Попадна ми идеята да се кача на връх Анатема (?) над Асеновград. Имало гледка към Асеновата крепост отгоре и на къде ли още не. Намерих инструкции за две пътеки - невероятно драпане като планинска коза от града нагоре или по-дълъг, но по-лесен път през Мулдавския манастир. Рекох да ударя и манастира, а дължината на пътя не ме плашеше, стига да е по-полегат. Пътеката минавала покрай параклис "Св. Илия", от където също имало хубави гледки, та по пътя нямаше да има празно.
Е, оказа се че съм подценил пътуването и съм надценил силите си. 3 километра с 300 метра денивелация и бях тотално капнал. Поне стигнах до Св. Илия, което също се оказа достойно връхче. От главния път Асеновград-Кърджали до манастира мислех че има нов асфалтов път. Оказа се че той стига само стотина метра по-нагоре и от там нататък трябваше да си налягам джапанките. Натам продължаваше нещо като горска магистрала, където срещнах поне двеста бабички. Много ми се радваха като ги поздравявам. Сега като се замисля ситроена с лекота щеше да мине от там до манастира, но пък бабичките щяха да ме гледат на кръв :) По пътя се откриваха гледки към язовир 40-те извора и селата наоколо. Вече се бях издигнал над тепсията, която представляваше низината под мен. И съответно бях започнал да поиздъхвам. Километър и нещо по-нагоре стигнах до манастира. Сградата е леко казано в окаяно състояние. Преди няколко години е имало страшен пожар и половината манастир е унищожен. Завъртях се из двора, но атмосферата беше доста мрачна и не се задържах. Отстрани имаше Аязмо, което се оказа закатинарчено. И дори през решетките се виждаше че водата не е течаща, а кладенчова. Разочарование. Починах малко (около педесетата почивка до сега) и подхванах покрай манастира и нагоре. Край стените бяха струпани нови пакетирани керемиди. Може би мястото щеше да види по-добри времена. Горската магистрала премина в полу-обрасъл черен път. Отстрани беше доста джунглясало, може би от дъждовете от предните седмици. Като говоря за дъждовете - за сега нямаше изглед да вали, но прогнозата обещаваше шоу по някое време. След малко пътя свърши до едно малко депо със строителни материали. Имаше призив - кой каквото може, да занесе нагоре към параклиса. В страни започваше една малка пътечка, сгушена измежду трева до кръста. Тук малко се разколебах, понеже вътре можеше да има всичко. От легион кърлежи, през змии, та чак и до бенгалски тигри. Рекох да надникна само дали така продължава по-нататък, и хайде още пет крачки, хайде още едно завойче и внезапно преминах тревния пояс и излязох в гора. Стабилна сянка с пътечка, виеща се нагоре през храстообразните дървета. Тук наклона стана по-стабилен, като имаше само 2-3 равни местенца, а на мен взе да ми излиза водата. Добре поне че бях помъкнал статива, за да го ползвам като щека. Тук-таме гората се прекъсваше от малки полянки, обсипани с цветя. Парфюмът на планината ме обгръщаше все едно минавах през ароматни облаци. Притеснявах се че водата можеше да не ми стигне. От колата до тук не бях видял чешма. Това е малко необичайно за Родопите, нормално за тези два километра щеше да има поне пет чешми. Не бях видял и хора след бабичките, които слизаха от манастира, та се зачудих да не би да съм се зачукал някъде извън пътеката. Съмнението ми беше бързо разтурено, когато излязох на един равен участък с кръстопът. Надясно - за Асеновград, наляво - за Марциганица и направо - за Св. Илия. Там имаше и пейка, където поседнах за малко и пих една вода. Тук наблюдавах нещо много интересно - от гърба ми се вдигаше пара. Големи и гъсти 20-сантиметрови пипала. Да беше студено - добре. Но в 30-градусова жега, това не очаквах. Естествено, раницата ми беше вир вода. Дишащ гръб - гъза ми. Отвреме-навреме дърветата оредяваха и случих на първите величествени гледки към Родопите. Напред чувах някакви гласове и ненадейно излязох на върха. Горе беше... все едно 5-звезден ресторант със сепарета :) Навсякъде маси, беседки, чардаци, огнища... Чашите звъняха, хората гълчаха. Вярно, даже и параклис имаше. "Ще правим снимки май?" ми подвикна един дядо. Отвърнах му с единственото изречение в българския език, което е едновременно въпросително, съобщително, положително и отрицателно и обикновено се използва като отговор на въпроса "Ще пием ли една ракия?" - "А, не бе?" На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад. Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа. Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата... нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват "Обирай си чукалата". Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града. На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад. Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа. Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата... нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват "Обирай си чукалата". Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града.

