяхме заели с изпълнението ѝ. Целта - вилен комплекс "Романтика" на брега на язовир Доспат, формат - хапване и пийване за една вечер. Последните няколко дни снегът в Пловдив рязко се стопи с близо летни температури, та не знаехме дали отиваме да правим снежни човеци или пясъчни замъци :)

Панорамна разходка, чудесно време, як мохабет и бивак при под-нулеви температури - какво повече може да иска човек? :)
Денят започна в 5:55 сутринта когато Мартин ме събуди по телефона. Всъщност денят беше започнал няколко часа по-рано с коледното парти на ORM.BG и моя опит да изям микрофона на караокето, но това са други неща :) 5 часа сън и сутришната рутина е ясна - печене на принцеси, зарежам нафта, забирам Мартин и настъпваме асфалта към Елешница. Към 9 часа сме на Елешнишкия манастир. Манастира има интересна църква с полу-реставрирани външни стенописи. Има един Мурджо който първо се прави на страшен, но после започва да върти опашки. Има и един чичка, който ни гледа подозрително. Питам го ей така, колкото да се установят взаимоотношения - това отзад ли е пътеката за Мургаш? Това било - пишело го ей там на картата. А картата е карта за чудо и приказ - три точки, съединени с три линии... Почнахме да събираме багажите, когато пред манастира спря софийскo комби, натоварено с младежи. Докато Мурджо си отвори устата да ги залае и те вече бяха дръпнали нагоре по пътеката. Леки без багаж, сигурно бяха тръгнали да направят еднодневна разходка до Мургаш. Пътеката тръгна стръмно нагоре, през гората. Маркировката е жълта и вече е доста поовехтяла. Но ние винаги сме подготвени на тема карти и това не ни бърка. Пресякохме малко поточе до една иззидана чешма, а от там нататък наклонът вадеше душите ни. Този участък беше превзет от шипки, акации и всякаква шипчеста гняс, та не беше много приятно. Но съвсем скоро излязохме на черен път, където вече ходенето беше като разходка в парка. На триста метра височина над манастира излязохме на първото по-открито място. А гледката назад спираше дъха. Главата на Витоша беше побеляла и плуваше като остров в море от мъгли... Миналата вечер в някакво моментно умопомрачение бях оставил дългия обектив вкъщи и сега съжалявах. Направихме първата по-сериозна почивка до една ловна хижа. Хапнахме малко сладко, пихме една вода и газ напред. Наклонът вече се взимаше по-благо и почивките бяха по-нарядко, но гледките бяха все така благи. От тук нагоре има доста маршрути, но ние карахме по жълтата маркировка. Тя ни вкара обратно в гората и ни обърка с един черен път. Вместо да се върнем да търсим разклона, рекохме да перем право нагоре през баира :) Разстоянието на картата беше не повече от 200 метра и 20 почивки.. Черния ми дроб работеше по преработката на снощния алкохол и негодуваше срещу това натоварване :) Но в края на краищата издрапахме горе на първото по-открито било за тази разходка. Въъй, от това дере ли бяхме излезли? Пред нас се виждаше хижа Мургаш и това ни даваше сили. Това което не знаехме е, че това въобще не беше хижа Мургаш :) Но пък силите си бяха там :) Хижата се оказа отзад на въпросното баирче. До там имаше широка горска магистрала, но ние бяхме били един шорткът напреки на баира. 