Като за първи от почивните дни (и може би единствен с благоприятно време) трябваше да мръдна някъде. Още от сутринта се бяха засукали едни черни облаци, но тук-таме се виждаше и небе. За това станах от рано и набелязох няколко дестинации. Скоро не бях мърдал към Сопот, а и един разговор наскоро ми напомни за Аневското кале, така че реших там да е. Освен това от преди имах един неуспешен опит за търсене на Сопотския водопад, така че можеше да го повторя. И ако останеше време мислех да мина през лифта да ги проверя кога работят, че всеки ми казва различни неща. А може би ако работеха, бих се врътнал до горе... зависи какво щяха да кажат облаците.
Чекнах няколко уеб камери от Карлово и се обнадеждих - беше слънчево. Стегнах малката раничка и новите чепици, на които щях да направя бойно кръщене и се метнах на колата. Още на излизане от Пловдив времето обещаваше да е много интересно. Цялото небе беше изпъстрено с всякакви по цвят и форма облаци. Но имаше и синьо небе и слънце. Минах Чукорлийския баир и това което видях ме накара да отбия колата и да получа няколко душевни оргазма. Замислих се за миг колко ще е яко да съм над облаците и да гледам отгоре надолу в тях. Това съм го виждал веднъж - море от облаци, с дупки през които съзираш Долната земя. Приказно е. Моментално плановете се пренаредиха и лифта получи приоритет. За съжаление в следващите 20 минути облаците се сгъстиха, дупките изчезнаха и върховете се загърнаха. Това означаваше ледена мъгла горе, а аз бях тръгнал по къса тениска и суичър. Вярно че съм млад и глупав, но реших да се откажа от 20 минутно висене на бавна люлееща се седалка, зъзнещ в мъглата. Ако въобще лифта работеше. Вместо това драснах яко към Аневското кале с надеждата да изпреваря дъжда. Паркирах до средновековната църква и погледнах нагоре. Абе, това кале изглеждаше доста високо, не беше така както си го представях. Бях готов за 20-минутна разходка в парка, а древната крепост се извисяваше над главата ми като стража на планината. В някакъв пристъп на безумие реших да тръгна по-лек и зарязах раницата с водата. Прецапах през едно поточе, което почваше от малък, но много шумен водопад, който щеше да ми бучи за фон на целия път нагоре. Направих няколко пируета по хлъзгавите камъни и се замислих защо не си взех статива. Идеален е да гони кучета и да се ползва за щека. Но връщане назад нямаше. Пътят е все напред! И нагоре. Яко нагоре. Ако кажа че пътеката се изкачваше с 45-градусов ъгъл, може би лееееко ще преувелича. Но на места ако се спреш, трудно се задържаш изправен. Някои наклони ги взимах със засилка и ми беше ясно че на връщане ще трябва да се взимат със системата 4х4 (2 ръце, 2 крака) или 5х5 (същото + дупе). Значи от няколко месеца по докторски причини никъде не съм мърдал и тук ми излезе водата. До горе спирах сто пъти за почивка и ми свърши въздуха. В ужасна форма съм. След N-тата почивка ми беше трудно да си движа краката и те не следваха траекторията, която мозъка им задаваше. Спрях се за малко по-дълго да си събера въздуха и бях възнаграден с яка гледка назад. Цялото това стръмно катерене имаше едно преимущество - с всяка следваща почивка ми се откриваше все по-панорамна гледка. Пътеката нямаше никакво намерение да придобива по-равни измерения. Напред мъгли обвиваха дерета и върхове. След доста време (тая пътека нямаше край, бе!) излязох от гората и пред мен се откри калето. Мъглите отстрани малко ме плашеха, а всяко следващо ставане след сядане беше все по-трудно. Честно казано доста пъти си мислех да зарежа тая работа, но някакво тъпо упорство ме движеше напред. Пътеката вече минаваше през скали и сипеи. Ако до момента вървях внимателно, сега утроих вниманието, понеже от дясно ми се намираше страшна пропаст. Последните метри бяха трудни. Скалите ставаха все по-стръмни, а сипеите - все по-опасни. На места се виждаха ломени камъни - струтени части от стените на крепостта. Чувал съм истории че преди време по Аневското кале са били изпробвани снарядите правени във ВМЗ Сопот. Не знам колко са достоверни. Най-после бях горе и се проснах да почивам. Врътнах един-два телефона да се похваля къде съм, и ако не се прибера - къде да