Това е едно ходене, което ми се въртеше в главата от адски много време. Прогнозите за времето след средата на октомври бяха благоприятни, така че с едното око на синоптика взехме да приготвяме плана за трасето Бузлуджа - х. Българка. Разстоянието не беше голямо, ама и на нас ни е малък левела, така че за 4-5 часа трябваше да ни дойде тамън. План Алфа включваше ходене до Българка и от там прибиране с влака от Кръстец. За съжаление поради логистични причини трябваше да изредим още малко букви от гръцката азбука докато стигнем до правилния план - с кола до Бузлуджа, ходене до Българка, нощуване там и на следващия ден обратно по същия маршрут.
Още докато се прибирах към Стара Загора предната вечер времето ми изигра невероятно красив спектакъл. Вятъра постоянно разтикваше облаците насам-натам и украсяваше залеза: На сутринта със сестрата минахме през магазина - заредихме с мръвки и вода, забравихме разните салатени благинки (аматьори!) и хванахме през Казанлък. Влакът от София подрани (БДЖ винаги може да те изненада с нещо), от където забрахме още един член на експедицията. Газ към Бузлуджа. Нагоре гледката беше страховита - плътни тъмни облаци бяха завардили върха. Рекох си че има две възможности - горе да си е*е от дъжд и вятър или пък облаците да са по-високо и да ни направят супер шоу. Някак си не бях обнадежден, но рекохме да продължаваме по плана. Горе времето се променя с минути. И естествено горе вятъра ни обрули. Не случайно са опънали 36 перки от ветроенергийния парк. Там ако вятъра спре, значи Земята е спряла да се върти. Както и да е - първи чекпойнт - влизане в чинията. Предния път от юли имаше адска буря, та този път се надявахме на по-чисто време и гледки. Имахме ги. [caption id="attachment_1193" align="aligncenter" width="600"] Позабравил съм как се правят ХДР-и[/caption] Вътре беше пълно като конгрес на БКП. Някакви лапетии с едни натокани кифли - били се качвали в пилона като си светели с два телефона. Самоубийци. Не правете като тях. Възрастна двойка чужденци, с които си изхайкахме. Два автобуса унгарци. Ако някой се сети да сложи долу лелка с билетчета (и семки) - златен ще стане. Тръгнахме да се качваме нагоре, но се оказа че някъде съм си изгубил едната ръкавица и ми се скапа настроението. Вятъра яко бучеше, а като се спреш на едно място усещаш как цялата конструкция се клати. Така че точно накрая преди петолъчката ме хвана шубето и аз бях до там. Към 14 часа си бяхме начесали крастата и хванахме към Българка. По сайтовете даваха пътя към 3 часа и половина, значи като за нас - 5 :) Плана беше до 19 часа да пристигнем - хем да не ходим по тъмното, хем и да хванем готината светлина покрай залеза. [caption id="attachment_1195" align="aligncenter" width="600"] Задължителния конски табун покрай паметника[/caption] [caption id="attachment_1196" align="aligncenter" width="600"] Този според сестрата беше паднал в кофата на Милка-та :)[/caption] [caption id="attachment_1197" align="aligncenter" width="600"] Любопитко[/caption] От първия Бедек отправихме поглед назад. Към Централния балкан се виждаше снежец и още една група ветрогенератори. А въпросния снежец го видях по-късно от близо в блога на Мартин Петров, който е бил там по същото време. [caption id="attachment_1199" align="aligncenter" width="600"] На границата между Северна и Южна България[/caption] [caption id="attachment_1200" align="aligncenter" width="600"] Разгледахме Габрово от високо. На север се виждаше друг град, вероятно Трявна.[/caption] По едно време започнахме да усещаме звуците от перките. А те ни изсвириха цяла симфония - плътното жужене от генераторите, витлата които разсичаха въздуха и проскърцваха от време на време. Това скърцане... Ужасно, силно и настойчиво. Както реве тиранозавъра от Джурасик парк. Пътеката слезе от билото и навлезе в гората. Листата от широколистните бяха слезли от клоните и правеха гъст килим. Ниското слънце беше започнало да вкарва оранжеви багри. Красота. По едно време пътеката влезе в тъмна и гъста курия. Толкова черна, че тръгнахме да търсим фенерчетата :) Нормален разговор от след като ни се изчерпаха просташките песнички: Аз: Beware mortals, as you enter the forest of DOOM!... Сестра ми, как ще го кажеш това на немски? Ze forest of ze doom...? Сестрата: Гора е wald, дуум балиго. Nicht gut? Аз: ZE WALD AUF ZE NIGHT GUT! :) На места беше влажно, но поносимо, като се има предвид че предните две седмици небето се беше продънило от дъжд. На няколко места трябваше да заобикаляме стабилни гьолове. По средата на пътя беше единствената питейна вода - Бабиния Райчин чучур. Чучура течеше толкова стабилно, че водата чак избиваше през камъните. И там хората бяха направили масичка с пейки и ... София 82 :D [caption id="attachment_1206" align="aligncenter" width="600"] Да погледаме телевизия на сянка?