Край Новаково
Само на час път от Пловдив, в полите на Родопите се намира китното село Новаково.
Днес ще отидем до няколко водопада, до сто параклиса, мохабетчийници и чудни местенца за отдих. Всичко това се намира съвсем близо в околностите на селцето и е подходящо за лежерен уикенд туризъм.
Оставихме колата в центъра на Новаково до войнишки паметник с много петолъчки. Събота явно беше пазарен ден и две-трите сергии на площадчето бяха събрали неочаквано количество народ. Още от тук се забелязваха стрелки за "Водопад", но не тръгнахме веднага в тази посока. Първо щяхме да се опитаме да намерим един друг, по-неизвестен водопад - пак наблизо, но в друга посока.
Подминахме интересна, но срамежлива църква. От пътя се виждаше само гърба ѝ, но нагоре се загатваха два огледално блестящи медни купола. Пролетта се беше залутала по пътя си за Новаково, но вече пристигаше с пълна сила. Дръвчета цъфтяха, бръмбазъци събираха нектар, лястовички-бомбандировачи пикираха във формации над главите ни...
Лястовичките може би се бяха вдъхновили от тежките облаци, витаещи над близките родопски ридове. Денят предлагаше следобеден душ, но планът за разходката ни беше кратък и докато дойде мокрото отдавна щяхме да сме приключили тук.
Асфалтовата улица премина в черен път, но все така обримчен от двете страни от къщи и вили. И изненада - срещу нас беше застанало голямо черно куче и ни гледаше, все едно ни искаше пътен данък... Нямаше да се разберем така, но - по-умния отстъпва. Оставихме този експериментален водопад за другия път и се върнахме назад за останалите набелязани цели.
Тук-таме се виждаше синя туристическа маркировка. Тя водеше към хижа Синия връх няколко километра по-нагоре. В интернет почти нищо не можах да намеря - последните новини от преди години казваха че хижата е частна на местната ловна дружинка или нещо такова. До горе водил много разбит асфалтов път, но имало и горска пътека. Сигурно ще е хубава разходка.
Минахме покрай още параклиси в самото село. След последните къщи имаше голяма чешма и навес. От широкия горски път се отклоняваше тясна пътечка, слизаща надолу в дерето, а до ушите ни започваше да достига бученето на разбиваща се вода.
Под моста се виждаше темето на водопада, който търсехме, но от тук - почти нищо повече. Чудихме се дали има начин да се слезе до поточето, когато там долу забелязахме странно метално съоръжение и пейки... Значи определено имаше път, само оставаше да намерим къде е :)
Параклис "Успение Богородично" - китен, цветен, поддържан. Малко под него имаше голям навес с няколко огнища и доста маси. Виждаше се и модерно осветление с фотоклетки. А когато погледнахме надолу, в краката ни бяха изникнали един интересни гъби с формата на звезда.
От тук надолу право към водното бучене се отделяше пътечка и няколко табели ни увериха че в дъното ѝ се намира водопада. Две минути по-надолу всичко се отвори пред очите ни.
В края на април водният дебит беше внушителен. В ниското водата се завърташе в примамлив вир преди да продължи пътя си нататък по дерето.
Странното метално съоръжение, което бяхме видели отгоре се оказа църковен свещник.
И куриозно, но в него имаше свещи и запалка.
Съвсем наблизо надолу по дерето в земния склон беше вкопана странна каменна конструкция. Красяха я кръстове и друга църковна символика.
В средата на тази установка имаше чучур-чешма с чаши и метална решетка. Зад решетката се къташе корито с прозрачна като кристал вода, която извираше от земните недра. Това беше аязмото.
До тук бях доста впечатлен. За кратката разходка попаднахме на купчина интересни места. Но за напред имаше и още :)
Продължихме нататък по горската пътека. Под нея беше прокаран водопровод, който тук-таме беше продупчен от ревизионни шахти, а на места излизаше над земята. На къде отиваше тази водица? На кого ли му беше притрябвала?
Слизахме към язовира край Новаково. В страни от нас остана поредната мохабетчийница, но тази този път имаше голяма табела "Частна собственост".
Дървено мостче ни прехвърли към поляната край язовира.
Крайбрежието беше много живописно. Бяха засадени цветя, поставени люлки, пейки. Няколко стари бунгала бяха разположени в ложа с прекрасна гледка... В далечината над водата стърчаха колоритни шалета. Мястото беше като храм на почивката - имаше извънземно излъчване :)
Тук трябваше да минем по стената на язовира край тези олтари на релакса. Но в далечината започна кучешки лай. Точно напред се виждаше някакво раздвижване. Ако и този път беше преграден с кучета, щеше да е много жалко - щеше да се наложи да се върнем доста... Но да видим.
Пътят ни беше препречен от ... гъски :) Тук падна голяма олелия, но в крайна сметка успяхме да ги убедим да ни пуснат :) В далечината имаше и кученца, но бяха вързани. А когато минавахме край тях видяхме нова табела "Частен имот" и тя май се отнасяше за пътя, по който в момента минавахме... Упс :) Е, може пък да беше частен само в едната посока... :)
Излязохме на асфалтовото шосе за хижа Сини връх. Настилката наистина беше в отчайващо състояние и ако целият път беше така, не бих го препоръчал на никой с "лека кола".
Нов завой, нов параклис! Този беше "Свети Димитър", а прилежащата му мохабетчийница не отстъпваше на другите до момента.
Гората напред свърши и отвори пространство на обли зелени поляни. Напред се ширеше гледка към Горнотракийската низина, а зад нас се къдреха първите баири от Родопите, обвити в ниски облаци. Границата по средата между двата терена се чувстваше сякаш с един поглед човек може да обхване цялото разнообразие на нашата природа.
Ниско хълмче напред скриваше нещо от нас. Зад него се подаваше върхът на гигантски стърчащ кръст :)
В хълма беше вкопан каптаж, вече разбит от много време. Усойното водохранилище се беше превърнало в дом на стотици лястовички, които явно заинтересовани от присъствието ни, излитаха в редичка пред нас :)
Този хълм си имаше собствен навес с маси и пейки и собствен параклис.
От тук се спуснахме към улиците на селото и обратно към колата.
Много интересна разходка се получи. Равносметката беше около 5км, взети за 2 часа. Новаково излезе скрит диамант. Не бях подозирал че толкова близко до Пловдив може да има толкова забележителни места, скътани на толкова малко площ. Оставихме си няколко неща за следващия път. Синята маркировка беше примамлива - може би щяхме да се качим до Синия връх някой ден. Но стига толкова за една проучвателна разходка, а на вас - довиждане до следващия път! :)