търсят трупа. Крепостта е доста запазена. Не знам дали са правени някакви реставрации. Не изглеждаше толкова очевидно, колкото на други места. Кой ли е строил крепост тук? Как се строи такова нещо? Това е огромно количество строителен материал и труд. Аз едвам се качих с нула багаж и на места бях плътно прилепен до скалата от лявата ми страна, за да не полетя надолу. Как се качва тоя целия материал тук и как се работи. Защо? Аз ако съм една войска, дали ще бия път нагоре докато ме обстрелват с кво ли не. Или просто ще им размахам един среден пръст и ще си продължа по пътя, оставяйки крепостта зад мен. Ей такива неща си мислех обикаляйки наоколо. Крепостта е съставени от две части - северна и южна, но не разбрах коя какво е било. Естествено родното отношение към туризма беше на ниво - никаква табела и информация. А и аз не си бях написал домашното. Мъглите се бяха закрепили където са и не обещаваха нищо интересно в следващия половин час. Рекох че може би си изнасилвам късмета и тръгнах да слизам. Слизането ме плашеше повече от изкачването, но се оказа много по-приятно. Оцених предимството на хубавите обувки. Високи над глезена и с дебела обувка. Добре се държаха по острите камъни. Хубавото беше че вървях с лице към панорамата надолу. Това е от нещата, които дават сили и вдъхновение. По съседните склонове заблудени слънчеви лъчи пробиваха тук-таме през мъглите. Една последна гледка наоколо преди да навлезя в гората. Слязох напълно разглобен. Никаква сила не ми беше останала за Сопотския водопад или лифта. А и планината беше в някакъв благосклонен синхрон с мен и в момента, в който влязох в колата тежки капки зачукаха по предното стъкло. Все едно ми казваше "Пуснах те днес, за да се върнеш и друг път."

Тръгнахме с идеята да идем до една поляна с чешма над Сребърното езеро (Колена). Само че табелите "Ловно поле" леко ни разколебаха, а калотията до колене по пътеката - съвсем. Имах два бакъпа на ум - Ловджийската чешма над Колена или местността Юртата над Братя Кунчеви. Като по-скромна дестинация се засилихме към чешмата.
Разходката може да се обобщи лесно - гущери, змийчета (две от тях си водих през целия път ;) ), пек и лайна. Прекарах се да мина по някакъв черен път в самото село Колена, където ситроена трябваше да бъде вдигнат на втора висока степен. Когато пътя се изправи нагоре и се превърна в катерачна стена за жипки, теглих няколко майни на всички карти и жипиеси и се върнах до асфалта. Скоро паркирахме на края на селото и подхванахме нагоре. Под "нагоре" имам предвид съвсем лек наклон. Разходката нямаше никакви трудни места и пътеката си беше направо джипска магистрала. Единственото което леко ни накара да повдигнем половин вежда беше водата. От скорошните дъждове части от пътеката се бяха превърнали в ручеи. Срещнахме младо семейство, което се размотаваше като нас. - Жалко че нямаше никаква вода в чешмата... с цялото това наводнение навсякъде. - А, и ние сме тръгнали натам - викаме ние - надалече ли е? - Не, точно зад гърба ти е. Ъ? Я, вярно! Скрита в джунглата се подаваше изваяна меча глава. Посъветваха ни да идем и на гроба на Наталия. Бил малко по-нагоре по пътеката. Мястото се оказа доста барнато. Желязно ограждение, плочи, стълбички... Коя ли е Наталия? Потърсих я в нета, но единственото което намерих е че е борец против фашизма и може би е от Смолян. До тук стигнахме за около половин час, а ни се ходеше още. Потокът беше точно в ляво от пътеката и приятно ромолеше и даваше сили и мерак за още. Лекият ветрец носеше горски аромати, напомнящи на дъхави чайове. Пътеката гъмжеше от живот. В калните локви засякохме няколко жабки. Разръчкахме една и тя ни демонстрира интересна защитна реакция. Метнахме ѝ камъче, което едва я докосна, а тя рипна и умря! Или поне се направи на умряла с корема нагоре :) Спогледахме се тримата и вече правихме завера да не споменаваме никога за този инцидент, когато "умрелия" жабок се изнесе с най-голяма скорост към потока. Гущерчетата също се стрелкаха настрани от пътя ни. Това бяха летящи животни. Краката му махат като перки, а тялото някак си ги догонва. Имаше дрифтове в прахта, имаше отчаяни самоубийствени скокове от