[/caption] Бяхме си забравили генератора и не можахме да пуснем телевизора (захранващия кабел беше нов и прилежно намотан отдолу) :) За това хапнахме леко и продължихме. През цялото време пътеката слизаше стабилно надолу, което леко ме притесняваше. За мен слизането е по-гадно от изкачването, а и си давах сметка че тази денивелация щяхме да я взимаме на обратно на другия ден... Колко ли е стара табелата за да я изяде така дървото? Това далеч не беше единствената маркировка, напротив. Адмирации за туристическото дружество, което поддържа пътеката - буквално на всеки 50 метра имаше табелки. Пристигнахме към 18 часа - малко по-рано от предвиденото, но и без това в гората нямахме много от очакваната златна залезна светлина... Обаче пък бяхме капнали, та се размазахме от кеф като видяхме пушека от комина. Хижарят ни посрещна благо с чайче и топла трапезария. Май нямаше други хора освен нас и едни бабки. Бабки по години, но по душа - лелки! :) [caption id="attachment_1209" align="aligncenter" width="600"] (Тук се сещам че преди време от "Сблъсък" бяха свили една моя снимка за контекста на "дайте парите да ги изпием с Бай Иван", та да им пусна още една, ако имат нужда)[/caption] [caption id="attachment_1210" align="aligncenter" width="600"] Mandatory food tribute for instagram[/caption] Неделя заранта станахме и тръгнахме по план към 9 часа. Съвсем на близо беше природната забележителност "Виканата скала". От там се вижда като на длан северна България. Представих си колко салата може да се изпие на беседката до скалата нощно време... Хванахме на обратно, като съответно вчерашното надолнище беше днескашно нагорнище. Голямо нагорнище. Езика си го влачех в листата. [caption id="attachment_1214" align="aligncenter" width="600"] На Бабин Райчиния чучур по средата на пътя[/caption] Въпреки денивелацията, като че ли връщането го взехме по-бързо. След 3 часа започнахме да виждаме перките и излязохме на билото. Което си беше измамно, понеже имахме още час път до колата. [caption id="attachment_1217" align="aligncenter" width="600"] Водата течеше от скалите. Имах чувството че целия Балкан е подгизнал от предните две седмици[/caption] [caption id="attachment_1218" align="aligncenter" width="600"] Скален обитател[/caption] [caption id="attachment_1219" align="aligncenter" width="399"] Поглед към Шипка[/caption] [caption id="attachment_1220" align="aligncenter" width="600"] Я, те всичките си имали женски имена! :) Преброихме Клаудия, Боряна, Жизел, Рут, Радина и т.н.[/caption] [caption id="attachment_1222" align="aligncenter" width="399"] Метеори посред бял ден :)[/caption] [caption id="attachment_1223" align="aligncenter" width="600"] Поглед към кораба-майка. Долу са хижите Младост и Бедек. Младост не работеща, а Бедек май се престроява в квартира за перкаджиите.[/caption] [caption id="attachment_1224" align="aligncenter" width="600"] Да си смажат малко перките, че ако се откъсне някоя има да я гоним до Гърция...[/caption] Накрая вече капнали, едвам движещи си краката достигнахме чекпойнта :) След което някои се откъртиха, а други после имаха проблеми с движенето на крайници и гърбове. Но какво е болката освен един приятен спомен от изминатия път :) Планината малко ни изплаши в началото, но беше благосклонна и ни допусна да се освежим с красотите ѝ.

Тая година нещо взе да се получава дефицит на качествените разходки, та със Сашо и Цвета си рекохме че трябва да забегнем на някъде. Датата беше сто процента ясна - 23 август, че някои бачкат по странни смени и уикендите са им кът. Мястото беше приблизително ясно - Родопите около Кръстова гора. Да, ама не. Звъним насам, звъним натам - всичко в региона заето от три седмици предварително. Та трябваше да си изберем друга дестинация и Сашо някак си намери къща за гости "Средна Арда". Гледахме снимки от Panoramio и блогове - природата изглеждаше много добре. Имаше сумати дестинации за разходка, така че това щеше да е. Имаше само едно "но" - до къщата няма път и се стига или с влака или с лодка :) Супер, мен въобще не ме е страх от лодки.