100 метра грешна денивелация :) Но нищо, за нула време пред нас цъфна сградата на хижата. Изглежда е в голям ремонт. Всичко беше заключено, но това не ни притесняваше. Планът беше с Мартин да сме съквартиранти в неговата палатка. Заехме се да я опънем, което беше нелека задача с каменистата поляна. От някъде цъфнаха и група моторджии да ни гледат сеира :) Половин час по-късно стегнахме багажите за връх Мургаш. Ком-еминейската пътека минаваше малко зад хижата и тя беше това, което ни трябваше. Скоро излязохме от гората и пред нас на откритото се видяха сградите на метерологичната станция на върха. Мургаш е един от най-ветротивите върхове в страната. Преди месец ветромерът на метерологичната станция се счупил, а той е проектиран да измерва скорости до 144 км/ч... Но ние днес хванахме перфектен тих и ясен ден :) Докато се нижем нагоре, видяхме малка групичка да се движи паралелно на нас отдясно. А, това са младежите от комбито! :) Почекнахме се малко и си бихме камшика да слизаме към палатката. Минаваше 3 следобяд и не ни оставаше много дневна декемврийска светлина. Освен това мръвките нямаше да се изпекат сами. Докато стягахме огъня, започнахме да чуваме едно боботене, което се усилваше. По пътя цъфна пикап, който спря пред хижата. Трима души, които бяха дошли да свършат малко работа по ремонтите. Бяха благи хора - нямаше проблеми за палатката или да си запалим огън отвън. Даже ни поканиха вътре и ни се чудеха на акъла да спим отвън. Изказаха се съмнения в душевното ни и психическо състояние :) Но ние за това сме дошли. Вътре можем да си спим и вкъщи :) Ей така открихме вечерта: Покрай нас се случваше красив залез, а аз за пореден път се мъмрех че не съм взел дългия обектив. Малко след като слънцето се скри падна роса, която бързо се превръщаше в скреж. Бях изненадан да видя как раницата ми, която бях оставил отвън тръгва да отива към Замръзналото кралство :) Но ние нямахме особени притеснения - бяхме подготвени за тежки зимни условия. Спални чували за под-нулеви температури, яки полари, шапки, якета и панталони. И огромния нестинарски огън, който си спретнахме :) Бяхме се зарекли че няма да прекаляваме с трапезата, и дори Мартин беше взел само половин хляб :) Но към 10 часа вече очите ни се затваряха и затъркаляхме закръглените си форми към палатката :) Ноща започна хладно, но чувала се стопли за нула време. А когато джобната печка влезе в обороти, температурата скочи до границата на потенето. Цяла вечер му хърках и пърдях на Мартин, не му блазя как е спал :) Към 7 сутринта взе да става светло и една писклива гарга реши че трябва да ставаме. Точно на време за супер панорамен изгрев. Ниските долини бяха наводнени от плацикащи се мъгли. Това щеше да се превърне в основна тема на деня. Събрахме багажите и хванахме надолу. Успяхме да изненадаме двойка плашливи кончета, които се изнизаха в панически галоп :) Дерето на Елешнишкия манастир беше като казана на Баба Яга - мъглата се протягаше и бълбукаше като живо същество. Горе на билото ни печеше жежко слънце и неведнъж спирахме да сваляме дрехи. Предния фронт на реката от мъгла стигаше до ловната хижа. Нямаше как, поехме дълбоко въздух и се гмурнахме. Страхотна разходка беше. За двата дни сме проходили над 20 км отиване и връщане, с около 1000 метра обща денивелация. Всичките панорамни гледки бяха хубава изненада. Случихме на супер яко време с готини инверсии. Нащраках достатъчно материал да отворя собствен стоков сайт за плуващи мъгли :) Местността е доста посещавана, но все пак успява да носи духа на изоставеното. Мургаш е готина дестинация както за еднодневна разходка, така и за такава с преспиване.

Есента тази година беше особено продължителна и благодатна. Колкото и да се правя и мръщя, реалността е че до тук много се изкефих от репертоара на сезона. Хищни, протягащи се мъгли, ясни, слънчеви дни, обливащи склоновете в топли багри - до тук имахме всичко! За това рекохме да продължим с есенната серия и се събрахме сериозна компания - Димо, Краси, Рая и малкия Иво. За малко Мартин и Катя да дойдат и те, но коварен вирус ги повалил още предната вечер.

