Назад към първи ден от изкачването Карлово - х. Левски.
Втория ден от пътешествието започна два пъти - към 5 и 6 часа, когато с голям кеф разтоварих самосвала в лъскавите кенефи на хижата :) Чудех се дали да се пробвам за изгрева, но с тези високи баири наоколо... Слънцето вдигне ли се един пръст над хоризонта и вече не може да се щрака директно. Така че към 7 и нещо официално открих деня. Закуската ни беше поръчана за 8 часа, та до към 9 хапвахме и си събирахме мислите и главите. Бележка за следващия път: да взема по-лека ракия :) Обзор на маршрута - рекохме да не се връщаме по същия път, а да хванем панорамния път за Добрила и от там да слезем към Хубавец. Пътя се удължаваше с около 30%, но нали беше слизане, а и по топографската карта го даваше почти равен (ДА БЕ), та...

Този път ще ви спестя досадните приказки за провалени планове за уикенда, за кандардисване на хора които предпочитат да си прекарат живота пред телевизора... такива нямаше този път :) Просто се хванахме с Димо и си рекохме - айде да се пробваме на Мальовица тая събота. Гледахме картата - 6 километра ходене с 1000 метра денивелация - среден наклон 6:1 - малко терсене е, ама... разстоянието не е голямо, ако трябва ще го излазим на 4 крака. Това което не се побра в изчисленията е че денивелацията главно е в последната част на пътеката, където наклонът стига до 4:1 и теренът е яко камънак.. но за това след малко.

"Красиво кътче от Средна гора, подходящо за разходка,колоездене и питници през цялата година. Предлага загадъчни и красиви места,носещи спокойствие, позитивна енергия и радост. Създайте си невероятни спомени в тази закътана котловина близо до големия град,но застинала във времето, даряваща ни с толкова много красиви моменти."
Това гласи описанието на това място в "любимия" ми сайт - Wikimapia. За мое разочарование реалността беше на светлинни години назад. Събота сутринта след една камара провалени планове (вече взе да ми става навик) реших да направя едно проучване в тази посока. Обектът седеше в Wikimapia и ме дразнеше от много време. През това време направих няколко проучвания и се оказа че никой не е чувал за Сухата река. Да са изградили еко пътека толкова близо до града - щеше да се чуе и по националните новини. За това цялата работа ми изглеждаше като кьорфишек и отидох без никакви очаквания. Хванах околовръсното в посока Казанлък и свих в дясно за барата. Мястото малко трудно се намира, за това направо давам трак (хем и да пробвам една нова мапърска услуга): Пътеката започва от жп-линиите, почти както маркираната пътека за Ягода. С тази разлика че не се ходи по пътя на влака, а веднага се пресичат и се продължава направо. След 2 минути се излиза на асфалтовата алея за вилите в Баритна мина и естествено дворните кучета се разлайват. Асфалта свършва почти веднага, а пътечката се движи в дола, точно по Табашка река. След ужасните дъждове и наводнения от последните седмици рекичката представлява едно весело поточе, което скача по няколко камъка. Но в по-голямата си част си тече тихо и спокойно. Струва ми се че ако лятото беше истинско лято, мястото би оправдало името "Суха река". Пътеката е широка и се движи измежду частни имоти. Повечето са изоставени и полуразрушени. Само два пъти ме лаяха кучета и това е малко тъжно. Естествено, където има хора - има и боклуци. Сухата река не правеше изключение. Определено не е място, където бих отишъл на пикник. То и нямаше къде де - покрай реката нямаше поляни, не видях огнища или маси - нищо. Най-голямата атракция беше един воден пад от три метра и изградената до него чешма. Имаше мраморна плоча с изчукан от времето надпис, в който успях да различа само: "рмс, партизани, национално". Теренът беше почти равнинен и скучен. В дясно имаше борова гора и все се надявах че пътеката ще кривне натам. В дясно досами мен течеше реката и имах чувството че аха аха и да се излее по пътеката. В дясно отвъд реката бяха повечето съборетини, като около тях растеше онзи тип джунглеста гора, която се въди по влажни места. Хванах един разклон в тази посока, да видя малко разнообразие. Той направи няколко S-образни завоя и се изкачи двайсетина метра нагоре до някаква успоредна пътека. Тук вече нивото на разрухата надминаваше очакваното и пътеката беше почти обрасла. Гората пък беше от онзи гнусен анемичен вид - все едно бурени които са израсли до нивото на храсталаци. После храстите са се напънали още малко и порастнали до височината на дървета. Хич не ми беше приятно там и се върнах обратно долу до реката. Продължих още малко, а пътеката малко по малко ставаше собственост на джунглата. От ляво, дясно и от горе се спускаха хищни лиани и увивни растения. Ходех в нещо като постепенно стесняваща се фуния. Когато клоните почнаха да придобиват тръни и шипове си рекох че това е капан и стига толкова :) Кръгом. Гвоздея на програмата беше една от полуразпадналите се къщи. Тази нямаше дори ограда, но пък имаше табела - "Не влизай! Може да съм наоколо!". Да бе :) Бих казал че маршрутът става за половин-един час нестандартна разходка ако са ти омръзнали Аязмото и останалите паркове. Нищо повече. Не ме изкефи. Никаква екопътека не е - обикновено дере. Нищо еко няма там, дори напротив - ако гледаш боклуците. Няма маркировка и нищо. Въпреки всичко съм доволен да видя някое ново местенце, така че това си беше един час разходка, за който не съжалявам.

