Рим - 1ви ден - Йухуу, летя!
На терминал 1 имаме малък шаш и паника, понеже нито един от двама ни с Димо не е летял до сега. Минаваме проверката по сигурността и сме леко спекани. Разтоварваме багажа в едни ванички, които ще минават през рентгена, а ние - през метал-детектора. Нищо не пищи и си отдъхвам за момент. Много бързам с отдъхването, понеже мацката от проверката ме вика настрани. - Господине, знаете ли за забранените предмети? Аз си мисля че знам. - Ама господине, вие имате НОЖ! Ко? Глупости! 30-сантиметровия щик от калашник с който си режа хляба съм си го оставил вкъщи... а, швейцарското ножче ли? Не може ли? Ебаси тъпотията, свиха ми вярното ножче. Пълна глупост - в самолета продават бира в метални кенчета, която като се смачка прави перфектно оръжие. Ако искам, целия самолет мога да заколя. Отбихме се в безмитния магазин, да видим какво толкова го хвалят. То все едно хоремаг. Ядене, пиене, играчки, парфюми... Но всичките са някакви марки, които за първи път чувам. И цените са... безбожни. Не знам кво му е безмитното, щом за пакетче обикновени бисквити трябва да платиш 5 евро. Грешка - 6 евро, понеже пътуващите в ЕС получават допълнителна такса. Рекохме да развалим една педесетачка, та взехме един тоблерон. Мацката на гишето беше гримирана като за дискотека - "Ма, господине, по-дребни нямате ли? Ама ние с монети принципно не работим..." Кво? Бягай. Един чичка пред нас обаче направи 140 лева сметка за цигари. Като си помисля че това ни струваше половината ядене и пиене в Рим... Майната му на безмитния - минаваме още една проверка на документи и се тъпчим около гейта. Там две служителки на WizzAir проверяват билетите и пускат нататък. Натоварваме се на два автобуса, които са малко по-различни от тези в градския транспорт. Тези са малко по-широки, а мястото за шофьора е като предното отделение на икарус. Отделено е от пътническото отделение със стъкло. Събираме се вътре десетина минути и бусчето потегля. Очакваме панорамна разходка из летището - нъцки. Буса спира след 20 метра пред самолета ни. Самолетът е начервен като секс-играчка. Явно лилавото и розовото са бойните цветове на WizzAir, понеже преобладаваха по униформи и грим на персонала. Сядаме на последните две места, аз някак си изваждам късмет да съм до прозореца. Вътрешно се разтапям от кеф, понеже това ми беше една от вечните мечти - да летя. Самолетите на WizzAir са Airbus A320. Седалките са по 3 отляво и отдясно на пътеката. Имат няколко конфигурации, като текущата беше широка и имах сравнително добро място за краката (на връщане обаче колената ми опираха в предната седалка и нямаше място за мърдане). Еърбъса е модерен самолет, първия който използва електронна система за управление. Лети на 11 километра височина и номиналната му скорост е 830 км/ч. На връщане обаче летяхме с 950 км/ч по GPS трак. Подготовка за излитане. Някакъв унгарец намила по уредбата и нищо не му се разбира. Стюардесите провеждат инструктаж по безпоасност, който повече прилича на танц. Тамън стигат до частта със спасителните жилетки, когато тръгваме. Самолетът набира от 0 до 250 км/ч в рамките на 1 километър и следва отделяне от пистата. Чувството е страхотно. Като на гондолата в панаирите, но по-яко :) В началото те залепя за седалката, а после когато се изправя има един кратък момент на безтегловност. GPS-а ми хваща отличен сигнал до прозореца. В първите няколко минути все още летим достатъчно ниско за да различаваме сгради и улици. Долу автобусите заприличват на мравки, а града - на мравуняк. След малко се издигаме на 3000 метра височина, а под нас има море от облаци. Изгревът е зад нас и облаците си хвърлят сянка един на друг. Божествена красота! Яд ме е че не снимах тогава, но като за първи полет се правихме на примерни и фотото и багажа беше в отделението над главите ни. Тази грешка не я направихме на обратния полет. Постепенно се изкачихме на 11 300 метра. Струва ми се че отчитането на GPS-а за височина работеше далеч по-добре от колкото долу. Под нас се редуваха облачни морета и ясни прозорци, през които се виждаше Македония. След Албания следва Адриатическо море и трудно различавах това под мен дали е облак или морска повърхност. Един час равен полет. Летим над Чампино (другото летище на Рим) и над центъра на самия град. Все още сме доста високо за да различаваме подробности. Правим обратен завой, който е и заход за кацане на Фюмичино. Снижаваме се на 300-400 метра и почваме да виждаме море, селца, магистрали. Малко по-ниско и съзираме дърветата. Прекрасна ивица от едни високи стълбове, с чадърообразна корона. Става ми ясно че вече съм в Нарния :) Колесникът докосва пистата и салона избухва в аплодисменти. Ъ, кво пък беше това? Явно е някаква авио-традиция да се пляска след кацане. Самолетът постепенно спира и чакаме да го отворят. Чувам че работи някаква ножовка? Да не би да е заседнала вратата? След малко сме натоварени на същите автобусчета и този път получаваме панорамна обиколка на Фюмичино. Летището е гигантско. 