високи камъни, въобще почувствахме се като смъртоносни нашественици в тази екосистема. По едно време сянката взе да изчезва и излязохме на някакъв кър. Напред в далечината имаше върхове, които изглеждаха високи, но на практика надали бяха стотина-двеста метра по-високи от нас. В дясно се виждаше голяма бетонна постройка - вероятно овчарници. Пътеката беше осеяна с лайна, някои от които пресни. Простотията ни изби под формата на изкуство и тръгнахме да съчиняваме хайку. Хайкуто е форма на японско стихче, което се състои от три фрази. Сричките в тях трябва да са определен брой - 8, 5 и 8. Някой даде тон с "Лайна. Планина. Мухи", което след двеста редакции се превърна в:

Лайното събира мухи Планината спи Рекичката ромоличка Тук вече взехме доста да се сваряваме и тръгнахме да се връщаме. Пак добре че не беше лятна жега, че тогава точно в 12 на обяд щеше да е направо радиационно. А върху нас слънцето просто жизнерадостно напичаше и като се комбинира с лекия ветрец направо си беше приятно. Да видим още колко дни "пролет" ще имаме тази година. В последствие се оказа че все пак слънцето бая ни е ударило. Аз се прибрах и се трупясах на дивана, а на момичетата всичко им беше червено въпреки шапките.

Попадна ми идеята да се кача на връх Анатема (?) над Асеновград. Имало гледка към Асеновата крепост отгоре и на къде ли още не. Намерих инструкции за две пътеки - невероятно драпане като планинска коза от града нагоре или по-дълъг, но по-лесен път през Мулдавския манастир. Рекох да ударя и манастира, а дължината на пътя не ме плашеше, стига да е по-полегат. Пътеката минавала покрай параклис "Св. Илия", от където също имало хубави гледки, та по пътя нямаше да има празно.
Е, оказа се че съм подценил пътуването и съм надценил силите си. 3 километра с 300 метра денивелация и бях тотално капнал. Поне стигнах до Св. Илия, което също се оказа достойно връхче. От главния път Асеновград-Кърджали до манастира мислех че има нов асфалтов път. Оказа се че той стига само стотина метра по-нагоре и от там нататък трябваше да си налягам джапанките. Натам продължаваше нещо като горска магистрала, където срещнах поне двеста бабички. Много ми се радваха като ги поздравявам. Сега като се замисля ситроена с лекота щеше да мине от там до манастира, но пък бабичките щяха да ме гледат на кръв :) По пътя се откриваха гледки към язовир 40-те извора и селата наоколо. Вече се бях издигнал над тепсията, която представляваше низината под мен. И съответно бях започнал да поиздъхвам. Километър и нещо по-нагоре стигнах до манастира. Сградата е леко казано в окаяно състояние. Преди няколко години е имало страшен пожар и половината манастир е унищожен. Завъртях се из двора, но атмосферата беше доста мрачна и не се задържах. Отстрани имаше Аязмо, което се оказа закатинарчено. И дори през решетките се виждаше че водата не е течаща, а кладенчова. Разочарование. Починах малко (около педесетата почивка до сега) и подхванах покрай манастира и нагоре. Край стените бяха струпани нови пакетирани керемиди. Може би мястото щеше да види по-добри времена. Горската магистрала премина в полу-обрасъл черен път. Отстрани беше доста джунглясало, може би от дъждовете от предните седмици. Като говоря за дъждовете - за сега нямаше изглед да вали, но прогнозата обещаваше шоу по някое време. След малко пътя свърши до едно малко депо със строителни материали. Имаше призив - кой каквото може, да занесе нагоре към параклиса. В страни започваше една малка пътечка, сгушена измежду трева до кръста. Тук малко се разколебах, понеже вътре можеше да има всичко. От легион кърлежи, през змии, та чак и до бенгалски тигри. Рекох да надникна само дали така продължава по-нататък, и хайде още пет крачки, хайде още едно завойче и внезапно преминах тревния пояс и излязох в гора. Стабилна сянка с пътечка, виеща се нагоре през храстообразните дървета. Тук наклона стана по-стабилен, като имаше само 2-3 равни местенца, а на мен взе да ми излиза водата. Добре поне че бях помъкнал статива, за да го ползвам като щека. Тук-таме гората се прекъсваше от малки полянки, обсипани с цветя. Парфюмът на планината ме обгръщаше все едно минавах през ароматни