Тази седмица беше супер натоварена и нямаше време да си направя план за уикенда. За това от ръкава измъкнах един маршрут, на който се канех от толкова много време, че ми беше станал фикс-идея. А именно - хижа Момина сълза, концлагера Гонда вода и хижа Безово. И трите обекта бяха изоставени от много време, така че можеше да се получи една сносна тематична разходка с търсене на призраци. Притеснявах се само дали ще ми стигнат силите, понеже последните няколко седмици не съм мърдал никъде и много съм се отпуснал. А маршрутът не беше от типа "следобедна разходка" - чакаха ме 10-на километра с около километър обща денивелация... Резервният план беше да спа на Момина сълза или Гонда вода, пък за Безово - ако стигнат силите. С хамака е лесно - спираш и разпъваш, няма големи изисквания към терена :)
Съботата тръгнах късно. Свърших една работа в града сутринта и в 10:30 бях на изоставения мотел "Високата пещ". От там тръгва черен път в дерето, което е точно срещу Асеновата крепост. Мотелът е в занемарен ремонт, а нагоре по дерето са се скрили руините на още няколко постройки. Имаше и две вързани кучета - да пазят да не откраднеш трите керемиди от покрива... Съвсем скоро пред мен се извиси голям, масивен мост. Я, че да не би горе да има толкова голям път, че да иска мост? Странно - на моята карта нямаше никакви широки пътища тук... Да видим... Точно отдолу му имаше червена и синя маркировка, която сочеше нагоре и настрани. Ясно, ще се качваме на пътя... Изкачих десетината метра и - изненада! Горе няма път! Има ... вода :) И това не е мост, ами акведукт! Проведох малко разследване след като се върнах и разбрах че това е каналът, захранващ с вода вецовете Асеница 1 и Асеница 2. През по-голямата си част се движи в тунел, но на места излиза в такива акведукти. Продължавам нагоре по стръмната пътека. Вият се серпентини. През клоните съзирам скалата на Анатемата, която се пада 200 метра по-високо от мен. Доста обзорно е там. Съвсем скоро трябва да наближа разклон за х. Момина сълза. Маркировката е перфектна - червена за Момина сълза и синя за Безово. На разклона имаше огнище и две бивши пейки с маса, които се бяха разпаднали с времето. Всички съоръжения които намерих днес бяха в подобен стадий на развала. Имах чувството че човек не е минавал тук от години. Пътеките бяха необичайно чисти, никъде не се виждаше ни боклуче, ни хартийка. Хващам дясната пътека за Момина сълза и от тук нататък следвам само червена маркировка. След 200 метра пътеката направи рязък завой на юг, а точно на завоя стърчеше една природна наблюдателница. Как да не се кача? :) А гледката отгоре... В нозете ми се виеше река Чая. Паралелно на нея бръмчаха колите по пътя за Смолян. В ляво от тях минаваше още един ВЕЦ-аджийски акведукт. В дясно стръчеше скалата на Асеновата крепост, с Асеновград зад нея. Навсякъде бяха разхвърляни параклиси-мохабетчийници. Ниска синкава мъглица се стелеше над цялото дере, а по-нависоко облаците изнасяха представление... Чудесната гледка ми изпълни душата и ме нахъса да продължа :) А то се оказа че има и още... Съвсем скоро пред мен изскочи парапет. Че защо им е парапет тук? Ааа, заради гледката :) От тук вече се виждаше цялата долина като на длан. Значи, винаги когато съм минавал по шосейния път долу съм се чудел - дали отгоре няма да върви някаква пътека, която да дава обзор надлъж и нашир? Е - това беше тази пътека :) Но парапетът свърши, а пътеката заби обратно в гората. От тук нататък тя ставаше значително по-обрасла. Шипки и клони се протягаха ниско, опитвайки да си върнат обратно, това което човекът беше взел от тях. На места трудно минавах с голямата раница, която се закачаше във всяка драка. С почивките свалях от себе си по един наръч съчки. От другия далечен рид на Лясково се чуваха ловци. Сериозно гърмяха, дори го избиваха на картечен огън. Това беше един от критериите да избера тази разходка днес - теренът беше труден, на километри наоколо беше абсурдно да припари джип и ловец. Скоро стигнах до още едно място за почивка. Пейките бяха в окаяно състояние, но масата поне стоеше. Чешмата беше пресъхнала. Наблизо беше отлято едно циментово блокче, върху което някога е имало паметна плоча. Следващия половин час се редяха серпентини с газене в шума, когато внезапно пред мен изскочи хижа Момина сълза. Миришеше ми на пушек, да не би хижата да работи?... Не. На простора висеше пране на един човек. В дръвника бяха нахвърляни един кубик дърва. Единия комин димеше - някой може би живееше тук? Всичко беше в окаяно състояние. Тоалетните бяха полусрутени, а самата сграда на хижата беше на ръба на разпада. Параклиса "Св. Никола" изглеждаше здрав отвън, и кой знае как от вътре. Хижата е изоставена от поне 10 години. Преди това е имала ток и вода. В още по-далечното минало се е наричала "Св. Никола" и е била женски концлагер. Тук е била