6-то по натовареност в Европа, пригодено е да поема по 30 кацания и излитания на час. Вътрешността на терминалите е извън всякаква представа за големина. На идване минахме бързо, но на обратния полет го видяхме в цялата му прелест. Телефонът ми не искаше да влезе в обхват. Бих му един ресет и захапа Vodafon It. Веднага получих SMS-и с цените на роуминга - около 50 стотинки на изходяща минута, 20 стотинки на входяща и 20 стотинки на SMS. Минаваме проверка на паспорти и излизаме през Пристигащи. Има тълпа от чакащи с табелки като по филмите. Ние сме малко стресирани и имаме чувството че ни гледат като да ни бият :) Още с излизането видяхме табелка за влаковете и хванахме в тази посока. Имахме две алтернативи с влак за превоз от летището (което е на 30 км от самия Рим). Леонардо Експрес струва 15 евро и е директен влак, който спира чак на гара Термини. Градската линия FR1, която е нещо като тукашните пътнически влакове, но струва само 8 евро. Тя е малко по-неудобна, понеже спира на гара Остиенсе и от там трябваше да хващаме метро до Термини. Но пък си рекохме да спестим малко евра и да видим панорамния маршрут, та решихме да хващаме FR1. (По-късно разбрахме че Terravision имат автобуси до Термини за 6 евро или 4 евро с онлайн резервация) Взимането на билетчета беше първата ни английска комуникация с италианци и мина неочаквано лесно :) Втората такава беше след 2 минути, когато се чудехме кой точно е нашия влак. Жп-гарата на Фюмичино има 3 коловоза, които са надписани с дестинации на гари и градове. Termini беше ясно че е за Леонардо Експрес и с малко питане разбрахме кой от другите два коловоза е нашия. FR1 ни се падна влак на два етажа. Сравнително чист. Пластмасови седалки. Щори на прозорците. На доста места беше ожулен, но рядко се виждаха вандалщини като в БДЖ-то. 8 спирки и около час по-нататък пристигнахме на Остиенсе. Спирките и гарите приличат на нашите. Перони със сенници, малки гарови сгради (освен на големите гари). Но нещото което ми направи впечатление е че на всяка по-висока хоризонтална повърхност - горните части на информационните табла, на охранителните камери и т.н. бяха заварени гора от остри шишове. Това е против кацащи серящи гълъби :) На Остиенсе слязохме и директно се забихме в метрото. Софийското метро е правено по модел на римското - два лъча, кръстосващи се на Термини. Но римското е доста по-дълбоко. Слизане и излизане до самата станция става задължително с ескалатори. Хоп, поредния мит който беше развенчан: правилото "седене от дясно и ходене от ляво" не се спазваше от никого. Всеки който се качи на ескалатора - седи. 1% от всички ходят и то ако много бързат. В метрото имат два вида мотриси - мислено си ги разделих на нови и стари. Новите имат климатици, и известяване на следващата спирка, а старите имат графити и мизерия. Слязохме на Термини и тръгнахме да търсим от къде да си купим Roma Pass. Това е една доста важна карта за градския транспорт, която работи също така и като безплатен пропуск за забележителностите, които щяхме да обикаляме. Обикаляхме доста. Гарата им прилича на мол. Отвсякъде святкат реклами и магазини. Коремът ми почна сериозно да пристъргва - взех си поничка за кинта и половина. Обикаляхме на длъж и на шир, а гише за туристическа информация никъде не видяхме. Рома Пас-а можеше да се купи и от други места и вече почти се бяхме отказали от гарата. Но на изхода видяхме будка за вестници с голям надпис Roma Pass. Йес! Доволни излязохме от гарата и хванахме да тромбоваме към хотела. Той беше някъде наблизо, по улицата на гарата, на около километър по-надолу. Района там беше... меко казано - леш. Улиците вонят на боклуци и пикня. По тротоара се разминавахме със съмнителни субекти. Тук-таме има някое китайско магазинче. Само китайски магазинчета. Чувствахме се все едно сме в чайна-таун. А вътре магазините са едни такива смотани - по-големи от гараж, но вътре имат само 2-3 стелажа с дрехи и останалото е празно. Ако бяха в България всяка стена щеше да е отрупана отгоре до долу със стока, витрините и тавана - също, а в пробната щеше да стоиш на един крак. След половин-един час лутане стигнахме до хотелчето. За щастие то беше точно на периферията на мизерията и тя не се усещаше толкова силно тук. Бонджорно, бонджорно. Добре сте дошли, ама сте подранили. Сега е 10 часа, върнете се след 14, че в момента стаята още не е свободна. Ако искате си оставете тук багажите. Разочарование. Добре де, ще поразгледаме през това време. И след като вече знаем че сме уредили важните неща от екскурзията се поотпуснахме и почнахме със снимковия материал. Хванахме покрай един акведукт и излязохме на първия гигантски площад. По средата му седеше закарфичен египетски обелиск, а в далечината се виждаше някаква църква. Тук минахме по набързо, че беше почнало да става жега, а там нямаше грам сянка. Тръгнахме да търсим някакъв парк, в който да се размажем и да кибичим до следобеда. [caption id="attachment_1508" align="aligncenter" width="399"]












Архив
- 2024
+ 2023
+ 2022
+ 2021
+ 2020
+ 2019
+ 2018
+ 2017
+ 2016
+ 2015
+ 2014
+ 2013
+ 2012
+ 2011
+ 2008