Плановете за уикенда бяха да направим едно кърско хапване и пийване със съквартирантите. И като повечето планове, и този не можа да се състои :) Така че се върнах към обичайния бакъп за уикенди - маане на крачоли, като този път реших за разнообразие да добавя и спане навън. На чист въздух, на хладно с хамака. Освен това имах няколко нови ъпгрейда по екипировката, които исках да пробвам. Най-после си взех раница която да събира малко повече и да става за ходене - Tashev Summit 42. Намерих си и платнище за хамака, което би трябвало да ме направи безстрашен от към дъжд и метерологични условия. И един спален чувал Cosmos, който да замени фъртакето, което пазеше по-скоро студено от колкото топло. Платнището дойде без въженца, та първата задача беше да си намеря такива и да се науча как мога да ги вържа без да се разпадне всичко отгоре ми :)
До последния момент се чудех за мястото, тъй като около Пловдив имам повече от доволен избор. Параметрите бяха следните - половин-един час крачоли, далече от хора, по възможност с гледки и интересни работи. В последния момент пък Сашо се обади и предложи да се качваме до Сливодолското падало събота вечерта и да спим горе. Това идеално ми се върза с идеята и остана само да наглася времето до събота вечер. Петък след работа събрах багажа и запраших към хижата над Храбрино. Целта ми беше една чешма по пътя и ако остане време да намеря един водопад, където имаше геокеш. Да комбинираме приятната разходка с малко геокешинг. Шосето до Храбрино се беше срутило в реката заради обилните дъждове от предната седмица и пътят беше отбит през една горска пътека. Пътека, пътека.. направо магистрала. Към 19:30 оставих колата преди моста за хижата и хванах нагоре. Беше пълно с огромни сочни къпини. Доста често се виждаше едно тревисто растение с бели звездообразни цветове, което по-късно с помощ идентифицирахме като "сапунче". Към 20 часа залезът ме завари на търсената чешма. Тя се оказа по една пътечка точно под асфалтовото шосе. От там съм минавал буквално десетки пъти и не знаех че съществува, а се оказа че много съм пропуснал. Чешма... имаше вода :) Паметна плоча показваше че е построена през 1981 г. по повод 1300 години България. Иначе цялото място е направено за ядене и пиене. Маса, пещ, огнища край реката. Имаше класа и очарование там! И известна доза боклуци - признавам. Мястото явно е доста популярно, ако съдя по купчините фасове... Очаквах петък вечер там да е пълно с народ, но явно младежта ходи по дискотеки по това време. Нямаше пукнат човек. Заплюх си мястото за спане, ако не намеря по-добро и тръгнах да търся водопада. За нещастие още на десетина минути по-нататък пътеката буквално пропадна под краката ми. Явно проливните дъждове освен че обичат да събарят шосета, работят и по горските пътечки! Ожулих левия крак, планината получи конска доза респект и си рекох че тоя водопад няма да го бъде точно сега. Върнах се на 13-вековната чешма и се поразходих по-надолу по реката. Имах чувството че там всеки момент ще се изсипят една тумба народ да си правят мохабет, но и пукнат човек не видях. Хамакът се разпъва за около минута и половина. Платнището - за 3 минути. Тук бях допуснал една грешка единия край на хамака да е по-високо от другия, поради което цяла вечер се свличах надолу. Има трикове за спане в хамак, но с чисто сърце заявявам че нивото на комфорта е много по високо от това да спиш на земята. Определено почвам да го предпочитам пред палатките. Все още нямам достатъчно опит за сравнения, но някой ден в бъдеще бих дръпнал едно ревю и HOWTO. Вечерта уж трябваше да има пълнолуние (същото пълнолуние, което заличи Персеидите тази година), но видях само 1-2 лунни лъча през цялото време. Гората беше като черна дупка и поглъщаше цялата светлина. Всъщност - не! Една светулка обикаляше отсрещния бряг на реката :) Еййй, от години не съм виждал светулки! Магическо беше :) Ставането естествено беше около 5-6 часа, когато става и цялата гора :) Птичките разчуруликват, насекомите зажужават и даже реката се разтича по-събудено. От тук следва прибиране до вкъщи и разбор за преди вечерното приключение. Магазин за манджата. Разсипване на