заточена Цола Драгойчева през 1941г. Чешмата в дерето течеше - но не от чучура. Поне отвън пейките бяха наред, та седнах да почина малко. Наближаваше обяд, та обмислях да разпъна една подкрепителна софра. По едно време се разминахме с чичката, който живееше тук. Мина на 2 метра покрай мен и все едно въобще не ме видя. Дали не бях срещнал Родопския призрак? Отказах се да ям тук :) Събрах си багажа и газ към Гонда вода и Безово. Пътеката за Безово е маркирана с червено и започва до трафопоста на Момина сълза. От там се движи стръмно нагоре успоредно на електропровода. Тук се изви страхотен вятър, който люлееше върховете на дърветата. При мен долу беше относителен завет, но есента си показа леко зъбките... След 40 минути съм взел близо 300 метра височина и излизам на разклон. Табелите са леко подвеждащи - тази за Безово сочи нагоре по протежението на електропровода. Там и да е имало пътека някога, сега положението е друго. Реалната пътека подсича склона на 90 градуса отляво. Аз направих един шорткът по склона, който ми костваше към 20 почивки :) Трябваше да хапна на Момина сълза... сега това решение ми излизаше през носа. Прималяваше ми, на всяка трета крачка се спирах и не можех да тръгна. Но вече виждах масивните постройки горе, та впрегнах се и успях да се кача. Още с първите крачки и пак ми замириса на дим. Е, и тук ли? Освен това едната сграда беше боядисана и почти изглеждаше като обитаема... Гонда вода е концлагер за политически затворници, създаден през 1941 г. Просъществува в това си положение около 2-3 години, а след 9-ти септември е бил преустроен в пионерски лагер. Сега някой там живее и си гледа домати и магаре. Параклисът "Св. Илия" почти прилича на параклис. Направих една почитна обиколка и се чудех какво да правя с Безово. Коремът ми вече сериозно стържеше и прогонваше всякакви горски животни. Бях капнал и всякакво желание за разузнаване ми се беше стопило. Рекох си - хапвам и си тръгвам. До обитаемата сграда имаше една здрава масичка с пейки и се разпънах там. Имах материал да вдигна малък банкет, но за обяда си избрах лека диетка от две пакетчета бисквити Белвита и едно Корни. Докато хапвам се чу едно бръмчене и от нищото изкочиха група моторджии. Те бяха първите човешки същества които виждах днес, с изключение на Родопския призрак. Вързахме лек лаф, оправихме посоките. Искаха да слизат към Високата пещ през Момина сълза и категорично не ми повярваха че пътеката е джунглясала отвсякъде :) Те бяха бронирани от глава до пети, та ако не друго - поне ще прокарат пътека :) С хапването възстанових нормалната кръвна захар, силата ми се върна и вече гледах съвсем друго на света. Часът беше към 15. Все още имах много дневна светлина пред мен, а и не си бях харесал място за спане. Това имаше само едно логично развитие - към Безово! :) А тази хижа се оказа че се намира на по-малко от 15 минути от Гонда вода, по почти равен път. На Безово се вихри ремонт. Истински - такъв чрез който наистина се прави нещо. Не просто да е опъната лента с табелка, която да стои до края на света. Трима души боядисваха и чистеха. И с това ми пропадна и последната надежда да намеря диво и призрачно местенце. От Безово тръгваше червена маркировка за Марциганица. Но тя вече е частна вила и там нямаше какво да правя, та си бих кръгома и тръгнах да слизам. Хванах възможността за едно леко отклонение нагоре, от което се разкриха гледки към Мулдавския рид: От там на Гонда вода бях за нула време, от където слизах директно към Високата пещ по синя маркировка. Нямаше да минавам по същия път през Момина сълза. Последва час и половина газене през шума, дълбока до средата на пищяла. Естествено с камъни и всякакви изненади отдолу. Поне пътеката беше широка, минаваше през вековна букова гора. Нямаше джунглести елементи.  Дерето беше в задушен завет. Минах през една работеща чешма, която си беше изненада. До тук единствената вода за над 10 км обикаляне беше на Момина сълза и едно кранче на Гонда вода... Разби ми се представата за Родопите с чешми на всеки завой... От тук надолу влагата рязко промени пейзажа и докара лиани и ниски храсталаци, които правеха ходенето малко по-трудно. На няколко места имаше лимбо под паднали дървета. Към 18 часа бях долу на Високата пещ, а към 19 часа вече пиех втората бира вкъщи :) Не можах да си намеря местенце да се опъна в гората - уж диво, уж изоставено, и все пак - пренаселено. Маркировките бяха адекватни и освежени. Получи се готина разходка - GPS-а казва че съм взел около 13 км с обща денивелация от 1000 метра. Краката ми издържаха, но аз тайно ги тренирах през седмицата - адските задръствания в Пловдив ме свалиха от колата и съм навъртял сумарно около 30 км градско :) Имаше невероятни гледки към долината на река Чая, и от там видях идеи за още 5-6 разходки. Посетих исторически и непознати места. Доволен съм.