облаци. Притеснявах се че водата можеше да не ми стигне. От колата до тук не бях видял чешма. Това е малко необичайно за Родопите, нормално за тези два километра щеше да има поне пет чешми. Не бях видял и хора след бабичките, които слизаха от манастира, та се зачудих да не би да съм се зачукал някъде извън пътеката. Съмнението ми беше бързо разтурено, когато излязох на един равен участък с кръстопът. Надясно - за Асеновград, наляво - за Марциганица и направо - за Св. Илия. Там имаше и пейка, където поседнах за малко и пих една вода. Тук наблюдавах нещо много интересно - от гърба ми се вдигаше пара. Големи и гъсти 20-сантиметрови пипала. Да беше студено - добре. Но в 30-градусова жега, това не очаквах. Естествено, раницата ми беше вир вода. Дишащ гръб - гъза ми. Отвреме-навреме дърветата оредяваха и случих на първите величествени гледки към Родопите. Напред чувах някакви гласове и ненадейно излязох на върха. Горе беше... все едно 5-звезден ресторант със сепарета :) Навсякъде маси, беседки, чардаци, огнища... Чашите звъняха, хората гълчаха. Вярно, даже и параклис имаше. "Ще правим снимки май?" ми подвикна един дядо. Отвърнах му с единственото изречение в българския език, което е едновременно въпросително, съобщително, положително и отрицателно и обикновено се използва като отговор на въпроса "Ще пием ли една ракия?" - "А, не бе?" На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад. Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа. Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата... нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват "Обирай си чукалата". Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града. На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад. Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа. Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата... нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват "Обирай си чукалата". Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града.

Това е едно ходене, което ми се въртеше в главата от адски много време. Прогнозите за времето след средата на октомври бяха благоприятни, така че с едното око на синоптика взехме да приготвяме плана за трасето Бузлуджа - х. Българка. Разстоянието не беше голямо, ама и на нас ни е малък левела, така че за 4-5 часа трябваше да ни дойде тамън. План Алфа включваше ходене до Българка и от там прибиране с влака от Кръстец. За съжаление поради логистични причини трябваше да изредим още малко букви от гръцката азбука докато стигнем до правилния план - с кола до Бузлуджа, ходене до Българка, нощуване там и на следващия ден обратно по същия маршрут.
Още докато се прибирах към Стара Загора предната вечер времето ми изигра невероятно красив спектакъл. Вятъра постоянно разтикваше облаците насам-натам и украсяваше залеза: На сутринта със сестрата минахме през магазина - заредихме с мръвки и вода, забравихме разните салатени благинки (аматьори!) и хванахме през Казанлък. Влакът от София подрани (БДЖ винаги може да те изненада с нещо), от където забрахме още един член на експедицията. Газ към Бузлуджа. Нагоре гледката беше страховита - плътни тъмни облаци бяха завардили върха. Рекох си че има две възможности - горе да си е*е от дъжд и вятър или пък облаците да са по-високо и да ни направят супер шоу. Някак си не бях обнадежден, но рекохме да продължаваме по плана. Горе времето се променя с минути. И естествено горе вятъра ни обрули. Не случайно са опънали 36 перки от ветроенергийния парк. Там ако вятъра спре, значи Земята е спряла да се върти. Както и да е - първи чекпойнт - влизане в чинията. Предния път от юли имаше адска буря, та този път се надявахме на по-чисто време и гледки. Имахме ги. [caption id="attachment_1193" align="aligncenter" width="600"] Позабравил съм как се правят ХДР-и[/caption] Вътре беше пълно като конгрес на БКП. Някакви лапетии с едни натокани кифли - били се качвали в пилона като си светели с два телефона. Самоубийци. Не правете като тях. Възрастна двойка чужденци, с които си изхайкахме. Два автобуса унгарци. Ако някой се сети да сложи долу лелка с билетчета (и семки) - златен ще стане. Тръгнахме да се качваме нагоре, но