ракията в по-удобни шишета и поставянето им в хладилника. Разписанието вечерта беше ясно - Сашо и Цвета тръгват след работа в 19:30 и до 20:30 се събираме на рибарника под Сливодолското падало. И също толкова ясно беше че няма да стане така :) Към 18 часа запраших към Асеновград да хвана златния час и да убия малко време докато ги чакам. Искаше ми се да продължа с геокешинга и мръднах към манастира над Горни Воден. Той се оказа порядъчно затворен и умрял, чак пазен от въоръжена охрана. Не знам каква е далаверата там. Но по пътя намерих още едно идеално място за ядене и пиене и си го прибавих към колекцията с локации. Следваща стъпка - Асеновата крепост. Не я бях виждал след ремонтите, а чувах че е станала бонбон. Оставих колата на последната чешма и забих нагоре. По пътя усещах че залезът наближава. Асеновата крепост беше поела доста цимент и реставрации. Нови стълби и парапети на стръмните участъци. Разхвърляни тук-таме средновековни дървени обсадни съоръжения, които седяха малко не на място. Задължителния контингент Асеновградчани, от които любимата ми част беше кифлите по минижупи и токчета, драпащи нагоре по стръмните камънаци :) Дръннах един телефон на Сашо за синхронизация. Работата беше както очаквах и имах още поне половин час за убиване. Наблизо над пътя имаше един параклис Св. Илия, където трябваше да има друг кеш, но в OpenStreetMap нямах пътека до него. Но пък долу от шосето видях табелка за параклиса и така вкарах една нова пътечка на картата. В гората ми направи впечатление че дръвчетата са варосани и това трябваше да ме подготви подсъзнателно за това което ме чакаше на параклиса. А то беше параклис за чудо и приказ! Маси, пейки, пещи, цветни лехички, заслони със стъклени прозорци... въобще Асеновградчани знаят как да пият! :) Подобно нещо бях виждал на другия параклис със същото име "Св. Илия", който се намира от другата страна на Асеновград. Пак кръчма за чудо и приказ. Стана време да се съберем и се телепортирах към Бачково. Стартовата точка за водопада е рибарник "Тунела", който се намира точно след първия тунел след Бачково. От там има маркирана пътека нагоре, която се взима за около час и половина стабилно ходене. Докато чаках останалите си подредих багажа. Двата челника с новите батерии. Ракията. Опааа, къде е ракията?! Вкъщи в хладилника. Ужас! Добре че в багажника имам една резервна. Към 21 часа от тунела изплуваха фаровете на маздата и се плъзнаха до мен. Иху-аху, запалихме фенерчетата и тръгнахме с бодра крачка. Нощния преход определено си е интересен, особено по пресечена месност като там, но с повишено внимание към 23 часа бяхме горе. Да ходиш точно там без да срещнеш жива душа - романтика :) Аз както винаги изплезих всички езици, изкарах две кила вода кожно и стигнах до крайната точка полу-мъртъв. Но там вече беше равно, чакаше ни хапване и пийване с добра компания и се съживих доста бързо. Менюто беше картофи на жар, салатка и специалитетът на Сашо - луканка във вестник. Фотото ловеше горските духове на дълга експозиция. Нямам много снимки от вечерта. Бях полуумрял, тъмно беше и нищо от небето не се виждаше. Поне нацвъках малко от 5-звездните замъци, които вдигнахме: Моят се получи малко по-добре от предната вечер. Платнището по-ниско (и в двете вечери нямаше нужда от него, но аз си го разпъвам за тренировка) и възлите - по-стабилни. И двата края на хамака на еднаква височина, за да няма пак плъзгане. Спах като къпан тази вечер, с изключение на момента когато Антон изхърка. Ей, такова геройско прохъркване не бях чувал - помислих не че вълците идват, ами че направо са мечките, които водят извънземни да ни изядат, изнасилят и отвлекат за тестове (не задължително в този ред) :D На сутринта уж не бяхме гладни, ама остатъка от луканката много бързо замина. Сашо демонстрира как се бели с мачете. Изсуших колкото мога палатката и събрахме такъмите. Естествено, събрахме си боклуците и не оставихме никаква следа че сме били горе. Тази пътека е доста посещавана, но въпреки това е една от най-чистите които съм виждал. Искаме да си остане така. И като казах "доста посещавана" - по пътя срещнахме поне 5-6 големи групи тръгнали нагоре. Имаше