Аневското кале
Публикувано на 1 май, 2014
Чекнах няколко уеб камери от Карлово и се обнадеждих - беше слънчево. Стегнах малката раничка и новите чепици, на които щях да направя бойно кръщене и се метнах на колата. Още на излизане от Пловдив времето обещаваше да е много интересно. Цялото небе беше изпъстрено с всякакви по цвят и форма облаци. Но имаше и синьо небе и слънце. Минах Чукорлийския баир и това което видях ме накара да отбия колата и да получа няколко душевни оргазма.
Замислих се за миг колко ще е яко да съм над облаците и да гледам отгоре надолу в тях. Това съм го виждал веднъж - море от облаци, с дупки през които съзираш Долната земя. Приказно е. Моментално плановете се пренаредиха и лифта получи приоритет.
За съжаление в следващите 20 минути облаците се сгъстиха, дупките изчезнаха и върховете се загърнаха. Това означаваше ледена мъгла горе, а аз бях тръгнал по къса тениска и суичър. Вярно че съм млад и глупав, но реших да се откажа от 20 минутно висене на бавна люлееща се седалка, зъзнещ в мъглата. Ако въобще лифта работеше. Вместо това драснах яко към Аневското кале с надеждата да изпреваря дъжда.
Паркирах до средновековната църква и погледнах нагоре. Абе, това кале изглеждаше доста високо, не беше така както си го представях. Бях готов за 20-минутна разходка в парка, а древната крепост се извисяваше над главата ми като стража на планината. В някакъв пристъп на безумие реших да тръгна по-лек и зарязах раницата с водата.
Прецапах през едно поточе, което почваше от малък, но много шумен водопад, който щеше да ми бучи за фон на целия път нагоре. Направих няколко пируета по хлъзгавите камъни и се замислих защо не си взех статива. Идеален е да гони кучета и да се ползва за щека. Но връщане назад нямаше. Пътят е все напред!
И нагоре. Яко нагоре. Ако кажа че пътеката се изкачваше с 45-градусов ъгъл, може би лееееко ще преувелича. Но на места ако се спреш, трудно се задържаш изправен. Някои наклони ги взимах със засилка и ми беше ясно че на връщане ще трябва да се взимат със системата 4х4 (2 ръце, 2 крака) или 5х5 (същото + дупе). Значи от няколко месеца по докторски причини никъде не съм мърдал и тук ми излезе водата. До горе спирах сто пъти за почивка и ми свърши въздуха. В ужасна форма съм. След N-тата почивка ми беше трудно да си движа краката и те не следваха траекторията, която мозъка им задаваше. Спрях се за малко по-дълго да си събера въздуха и бях възнаграден с яка гледка назад.
Цялото това стръмно катерене имаше едно преимущество - с всяка следваща почивка ми се откриваше все по-панорамна гледка. Пътеката нямаше никакво намерение да придобива по-равни измерения. Напред мъгли обвиваха дерета и върхове.
След доста време (тая пътека нямаше край, бе!) излязох от гората и пред мен се откри калето. Мъглите отстрани малко ме плашеха, а всяко следващо ставане след сядане беше все по-трудно. Честно казано доста пъти си мислех да зарежа тая работа, но някакво тъпо упорство ме движеше напред.
Пътеката вече минаваше през скали и сипеи. Ако до момента вървях внимателно, сега утроих вниманието, понеже от дясно ми се намираше страшна пропаст.
Последните метри бяха трудни. Скалите ставаха все по-стръмни, а сипеите - все по-опасни. На места се виждаха ломени камъни - струтени части от стените на крепостта. Чувал съм истории че преди време по Аневското кале са били изпробвани снарядите правени във ВМЗ Сопот. Не знам колко са достоверни.
Най-после бях горе и се проснах да почивам. Врътнах един-два телефона да се похваля къде съм, и ако не се прибера - къде да търсят трупа. Крепостта е доста запазена. Не знам дали са правени някакви реставрации. Не изглеждаше толкова очевидно, колкото на други места.
Кой ли е строил крепост тук? Как се строи такова нещо? Това е огромно количество строителен материал и труд. Аз едвам се качих с нула багаж и на места бях плътно прилепен до скалата от лявата ми страна, за да не полетя надолу. Как се качва тоя целия материал тук и как се работи. Защо?
Аз ако съм една войска, дали ще бия път нагоре докато ме обстрелват с кво ли не. Или просто ще им размахам един среден пръст и ще си продължа по пътя, оставяйки крепостта зад мен. Ей такива неща си мислех обикаляйки наоколо.
Крепостта е съставени от две части - северна и южна, но не разбрах коя какво е било. Естествено родното отношение към туризма беше на ниво - никаква табела и информация. А и аз не си бях написал домашното.
Мъглите се бяха закрепили където са и не обещаваха нищо интересно в следващия половин час. Рекох че може би си изнасилвам късмета и тръгнах да слизам.
Слизането ме плашеше повече от изкачването, но се оказа много по-приятно. Оцених предимството на хубавите обувки. Високи над глезена и с дебела обувка. Добре се държаха по острите камъни.
Хубавото беше че вървях с лице към панорамата надолу. Това е от нещата, които дават сили и вдъхновение.
По съседните склонове заблудени слънчеви лъчи пробиваха тук-таме през мъглите.
Една последна гледка наоколо преди да навлезя в гората.
Слязох напълно разглобен. Никаква сила не ми беше останала за Сопотския водопад или лифта. А и планината беше в някакъв благосклонен синхрон с мен и в момента, в който влязох в колата тежки капки зачукаха по предното стъкло. Все едно ми казваше "Пуснах те днес, за да се върнеш и друг път."Архив
- 2024
+ 2023
+ 2022
+ 2021
+ 2020
+ 2019
+ 2018
+ 2017
+ 2016
+ 2015
+ 2014
+ 2013
+ 2012
+ 2011
+ 2008