Лек съботен джендемизъм - до хижа Рай

Публикувано на 19 април, 2015

Подобни: пътепис Стара Планина туризъм фото х. Рай Централен Балкан

Другите деца едно време се плашеха с Торбалан, а ние се плашехме с хижа Рай :) Далече било, изкъртващо било - почти виждаш ли... невъзможно! :) 10 часа ходене имало. Не че не изръшквахме града от горе до долу по цял ден. Но 10 часа на майната си... звучеше нечовешко. Пък и какво е това име - "Рай", звучи като зле измислена захаросана примамка. И в същото време пък местността "Джендема" - демек "ад". Цялата работа беше обвита в яка мистика и така с течение на времето си създадох един магнетизъм към това място. През последните години постоянно си поставях за цел да ида там, и постоянно нещо изникваше. Можеби подсъзнателно всъщност съм искал да не развалям мистиката. Всяка година имаше "това лято ще идем на Рай" и естествено никое лято това не стана :)
До онзи ден. Очертаваше се дупка свободен уикенд и прехвърлях възможните дестинации. Абе, що да не ида на Рай утре? И в този момент разбрах че съм достигнал правилната психическа нагласа. Време беше. Стегнах се като за 10 часа ходене. Планът повтаряше този от миналата седмица от връх Попак - яко ходене с преспиване и прибиране на другия ден. Но този път очаквах да има доста повече вода по пътя, така че олекотих малко багажа - от 15 на 13 килограма :) В 9 и нещо бях на калоферските Паници. Бях викнал няколко човека за тази разходка, но проведох последни телефонни разговори и ми стана ясно че всички са се отказали в последния момент. Пак планината щеше да е изцяло моя, муахаха! :) Пътечката тръгна покрай младата река Тунджа. От всякъде ме обкръжаваха почивни станции - нови лъскави и стари - изоставени и разграбени. В рамките на ограда до ограда имаше контраст. От някъде към мен се спусна агресивно кученце с размерите на джобна играчка. Ей значи! Колкото по-дребни, толкова по-злобни! Ама то и собственика му беше някакъв идиот, че само гледаше от страни докато се опитвах да не му настъпя мишката. Маркировката хвана нагоре по склона и това беше най-ерозиралата пътека, която съм виждал, ever. Мощни води бяха изровили почвата на метър-два-три дълбочина. Корените на тук-таме останалите дръвчета стърчаха на нивото на главата ми. Ходех по хлъзгав пясък и камъни. Работата беше много стръмна и сериозна. Нагоре се учудих че повечето дървета бяха маркирани за сеч. Отсечете ги и може да отпишете целия склон. Излязох на малко място за почивка с пейка и огнище. Пейките бяха в изобилие из целия маршрут - евала! Аз се почекнах по повечето... като ме очакват 10 часа ходене, поне да го даваме по-чорбаджийската :) Буковете бяха започнали да се раззеленяват. Младите листенца бяха в онзи свеж зелен цвят, който те кара да огладняваш за салата. Движех се през малка акациева горичка, която беше цъфнала цялата. Медения аромат на цветовете образуваше почти физическо присъствие. Няколко леки изкачвания и пред мен се появиха официалните табели за началото на парка. Пътеката все още беше ерозирала, но нищо подобно на това долу. След малко тя се превърна в кърски път, а гората се отвори в нещо като поле. Започна зимната колова маркировка, която ме отведе през малка могилка. Имаше готин изглед напред към Ботев и... ЧАКАЙ! Това Райското пръскало ли е? :D Да! Яка изненада беше - почти от началото на пътя се вижда краят му :) Тук някъде GPS-а показваше че има чешма. Носех две малки бутилки по 0.5 литра. До сега само леко бях наченал едната, но исках да я заредя с планинска вода. Въпросната чешма се намираше на 100 метра в страни от пътеката, и ако не ми беше отбелязана на картата, нямаше да разбера че съществува. Обаче водата не беше толкова хубава. Даже направо бих казал че е гадна, от онзи вид който по-скоро те кара да ожадняваш. Поляната пред мен се изпълни с пасящи коне. Бяха изгладнели - ребрата им се четяха и пасяха като за последно. Нищо общо с другите балкански коне, които съм виждал - любопитни, бичещи айляк като чорбаджиите на планината. Тези бяха много яко заети да унищожават трева и нищо не можеше да ги откъсне от тази им работа. Движех се през един типичен кър, който само че се намираше на 1000 метра надморска височина. От доловете в ляво и дясно се чуваше кукуригане и блеене. Сянка нямаше, но пък и слънцето не жулеше. По средата на къра стигнах до голям разклон - надолу за манастира, нагоре - за заслон Маринка и Ботев. Склонът нагоре беше силно терасиран. Кърския път стигна до края на баира, който беше доста каменлив. И с пейки. Пред мен се извисяваха Райските купени, а финалната цел беше точно зад тях. Може би километър по права линия. Но пред мен стоеше огромно черно дере, което първо трябваше да прекося. Надолу продължаваше малка пътечка, която след малко пак се съединяваше с широк път. Теренът беше обсипан с четвъртити павета. Викам си - не може тук да не е имало някое замъче през вековете. И точно си го помислих, когато видях това :) Напред и отдясно се извисяваха Параджика и Юрушката грамада. Пролетното снеготопене беше започнало в някаква степен и планината отвсякъде течеше. Такива водопади се виждаха на