и възрастни хора, и малки деца, дори един баща си возеше бебето в раница на конче. Брех, че ентусиасти... А долу на рибарника съответно беше фраш като паркинга на стадиона преди мач Левски - ЦСКА. От там по конете и вкъщи да реанимираме. Новите ъпгрейди ми дойдоха доста добре. Раницата учудващо успя да събере всичките такъми без особен зор (хамак, платнище, въже и колчета, 2 спални чувала, манджа, гащи, бира, вода, книжка за четене и дребни предмети). Има само 2 джоба за дребни предмети, а ми се иска да са повече. Кръстният колан прави чудеса и се чудя как до сега съм карал без такава благина. Цялата тежест се маха от раменете. Спалния чувал ме разочарова, понеже ципът се опитваше да защипе всичко докато се вдига или сваля. Долния цип пък беше зацепен на криво и или няма да може да се отваря, или ще иска да го изкъртя. Иначе беше топло и не можах да замръзна като със стария чувал, така че - за сега става този Cosmos. Влизането в чувала в хамак е съизмеримо с театрална постановка "Мъките на гъсеницата", за това първо се влиза в чувала и после в хамака :) Покривното платнище е удобно, но иска проба в по-влажно време. До тогава се надявам да му хвана цаката. С въженцата и възлите горе-долу се оправям, но имам нужда от още тренировки. Тук имам идея за още един елементарен ъпгрейд, който ще покажа някой друг път. Много съм доволен от уикенда и определено ще има последващи изпълнения :)

Имах щастието да бъда в Рим за кратко. Да видя прословутата "Европа", да си изградя някакво скромно мнение и да развенчая няколко мита за себе си.
Рим е градът, който едно време е владял целия цивилизован свят. Направили са всичко възможно това да се набие в главата на случайния посетител. Навсякъде грандомания и богатства, докарани от всички краища на империята. Ако нещо може да се построи десет метра високо, те са го строели трийсет метра. Всяка сграда и паметник говорят едно - "ние сме най-големите". За модерната част от града работите са нормални - мръсотия, гаден трафик, претъпкано с туристи. Нищо необичайно тук. Дърветата. Малко тъпо е да ги слагам на първо място във впечатленията :) Но това беше буквално първото нещо, което видях от прозореца на самолета - пиниите! Пинията е иглолистно дърво с чадърообразна корона, което е засадено в огромни количества из Рим и придава едно много готино средиземноморско чувство. Когато се съберат няколко накуп, образуват един плътен слой от корони високо над главите. Супер е за сянка, без да "заема въздуха" като борове и елхи. Архитектурата. Грандомания, която продължава и в днешни дни. Съвсем обичайно е централния вход на която и да е сграда да е 5-метрова порта. Сградите обикновено са ниски (3-4 етажа), като ограждат централно място като паркинг или микро-площад за самата сграда. В София има доста такива сгради. Склуптурите. Те са навсякъде. По курнизи на сгради, по чешми, по рамки на картини - навсякъде. И са изпипани до най-малкия детайл. Мъжките фигури естествено са голи, така че мраморните пишки бяха в изобилие. Видях хиляди пишки и се чувствам визуално изнасилен. Склуптурите са толкова много че се съмнявам че е останал гражданин от античността, който да не е бил склуптуриран. Другия въпрос е - колко майстори са имали да правят статуи? Едва ли не всеки е трябвало да бъде арт-аджия с това количество материал. Шумът. Рим е меко казано шумен град. Постоянното жужене от тълпите става фон, който се допълва с пищене на линейки (много! През 5 минути някоя линейка ходи на някъде!), клаксони (трафикът тръгва и спира със свирене, сигурно свирките им се амортизират всеки месец), скърцане на трамваи и влакове. Трафикът. Е ужасен. Карат се главно моторчета и супермини-та, заради тесните улици. Моторчетата изпреварват отляво и отдясно. Черни джибове не видях никъде. Не могат да съществуват там. Обичайна гледка беше костюмарите да се придвижват яхнали моторче, със спортна раница на гърба, вместо с куфарче. Имаше луксозни седани, но бяха минимално количество. Развенчах мита, че ако стъпиш на пешеходна пътека и всички ти правят път. Първите няколко коли се опитват да те прегазят и чак следващите спират. Като тук горе-долу. Пешеходните