Тази вечер не спахме толкова добре. Като че ли климатика не работеше много усърдно. Вентилацията беше централна за сградата и нямаше някакви контроли за стаята. Може би трябваше да се обадим на рецепцията да видим да не би да има проблем, но си казвахме че следващата вечер сигурно ще е по-добре. Е, не беше, и останалите дни климатика си остана бъгав.
Закуската естествено беше мощна. Днешния ден го бяхме заделили за Колизеума, античния Форум и хълма Палатин. Това ни беше единия от двата безплатни входа с Рома Пас-а. Иначе и трите обекта са на един общ билет, който струва десетина евро и важи два дни. Защо два дни ли? Защото територията е огромна - на практика ако човек иска да види всичко и да научи кое какво е, без да го кара диагонално - толкова време ще му отнеме. Хванахме трамвай 8-ми номер от Манцони до Колизеума. Часът е около 9-10, а площадът около него е сгъчен с хора. Двама римски легионери обикалят наоколо и предлагат да се снимаш с тях. Виждаме една дупка за вход, с почти никой наоколо и си викаме че ударихме някакъв чийтърски таен вход. Малшанс - оказа се изход :)

Закусихме яко. Това беше почнало да ми става любимата част от денонощието :) Планът за днес беше да разгледаме Капитолския музей и да се пошляем безцелно по центъра. Освен това утре пътувахме наобратно, така че трябваше да си набележим транспорт до летище Фюмичино. Отвън на гарата видяхме че има автобусчета и в нета намерихме разписания и детайли. Цената от 6 евро (4 с онлайн резервация) беше примамлива и решихме да ги пробваме.
Хванахме нашата осмица до Колизеума. Моя рома пас нещо не щя да се валидира от машината. Майната му. От Колизеума вървим пеша покрай строежа на новата спирка от метрото. Рано към 9 часа е и все още няма много тълпи. Тук-таме някой циганин зарибява редките минаващи. - Where are you from? I have everything here! - От България съм ве, махай се. - Bulgaria! I know Toni Storaro! С това окончателно си спечели още няколко майни от моя страна :)

И така завърши престоя ни в Рим. Легнахме си рано, че следващия ден имахме много път. То пък беше някаква жега и постоянно се въртях. Към 4 станахме окончателно и се изнесохме от хотела. Много съжалихме че ще изпуснем царската закуска...
Придвижихме се към Термини. И пореден шок. До сега се бях нагледал на мизерия, но тук хората спяха на улицата. Буквално. Гарата е дълга към 500 метра и широка 200. Цялото пространство отвън беше като една голяма обществена спалня. Кой на кашон, кой на матрак, кой завит с одеало, кой с вестник... Мизерия! Да речеш че са окъснели пътници - не са. Нямаха багажи и определено изглеждаха все едно това им е ежедневие. Ходиш по улицата, мирише ти на боклуци и опикано и гледаш да не се спънеш в някой клошар...