се оказа че някъде съм си изгубил едната ръкавица и ми се скапа настроението. Вятъра яко бучеше, а като се спреш на едно място усещаш как цялата конструкция се клати. Така че точно накрая преди петолъчката ме хвана шубето и аз бях до там. Към 14 часа си бяхме начесали крастата и хванахме към Българка. По сайтовете даваха пътя към 3 часа и половина, значи като за нас - 5 :) Плана беше до 19 часа да пристигнем - хем да не ходим по тъмното, хем и да хванем готината светлина покрай залеза. [caption id="attachment_1195" align="aligncenter" width="600"] Задължителния конски табун покрай паметника[/caption] [caption id="attachment_1196" align="aligncenter" width="600"] Този според сестрата беше паднал в кофата на Милка-та :)[/caption] [caption id="attachment_1197" align="aligncenter" width="600"] Любопитко[/caption] От първия Бедек отправихме поглед назад. Към Централния балкан се виждаше снежец и още една група ветрогенератори. А въпросния снежец го видях по-късно от близо в блога на Мартин Петров, който е бил там по същото време. [caption id="attachment_1199" align="aligncenter" width="600"] На границата между Северна и Южна България[/caption] [caption id="attachment_1200" align="aligncenter" width="600"] Разгледахме Габрово от високо. На север се виждаше друг град, вероятно Трявна.[/caption] По едно време започнахме да усещаме звуците от перките. А те ни изсвириха цяла симфония - плътното жужене от генераторите, витлата които разсичаха въздуха и проскърцваха от време на време. Това скърцане... Ужасно, силно и настойчиво. Както реве тиранозавъра от Джурасик парк. Пътеката слезе от билото и навлезе в гората. Листата от широколистните бяха слезли от клоните и правеха гъст килим. Ниското слънце беше започнало да вкарва оранжеви багри. Красота. По едно време пътеката влезе в тъмна и гъста курия. Толкова черна, че тръгнахме да търсим фенерчетата :) Нормален разговор от след като ни се изчерпаха просташките песнички: Аз: Beware mortals, as you enter the forest of DOOM!... Сестра ми, как ще го кажеш това на немски? Ze forest of ze doom...? Сестрата: Гора е wald, дуум балиго. Nicht gut? Аз: ZE WALD AUF ZE NIGHT GUT! :) На места беше влажно, но поносимо, като се има предвид че предните две седмици небето се беше продънило от дъжд. На няколко места трябваше да заобикаляме стабилни гьолове. По средата на пътя беше единствената питейна вода - Бабиния Райчин чучур. Чучура течеше толкова стабилно, че водата чак избиваше през камъните. И там хората бяха направили масичка с пейки и ... София 82 :D [caption id="attachment_1206" align="aligncenter" width="600"] Да погледаме телевизия на сянка?[/caption] Бяхме си забравили генератора и не можахме да пуснем телевизора (захранващия кабел беше нов и прилежно намотан отдолу) :) За това хапнахме леко и продължихме. През цялото време пътеката слизаше стабилно надолу, което леко ме притесняваше. За мен слизането е по-гадно от изкачването, а и си давах сметка че тази денивелация щяхме да я взимаме на обратно на другия ден... Колко ли е стара табелата за да я изяде така дървото? Това далеч не беше единствената маркировка, напротив. Адмирации за туристическото дружество, което поддържа пътеката - буквално на всеки 50 метра имаше табелки. Пристигнахме към 18 часа - малко по-рано от предвиденото, но и без това в гората нямахме много от очакваната златна залезна светлина... Обаче пък бяхме капнали, та се размазахме от кеф като видяхме пушека от комина. Хижарят ни посрещна благо с чайче и топла трапезария. Май нямаше други хора освен нас и едни бабки. Бабки по години, но по душа - лелки! :) [caption id="attachment_1209" align="aligncenter" width="600"] (Тук се сещам че преди време от "Сблъсък" бяха свили една моя снимка за контекста на "дайте парите да ги изпием с Бай Иван", та да им пусна още една, ако имат нужда)[/caption] [caption id="attachment_1210" align="aligncenter" width="600"] Mandatory food tribute for instagram[/caption] Неделя заранта станахме и тръгнахме по план към 9 часа. Съвсем на близо беше природната забележителност "Виканата скала". От там се вижда като на длан северна България. Представих си колко салата може да се изпие