светофари имат три светлини. Зеленото е много кратко, последвано от по-дълго жълто и накрая - червено. Навсякъде има паркинги за моторчета, които изглеждат малко смешно с тесните разграфени клетки. Градския транспорт. Претъпкан. Някои от метро-мотрисите и трамваите имат климатици, които се неутрализират когато хиляда души се натъпчат вътре. Билети се продават от машини (машала!), а машините които валидират билетите и картите понякога се бъгват и отказват. Транспортът от и до летището е уреден и има богат избор за всякакви ценови категории. Влакове - Леонардо Експрес - 15 евро, градска железница FR1 - 8 евро, автобус - 4-6 евро. Има карти с които пътуваш безплатно в градския транспорт, като градската железница се разпростира и до няколко градчета наблизо (включително Lido, което е морски курорт). Храната. Не толкова скъпа и не толкова малка по количество, както се бях наплашил от разни четива. Вечеря в ресторантче на тротоара около Термини - 10-15 евро на човек (салата, пица и вино). Домашното вино е добро. Бирата навън струва от 3 до 5 евро. Бирата на кенчета в супермаркетите - 1-2 евро. Общо взето навсякъде цените са като тук, но валутата след числото не е лева, а евро. Сладоледите са върха! Аз до сега си мислех че не обичам сладолед. Сега разбирам че не обичам това нещо наподобяващо замразена вода със захар, което продават тук. Римския сладолед е нежно ароматно удоволствие. Пиците им са доста семпли - в България съм ял по-добри. Туристите. Море от хора. Километрични опашки по известните обекти, които обаче лесно минахме с Roma Pass (за това - по-надолу). Повечето са организирани групи, чиито екскурзоводи носят по някакъв байрак, за да се разпознават. Много обекти предлагат audioguides - едно устройство със слушалки, което ти говори някакви неща. Някои обекти предлагат и приложения за мобилни устройства, които вършат същата работа. Доста от изложените неща в Капитолия имаха NFC тагове и никаква друга информация за по-аналогово ориентирания турист. Сувенирите. Циганията е същата като тук. Сергии по улиците. Цигани продаващи лазерни фенерчета и изстрелващи се светулки. Исках да си взема шапка, но всичките 923834 сергии за шапки продаваха точно 5 едни и същи скучни модела. Тениски никъде не видях. Ако си взимате магнитчета, потърсете оферти от рода на 5-6-7 броя за 10 евро. Магнитите от магазина на Колизеума струват по 4.50 едното! Roma Pass. Това е карта, която ви предоставя 2 безплатни посещения на някои от най-известните обекти, плюс още дузина бонус-безплатни обекти, плюс безплатен градски транспорт. Всичко това в рамките на 3 дни и струва 36 евро. Направете си сметката, дали ще ходите толкова много по музеи. Големите обекти отнемат адски много време да се обиколят и 2 обекта за 3 дни си е малко съсипващо. Билета за Колизеума+Форума+Палатинския хълм (интегриран билет е) струваше 12 евро, а за Капитолия - 13 евро и тези са може би най-скъпите от всички музеи. Билетите за градския транспорт са по 1.50 евро. Абонаментни карти могат да се вземат отделно - 16.50 за 3-дневна карта или 24 евро за седмична. Големия бонус на рома паса е че не се чака по опашки. В комплект с паса ви дават и карта на Рим с означени обекти. Рома Термини - централна гара. Нещо гигантско (дали не се повтарям вече?), което повече прилича на сбирщайн между мол и гето от колкото на гара. Билетите се продават от три редици по стотина автомати - всичко е автоматизирано. Туристическа информация не видяхме почти никъде. Първия ден доста търсихме от къде да си вземем Рома Пас и почти се бяхме отказали, когато видяхме будката за вестници на югозападния изход. През ноща тълпите ги няма, но... добре сте дошли в гетото. Навсякъде има клошари, спящи по кашони. Да кажеш че са окъснели пътници - не са. Нямат багаж и са прекалено опърпани. Имаше и цигани и бели. Да видиш няколко такива, може би е нормално, но положението там си беше направо шокиращо. Това бяха общите впечатления. Ще опитам да драсна и един пътепис с по-детайлни описания на местата, където бяхме в следващите дни. Ден 1 - Йухуу, летя! Ден 2 - Моренце! Ден 3 - Колизеума Ден 4 - Капитолия е врата към петото измерение! Ден 5 - Пак летим