Като за първи от почивните дни (и може би единствен с благоприятно време) трябваше да мръдна някъде. Още от сутринта се бяха засукали едни черни облаци, но тук-таме се виждаше и небе. За това станах от рано и набелязох няколко дестинации. Скоро не бях мърдал към Сопот, а и един разговор наскоро ми напомни за Аневското кале, така че реших там да е. Освен това от преди имах един неуспешен опит за търсене на Сопотския водопад, така че можеше да го повторя. И ако останеше време мислех да мина през лифта да ги проверя кога работят, че всеки ми казва различни неща. А може би ако работеха, бих се врътнал до горе... зависи какво щяха да кажат облаците.
Чекнах няколко уеб камери от Карлово и се обнадеждих - беше слънчево. Стегнах малката раничка и новите чепици, на които щях да направя бойно кръщене и се метнах на колата. Още на излизане от Пловдив времето обещаваше да е много интересно. Цялото небе беше изпъстрено с всякакви по цвят и форма облаци. Но имаше и синьо небе и слънце. Минах Чукорлийския баир и това което видях ме накара да отбия колата и да получа няколко душевни оргазма. Замислих се за миг колко ще е яко да съм над облаците и да гледам отгоре надолу в тях. Това съм го виждал веднъж - море от облаци, с дупки през които съзираш Долната земя. Приказно е. Моментално плановете се пренаредиха и лифта получи приоритет. За съжаление в следващите 20 минути облаците се сгъстиха, дупките изчезнаха и върховете се загърнаха. Това означаваше ледена мъгла горе, а аз бях тръгнал по къса тениска и суичър. Вярно че съм млад и глупав, но реших да се откажа от 20 минутно висене на бавна люлееща се седалка, зъзнещ в мъглата. Ако въобще лифта работеше. Вместо това драснах яко към Аневското кале с надеждата да изпреваря дъжда. Паркирах до средновековната църква и погледнах нагоре. Абе, това кале изглеждаше доста високо, не беше така както си го представях. Бях готов за 20-минутна разходка в парка, а древната крепост се извисяваше над главата ми като стража на планината. В някакъв пристъп на безумие реших да тръгна по-лек и зарязах раницата с водата. Прецапах през едно поточе, което почваше от малък, но много шумен водопад, който щеше да ми бучи за фон на целия път нагоре. Направих няколко пируета по хлъзгавите камъни и се замислих защо не си взех статива. Идеален е да гони кучета и да се ползва за щека. Но връщане назад нямаше. Пътят е все напред! И нагоре. Яко нагоре. Ако кажа че пътеката се изкачваше с 45-градусов ъгъл, може би лееееко ще преувелича. Но на места ако се спреш, трудно се задържаш изправен. Някои наклони ги взимах със засилка и ми беше ясно че на връщане ще трябва да се взимат със системата 4х4 (2 ръце, 2 крака) или 5х5 (същото + дупе). Значи от няколко месеца по докторски причини никъде не съм мърдал и тук ми излезе водата. До горе спирах сто пъти за почивка и ми свърши въздуха. В ужасна форма съм. След N-тата почивка ми беше трудно да си движа краката и те не следваха траекторията, която мозъка им задаваше. Спрях се за малко по-дълго да си събера въздуха и бях възнаграден с яка гледка назад. Цялото това стръмно катерене имаше едно преимущество - с всяка следваща почивка ми се откриваше все по-панорамна гледка. Пътеката нямаше никакво намерение да придобива по-равни измерения. Напред мъгли обвиваха дерета и върхове. След доста време (тая пътека нямаше край, бе!) излязох от гората и пред мен се откри калето. Мъглите отстрани малко ме плашеха, а всяко следващо ставане след сядане беше все по-трудно. Честно казано доста пъти си мислех да зарежа тая работа, но някакво тъпо упорство ме движеше напред. Пътеката вече минаваше през скали и сипеи. Ако до момента вървях внимателно, сега утроих вниманието, понеже от дясно ми се намираше страшна пропаст. Последните метри бяха трудни. Скалите ставаха все по-стръмни, а сипеите - все по-опасни. На места се виждаха ломени камъни - струтени части от стените на крепостта. Чувал съм истории че преди време по Аневското кале са били изпробвани снарядите правени във ВМЗ Сопот. Не знам колко са достоверни. Най-после бях горе и се проснах да почивам. Врътнах един-два телефона да се похваля къде съм, и ако не се прибера - къде да търсят трупа. Крепостта е доста запазена. Не знам дали са правени някакви реставрации. Не изглеждаше толкова очевидно, колкото на други места. Кой ли е строил крепост тук? Как се строи такова нещо? Това е огромно количество строителен материал и труд. Аз едвам се качих с нула багаж и на места бях плътно прилепен до скалата от лявата ми страна, за да не полетя надолу. Как се качва тоя целия материал тук и как се работи. Защо? Аз ако съм една войска, дали ще бия път нагоре докато ме обстрелват с кво ли не. Или просто ще им размахам един среден пръст и ще си продължа по пътя, оставяйки крепостта зад мен. Ей такива неща си мислех обикаляйки наоколо. Крепостта е съставени от две части - северна и южна, но не разбрах коя какво е било. Естествено родното отношение към туризма беше на ниво - никаква табела и информация. А и аз не си бях написал домашното. Мъглите се бяха закрепили където са и не обещаваха нищо интересно в следващия половин час. Рекох че може би си изнасилвам късмета и тръгнах да слизам. Слизането ме плашеше повече от изкачването, но се оказа много по-приятно. Оцених предимството на хубавите обувки. Високи над глезена и с дебела обувка. Добре се държаха по острите камъни. Хубавото беше че вървях с лице към панорамата надолу. Това е от нещата, които дават сили и вдъхновение. По съседните склонове заблудени слънчеви лъчи пробиваха тук-таме през мъглите. Една последна гледка наоколо преди да навлезя в гората. Слязох напълно разглобен. Никаква сила не ми беше останала за Сопотския водопад или лифта. А и планината беше в някакъв благосклонен синхрон с мен и в момента, в който влязох в колата тежки капки зачукаха по предното стъкло. Все едно ми казваше "Пуснах те днес, за да се върнеш и друг път."