на беседката до скалата нощно време... Хванахме на обратно, като съответно вчерашното надолнище беше днескашно нагорнище. Голямо нагорнище. Езика си го влачех в листата. [caption id="attachment_1214" align="aligncenter" width="600"] На Бабин Райчиния чучур по средата на пътя[/caption] Въпреки денивелацията, като че ли връщането го взехме по-бързо. След 3 часа започнахме да виждаме перките и излязохме на билото. Което си беше измамно, понеже имахме още час път до колата. [caption id="attachment_1217" align="aligncenter" width="600"] Водата течеше от скалите. Имах чувството че целия Балкан е подгизнал от предните две седмици[/caption] [caption id="attachment_1218" align="aligncenter" width="600"] Скален обитател[/caption] [caption id="attachment_1219" align="aligncenter" width="399"] Поглед към Шипка[/caption] [caption id="attachment_1220" align="aligncenter" width="600"] Я, те всичките си имали женски имена! :) Преброихме Клаудия, Боряна, Жизел, Рут, Радина и т.н.[/caption] [caption id="attachment_1222" align="aligncenter" width="399"] Метеори посред бял ден :)[/caption] [caption id="attachment_1223" align="aligncenter" width="600"] Поглед към кораба-майка. Долу са хижите Младост и Бедек. Младост не работеща, а Бедек май се престроява в квартира за перкаджиите.[/caption] [caption id="attachment_1224" align="aligncenter" width="600"] Да си смажат малко перките, че ако се откъсне някоя има да я гоним до Гърция...[/caption] Накрая вече капнали, едвам движещи си краката достигнахме чекпойнта :) След което някои се откъртиха, а други после имаха проблеми с движенето на крайници и гърбове. Но какво е болката освен един приятен спомен от изминатия път :) Планината малко ни изплаши в началото, но беше благосклонна и ни допусна да се освежим с красотите ѝ.

Тая година нещо взе да се получава дефицит на качествените разходки, та със Сашо и Цвета си рекохме че трябва да забегнем на някъде. Датата беше сто процента ясна - 23 август, че някои бачкат по странни смени и уикендите са им кът. Мястото беше приблизително ясно - Родопите около Кръстова гора. Да, ама не. Звъним насам, звъним натам - всичко в региона заето от три седмици предварително. Та трябваше да си изберем друга дестинация и Сашо някак си намери къща за гости "Средна Арда". Гледахме снимки от Panoramio и блогове - природата изглеждаше много добре. Имаше сумати дестинации за разходка, така че това щеше да е. Имаше само едно "но" - до къщата няма път и се стига или с влака или с лодка :) Супер, мен въобще не ме е страх от лодки.
Петък следобед се добрахме до село Широко Поле от където бай Стоян щеше да ни вземе с лодката. От селото по един черен път се излиза на язовира и красотата започва. По крайбрежната ивица бяха налягали рибари, палатки, туристи... Идилия. Особено в златния час точно преди залеза. [caption id="attachment_1160" align="aligncenter" width="600"] Превоза пристига[/caption] Следва половин час клатушкаща се романтика. Къщата е на 2-3 км по надолу по язовира. Последните лъчи на слънцето огряват острите зъбери, типични за региона. Вижда се как се е променяло нивото на язовира с течение на времето. Текущо водата беше в процес на спадане, което беше проблем за рибарите. "Като източват язовира рибата се стресира и се крие" ни обяснява Стоян. Птиците обаче нямат проблем с това. Край нас прелетя едно ято корморани. [caption id="attachment_1162" align="aligncenter" width="600"] Пазителя на планината[/caption] На другия ден решихме да открием разходката с Перперикон и Каменните гъби край село Бели Пласт. Перперикон = Грешка. Фадромата минала през пътеката нагоре и съборила всичките дръвчета които правеха някаква колкото и да е бледна сянка. Горе - пек и жупел. Горичката на върха е почти изсечена и превърната в разкопки. Навсякъде някой копае. Ти ходиш и се щураш по камънаците и се чудиш как по-бързо да обиколиш и да се махнеш. Изключително не-туристическо място. Никъде не видях указателна табела кой обект какво е. Или карта на обекта. Вода също липсва. А с този открит пек горе, рано или късно ще последват инциденти. Единствената чешма е долу на паркинга, чака се на опашка за нея. Пътеката за надолу