Старосел - Слънчевата врата
Много може да се изпише за тракийското присъствие по средногорието и особено около Старосел. Днес ще ви разведа до група балансирани камъни - Слънчевата врата. За разлика от най-проучените места в околния регион, за този мегалит почти нищо не се говори. А си заслужава - има да предложи и разходка, и гледки, и впечатления.
Разходката беше лека - към 3 км на посока с около 200 метра денивелация.
Отправна точка за нашата разходка беше винарна Старосел, намираща се малко извън селото. Там шосето водещо към туристическите разкопки се стесняваше и не беше удобно за спиране. Единия вариант беше по паркингите на комплекса, но аз спрях в една кърска отбивка малко след него.
Точно след комплекса има малко мостче и в дясно след него тръгваше нашият широк черен път. Още в първите метри трябваше да пресечем широк поток. Някой услужливо беше поставил пътечка от камъни за стъпване, благодарение на които преминахме сухи.
Земята беше изорана от десетки дълбоки коловози. Ходехме покрай хотелския комплекс, а зад оградата му се простираше малък, но дълъг зоопарк. Бяха наблегнали на селската идилия - магаренца, крави, кози. Но мернахме и един страхлив вълк, който като ни видя - избяга. Голямо овчарско куче се хвърли да го пази от нас :)
Пред нас бяха върховете Алексица и Фенера. Снегът видимо почваше от около 1000 метра нагоре. Но днес нямаше да се катерим толкова високо. Разходката щеше да е кратка - около час, и за това не ни беше страх от атмосферните условия.
А те бяха... сложни. Остри пориви на вятъра се опитваха да ни бутнат във всички посоки едновременно. Тежки напращяли от влага облаци препускаха по небето. Отвреме-навреме ни удряха дъждовни капки, донесени от другаде - точно над главите ни нямаше облак. Но по-страшното беше сивата ниска мъгла, лазеща по склоновете на Средна Гора. Минаваше като художник с четка и каквото докоснеше - побеляваше.
След десетина минути ходене оградата на зоопарка свърши. Финалът му беше малко китно езерце с гъски. Виждаха се доста информационни табели.
В ляво се виждаше разкопания тракийски храм на Четиньовата могила. Храмовият комплекс там е внушителен, но бяхме ходили много пъти. Днешната разходка нямаше да ни отведе там.
В дясно имаше друг склон - също изпъстрен с каменни зъби. Прави и остри менхири стърчаха като игли към небето. Някой друг път можеше да го посетим - изглежда имаше много мегдан за разходки.
Започвахме да катерим склон посипан с мегалитни останки. В средата му още от далече се виждаше най-големия - нашата Слънчева врата. Наклонът до там на картинка изглежда лек, но знаехме че ще се поизпотим. Нагоре водеха две ясни пътеки. По-широката цепеше директно към мегалита, но наклонът беше почти 50%. В ляво хващаше друга - по-лека, въртяща и замятаща се леко в страни.
Почти се спънахме в първите минзухари. Доста се порадвахме на оранжевите пламъчета, а нагоре се оказа че цели поляни са "запалени" :)
Стръмният наклон се предаде и изглади. Наближавахме тавана на нашето възвишение. Видяхме че Слънчевата врата остана някъде в дясно, но не бързахме към нея. Около нас започна да става интересно от скали и ми се искаше да направим една почетна обикока.
Скалната костенурка пазеше върховете Алексица и Фенера отзад. Мястото носеше излъчването на Скумсале - всяка скала имаше душа.
Малка провиралка обещаваше прочистване на греховете на дръзналите да се процедят през нея. Но с оглед на минната обстановка от кравешки торти наоколо, лазенето по земята не беше препоръчително :)
Свихме към Слънчевата врата. Мегалитът представляваше група от балансирани камъни. В основата им се беше издълбан в скалата надпис.
Почти нищо не успях да различа освен "Свобода", няколко имена и години. Но въпреки старинния правопис, издяланото въобще не ми изглеждаше толкова древно. Ръбовете бяха прекалено остри, незагладени от ерозията, а наоколо се търкаляше счупена стълба, която може би каменоделецът беше използвал.
Слънцето беше почти на място да мине през вратата. Ще е интересно да се проследи къде излиза светлината по време на зимното слънцестоене, когато пътят му по небето е най-нисък.
Виждаше се "целувката" на двата горни камъка. Легендата за това място разказва че това са двама младежа - лудо влюбени момче и момиче, дръзнали да се отдадат един на друг преди сватбата.
Мястото беше панорамно. Траките са си падали по такива хубави широки места, където да извършват ритуалите си. Гробници и храмове - винаги бяха заобиколени от въздух и небесна шир.
Местността даваше възможност за още разходки и разглеждане. Но атмосферните условия - не :) Вече няколко пъти ни закапваше леко, но сега вече започна без да спира. Време беше да си плюем на петите и да се прибираме. Пък нека си оставим нещо и за следващия път :)