Връх Попък

Първото пролетно слънце тази година грейна доста късно и стана крайно време да се раздвижим с по-стабилна денивелация. Отдавна бях заплюл връх Попък над Мъглиж - исполинът надничащ през Змеевския проход.

Разходката беше избрана по параметри като за хубава тренировка - 700 м. денивелация с около 3 км на посока, кръгов маршрут. Отправна точка - Мъглижкия манастир, където имаше хубава туристическа карта на района.

Хванахме нагоре по жълтата маркировка към Винишкия камък. Още от първите крачки усетихме наклона в прасците си. Скоро започнаха и първите почивки :)

Този участък си е стръмен, а финалът към Камъка си иска и малко от двойната предавка. Чудно че никъде не срещнахме хора - маршрутът е доста популярен. Тук съм виждал и кучета да се разхождат и мръвки да се извозват към скарата на Камъка.

С един последен напън и вече бяхме на поляната пред Винишкия камък. Скалата е особено разпознаваема от долу - от към цялата Мъглижка котловина. Ако карате по подбалканския път и погледнете над Мъглиж, ще видите огромна скала, разцепила иначе мекият и зелен склон.

Намирахме се горе-долу по средата на пътя към връх Попък. От тук нагоре започваше свежа зелена маркировка. Имаше и доста табелки, които изглеждаха скоро поставени. Пътят беше ясен, за разлика от 2015 г., когато тук падна доста лутане :)

От тук нагоре започваха килими от незабравки. Пътеката цепеше през цели поляни обрасли с малките сини капки.

Първите истински слънчеви лъчи за тази година бяха разбудили къде що имаше горски цветя.

Скоро зелената маркировка направи Т-образно кръстовище. Надолу беше друг път за Мъглиж, а ние естествено бяхме нагоре. Отвреме-навреме по дърветата бяха забити мотивационни табелки с прозаични цитати. Това, което най ми хареса беше че "Всички победи започват с победата над себе си". Така и ние работихме сериозно този следобед с победи над себе си :) Който и да победи - все ще сме ние :)

Е, тук вода нямаше :) Наистина, тук човек трябва да си носи отдолу, особено през летните месеци.

След бая драпане съзряхме нашата цел. Връх Попък е обрасъл в ниски храсталаци, заобиколен от полегати поляни.

На върха имаше табло за "класация", където човек може да си запише времето. Интересна находка, може би останка от някакъв маратон?

Откриваха се гледки надолу към селата в низината в южна посока. Отсреща беше Средна Гора, пронизана от четирилентовия асфалтов път през Змеевския проход. Зад него най-далечния хоризонт беше част от Горнотракийската низина. И наистина - връх Попък се виждаше от високите сгради на Стара Загора и от магистрала Тракия.

На запад се виждаше наченка на язовир Копринка.

Семейство зелени гущери любопитстваха по наш адрес. С този цвят ми изглеждаха като извадени от анимационно филмче.

Слизането определено беше по-лесно. Не се върнахме през Винишкия камък, а разкрихме малко карта по зелената маркировка надолу. Общата дължина на маршрута, който си направихме излезе малко под 8 км, които взехме за 3 часа и половина с почивките и гледките. С новата маркировка човек трудно би се объркал и пътеките нагоре дават материал за хубава тренировка.

До скоро и до нови върхове! :)