е покрита с един фин прах и хлъзгащ се чакъл от разкопките. Всички които се излъгахме да минем от там се чудехме дали ще слезем живи. Там съм ходил 3-4 пъти и всеки следващ път става все по-зле и по-зле. Ужасно е. Ще ви спестя снимки, а може да постна отделно. На Каменните гъби беше маааалко по-добре. Там поне всичко се разглежда за пет минути. Отново липса на указателна табела. Обяд вече минава и ние прибягваме до Кърджали за обяд и бира. И да планираме следващата стъпка. Яяя, имало някаква крепост Монек, на път ни е. Ами освен да я пробваме. Пътната табела е точно на разклона на Широко Поле. В селото също имаше една издялана табела, та хванахме по нея. Поредната грешка за който не си е написал домашното :) Черния път тръгна да ни води по крайбрежието успоредно на ЖП линията... и след половин час справка по GPS-а и лудо ловене на интернет се оказа че посоката ни е абсолютно грешна. Псуване и връщане към асфалта. Я, официалната пътна табела сочела на другата посока. Я, ама там на разклона някой е затрупал пътя! Някой с багер е изсипал 2-3 кофи пръст на асфалта, правейки го абсолютно блокиран за коли. Въздъхвания, стягане на гащите и тръгване нагоре. Все пак не може да е далече, по GPS е на 3 км... След километър нагоре по асфалта излязохме на широка поляна с чешма, масички и туристически информационен център. Центъра беше видял по-добри дни (или тепърва ще види), но по-интересното беше че горе имаше пикник с коли. Значи все пак имало някакъв път, но който не си е написал домашното ще маа крачоли :) След още малко от асфалта се отдели черен път с табела "<= Моняк / 3km". Още три километра ли? Че до сега колко навъртяхме? :) Тук вече маршрута почна стабилно да взима височина. По едно време гората свърши и ни се разкри следната гледка: Всичко под теб. Язовир, град, села, ниви и поля... Красота! [caption id="attachment_1164" align="aligncenter" width="600"] Интересен мост по средата на нищото[/caption] Крепостта горе беше добра - имаше доста запазени зидове, някои от които цели метри високи. На нас обаче след цял ден ни беше писнало от камъни и не можахме да я оценим подобаващо. Вече бяхме сериозно изплезили езиците, а и от към Кърджали се зададоха едни стабилни черни облаци... пет минути горе и дим да ни няма надолу. [caption id="attachment_1166" align="aligncenter" width="600"] Прибиране с лодката[/caption] [caption id="attachment_1167" align="aligncenter" width="600"] Посерко[/caption] [caption id="attachment_1168" align="aligncenter" width="600"] Тракийски скални ниши, за които не остана време[/caption] [caption id="attachment_1169" align="aligncenter" width="600"] Горнотракийски скални гъзета на козлета :)[/caption] Следващия ден решихме да го караме по-айляшката. Наблизо имаше един ЖП мост, който изглеждаше интересен на снимките, та отидохме да го проверим. [caption id="attachment_1170" align="aligncenter" width="600"] Малко разочароващ мост[/caption] След 5-6 километра вървене по жегата по ЖП линията го ударихме на релакс. Между другото през цялото време се надявах да дойде влака да ни даде малко скорост, ама никакъв го нямаше ;) Привечер Стоян ни направи разходка с лодката. По южния бряг на язовира имало ловно стопанство и изобилието от животни беше много богато. [caption id="attachment_1172" align="aligncenter" width="600"] Юмрук Кая[/caption] Еленчетата винаги бяха по двойки - майка и малко. Толкова много не бях виждал никаде другаде! Все едно бях в зоопарка :) [caption id="attachment_1176" align="aligncenter" width="600"] Да хвърлим въдица към слънцето[/caption] [caption id="attachment_1177" align="aligncenter" width="600"] Залез над Студен Кладенец[/caption] След това светлината взе да ми става малко оскъдна, но насилих техниката докрай и успях да хвана още няколко кадъра. Това последното ято излетя от една странна горичка. Дърветата изглеждаха зле - такива болни, бледи, направо бели. Цялото ято от хиляда корморана живее там. Всеки яде по 2 кила риба на ден и сере също толкова, ако разбирате какво искам да кажа ;) Не ни стигна времето да видим всичко което имаше за гледане. И да се насладим както трябва на природата. Определено пак ще се върнем там.