няколко места и все още не подозирах че ми предстои да прекося потоците, които образуваха. Царския път свърши с уширение, където бяха складирани дърва. Тясна пътечка тръгваше да вие серпентини към дъното на дерето, където гърмяха водите на първия поток. Китно дървено мостче ме прехвърли от другата страна. Зелената вълна на пролетта имаше проблеми с влизането тук. Усещаха се последните опити на зимата да удържи тази твърдина. Тук-таме се виждаха малки снежни преспички, но нищо сериозно. Гората беше така навсякъде. По таймстамповете на автографите си правех извод че в гората е имало идиоти и през 70-те и през 80-те години. Стигнах до голяма чешма с три пейки. Неусетно беше станало около обедно време. Подкрепих се с няколко малки шоколадчета. Водата беше прекрасна! Ето, това вече беше онзи горски елексир, който търсех :) Опитах се да се удавя в нея и се размазах на пейките. Прибрах си боклука в торбата. Цялата пътека беше относително чиста, за целия човекопоток който се изсипва през нея. Е, имаше тук-таме някое боклуче, но нищо фрапантно. (С една ОГРОМНА забележка, че групата която мина след мен осра цялата гора, но за това - след малко) Някои поточета бяха избили на метри от пътеката. Над сериозните реки бяха прехвърлени удобни мостчета. Умник :) И тази гора носеше следи от февруарските червени кодове. Някои от съборените дървета са от по-стари времена, но имаше и по-пресни. Имаше и ... WTF :) Какво трябва да се случи за да се нацепи дървото спираловидно!? Извънземни? Стигнах до края на дерето и пътеката започна да прави мързеливи серпентини нагоре. До тук маршрутът беше песен, но ми предстоеше да си възвърна 200 и нещо метра денивелация. Имаше почивки :) След петия завой излязох от сянката на дърветата и почти веднага очите ми се спряха на един лилав минзухар. Естествено, това беше само първия от много. Поляните напред бяха отрупани! Лилавия цветен килим се беше разстелил надлъж и нашир. Пътеката се извиваше надясно, където под баира се намираше хижа Рай. А в ляво от мен - Райските купени. Газ към купените :) Гледката отгоре беше бонбон! Но преживяването е нещо, което трябва да се изпита с всичките сетива и не може да се опише в картинка. Ударих няколко телефона, чекнех се за снимки и хич не бързах да приключвам за днес. Часът беше около 14. По табелите прехода би трябвало да се взима за 4 часа, и за първи път успях да го направя за указаното време. До тук с митовете за 10-те часа :) Времето все още беше готино, но прогнозите бяха за скапване. Дъжд през ноща, който да премине в сняг другия ден. Пред мен все още стоеше избора как да завърша приключението. Но не ми се занимаваше с него сега и реших да го отложа за по-късно. На хижата имаше хора. Може би 10-15 човека. Сипах си вода. Хижарят ме засече веднага с "ти сега какво ще правиш". Търсел си някаква група от 20 човека, които още ги нямало. Аахаа, яснооо, без мен тогава. Не се кефя на тълпи. Особено съм алергичен към пияни и шумни тълпи. Ще си бия една разходка до Пръскалото и ще си ходя. Водата беше обилна. Пътеката за Ботев беше изцяло залята от долното течение на водопада. Мини-вецът на хижата преливаше. Не ми се газеше кал утре сутринта. Облаците се събираха и хвърляха интересни сенки. Хванах надолу. На слизането започнах да пресрещам изкачващи се хора. Абе, вие ли сте тая група от 20 човека, които хижаря търси? Ааа, даже сме повече! 25 сме! (Даммм, добре че не останах). След малко засякох основната им бойна група - една безкрайна върволица от хора. От Лесичово, Пазарджишко били, имали туристическо дружество. Здрасти, чал. А след тях какво бяха оставили....... Толкова боклук не съм виждал никъде! Обелки от банани, смачкани кенчета бира, мокри кърпички, сухи кърпички, нагризани ябълки, разсипани солети, мартеници, ластици за коса... Ако им бях събрал боклука, можех да заредя цял хоремаг с него. Чешмата е място за отмора и наслада. Коритото ѝ не е контейнер за боклук за скапаната ти двулитровка! Избеснях! Голяма черна точка за ТД Лесичово!!! Прибирането беше по-бързо. Теренът не е праволинеен, има и изкачвания и спускания. Интересен е, и дори и на връщане не ти става скучно. Гледките към планинските зъбери се сменят с гледки към Средна Гора - тя тук почти докосва Балкана. В дясно се червенееше Калоферския манастир в началото на екопътеката Бяла река. Дългата оптика достигаше до масовка от хора, налягали по поляните :) Качвах се в колата, когато ме зачукаха първите дъждовни капки. Таймингът беше добър. Разходката - много доволна. Успях да си избия насадения страх от хижа Рай. Вече съм убеден че името Джендем ("Ад") е сложено нарочно - да отказва хората от красотите там :) Единственото разочарование беше, че мястото не е толкова отчуждено колкото очаквах. Постоянно имах чувството че съм все още в цивилизацията - широки полски пътища, добитък, хиляди хора. На хижата дори имаше WiFi интернет. Обещаните 10 часа в адския терен в едната посока не се сбъднаха :) Отиването и връщането с почивките ми излязоха около 8 часа. Пътеката е айляшка и интересна. Обезателно ще се върна пак там, но другия път въобще няма да доближавам хижата :)