Тръгнахме с идеята да идем до една поляна с чешма над Сребърното езеро (Колена). Само че табелите "Ловно поле" леко ни разколебаха, а калотията до колене по пътеката - съвсем. Имах два бакъпа на ум - Ловджийската чешма над Колена или местността Юртата над Братя Кунчеви. Като по-скромна дестинация се засилихме към чешмата.
Разходката може да се обобщи лесно - гущери, змийчета (две от тях си водих през целия път ;) ), пек и лайна. Прекарах се да мина по някакъв черен път в самото село Колена, където ситроена трябваше да бъде вдигнат на втора висока степен. Когато пътя се изправи нагоре и се превърна в катерачна стена за жипки, теглих няколко майни на всички карти и жипиеси и се върнах до асфалта. Скоро паркирахме на края на селото и подхванахме нагоре. Под "нагоре" имам предвид съвсем лек наклон. Разходката нямаше никакви трудни места и пътеката си беше направо джипска магистрала. Единственото което леко ни накара да повдигнем половин вежда беше водата. От скорошните дъждове части от пътеката се бяха превърнали в ручеи. Срещнахме младо семейство, което се размотаваше като нас. - Жалко че нямаше никаква вода в чешмата... с цялото това наводнение навсякъде. - А, и ние сме тръгнали натам - викаме ние - надалече ли е? - Не, точно зад гърба ти е. Ъ? Я, вярно! Скрита в джунглата се подаваше изваяна меча глава. Посъветваха ни да идем и на гроба на Наталия. Бил малко по-нагоре по пътеката. Мястото се оказа доста барнато. Желязно ограждение, плочи, стълбички... Коя ли е Наталия? Потърсих я в нета, но единственото което намерих е че е борец против фашизма и може би е от Смолян. До тук стигнахме за около половин час, а ни се ходеше още. Потокът беше точно в ляво от пътеката и приятно ромолеше и даваше сили и мерак за още. Лекият ветрец носеше горски аромати, напомнящи на дъхави чайове. Пътеката гъмжеше от живот. В калните локви засякохме няколко жабки. Разръчкахме една и тя ни демонстрира интересна защитна реакция. Метнахме ѝ камъче, което едва я докосна, а тя рипна и умря! Или поне се направи на умряла с корема нагоре :) Спогледахме се тримата и вече правихме завера да не споменаваме никога за този инцидент, когато "умрелия" жабок се изнесе с най-голяма скорост към потока. Гущерчетата също се стрелкаха настрани от пътя ни. Това бяха летящи животни. Краката му махат като перки, а тялото някак си ги догонва. Имаше дрифтове в прахта, имаше отчаяни самоубийствени скокове от високи камъни, въобще почувствахме се като смъртоносни нашественици в тази екосистема. По едно време сянката взе да изчезва и излязохме на някакъв кър. Напред в далечината имаше върхове, които изглеждаха високи, но на практика надали бяха стотина-двеста метра по-високи от нас. В дясно се виждаше голяма бетонна постройка - вероятно овчарници. Пътеката беше осеяна с лайна, някои от които пресни. Простотията ни изби под формата на изкуство и тръгнахме да съчиняваме хайку. Хайкуто е форма на японско стихче, което се състои от три фрази. Сричките в тях трябва да са определен брой - 8, 5 и 8. Някой даде тон с "Лайна. Планина. Мухи", което след двеста редакции се превърна в:

Лайното събира мухи Планината спи Рекичката ромоличка Тук вече взехме доста да се сваряваме и тръгнахме да се връщаме. Пак добре че не беше лятна жега, че тогава точно в 12 на обяд щеше да е направо радиационно. А върху нас слънцето просто жизнерадостно напичаше и като се комбинира с лекия ветрец направо си беше приятно. Да видим още колко дни "пролет" ще имаме тази година. В последствие се оказа че все пак слънцето бая ни е ударило. Аз се прибрах и се трупясах на дивана, а на момичетата всичко им беше червено въпреки шапките.