Петък следобед се добрахме до село Широко Поле от където бай Стоян щеше да ни вземе с лодката. От селото по един черен път се излиза на язовира и красотата започва. По крайбрежната ивица бяха налягали рибари, палатки, туристи... Идилия. Особено в златния час точно преди залеза. [caption id="attachment_1160" align="aligncenter" width="600"] Превоза пристига[/caption] Следва половин час клатушкаща се романтика. Къщата е на 2-3 км по надолу по язовира. Последните лъчи на слънцето огряват острите зъбери, типични за региона. Вижда се как се е променяло нивото на язовира с течение на времето. Текущо водата беше в процес на спадане, което беше проблем за рибарите. "Като източват язовира рибата се стресира и се крие" ни обяснява Стоян. Птиците обаче нямат проблем с това. Край нас прелетя едно ято корморани. [caption id="attachment_1162" align="aligncenter" width="600"] Пазителя на планината[/caption] На другия ден решихме да открием разходката с Перперикон и Каменните гъби край село Бели Пласт. Перперикон = Грешка. Фадромата минала през пътеката нагоре и съборила всичките дръвчета които правеха някаква колкото и да е бледна сянка. Горе - пек и жупел. Горичката на върха е почти изсечена и превърната в разкопки. Навсякъде някой копае. Ти ходиш и се щураш по камънаците и се чудиш как по-бързо да обиколиш и да се махнеш. Изключително не-туристическо място. Никъде не видях указателна табела кой обект какво е. Или карта на обекта. Вода също липсва. А с този открит пек горе, рано или късно ще последват инциденти. Единствената чешма е долу на паркинга, чака се на опашка за нея. Пътеката за надолу е покрита с един фин прах и хлъзгащ се чакъл от разкопките. Всички които се излъгахме да минем от там се чудехме дали ще слезем живи. Там съм ходил 3-4 пъти и всеки следващ път става все по-зле и по-зле. Ужасно е. Ще ви спестя снимки, а може да постна отделно. На Каменните гъби беше маааалко по-добре. Там поне всичко се разглежда за пет минути. Отново липса на указателна табела. Обяд вече минава и ние прибягваме до Кърджали за обяд и бира. И да планираме следващата стъпка. Яяя, имало някаква крепост Монек, на път ни е. Ами освен да я пробваме. Пътната табела е точно на разклона на Широко Поле. В селото също имаше една издялана табела, та хванахме по нея. Поредната грешка за който не си е написал домашното :) Черния път тръгна да ни води по крайбрежието успоредно на ЖП линията... и след половин час справка по GPS-а и лудо ловене на интернет се оказа че посоката ни е абсолютно грешна. Псуване и връщане към асфалта. Я, официалната пътна табела сочела на другата посока. Я, ама там на разклона някой е затрупал пътя! Някой с багер е изсипал 2-3 кофи пръст на асфалта, правейки го абсолютно блокиран за коли. Въздъхвания, стягане на гащите и тръгване нагоре. Все пак не може да е далече, по GPS е на 3 км... След километър нагоре по асфалта излязохме на широка поляна с чешма, масички и туристически информационен център. Центъра беше видял по-добри дни (или тепърва ще види), но по-интересното беше че горе имаше пикник с коли. Значи все пак имало някакъв път, но който не си е написал домашното ще маа крачоли :) След още малко от асфалта се отдели черен път с табела "<= Моняк / 3km". Още три километра ли? Че до сега колко навъртяхме? :) Тук вече маршрута почна стабилно да взима височина. По едно време гората свърши и ни се разкри следната гледка: Всичко под теб. Язовир, град, села, ниви и поля... Красота! [caption id="attachment_1164" align="aligncenter" width="600"] Интересен мост по средата на нищото[/caption] Крепостта горе беше добра - имаше доста запазени зидове, някои от които цели метри високи. На нас обаче след цял ден ни беше писнало от камъни и не можахме да я оценим подобаващо. Вече бяхме сериозно изплезили езиците, а и от към Кърджали се зададоха едни стабилни черни облаци... пет минути горе и дим да ни няма надолу. [caption id="attachment_1166" align="aligncenter" width="600"] Прибиране с лодката[/caption] [caption id="attachment_1167" align="aligncenter" width="600"] Посерко[/caption] [caption id="attachment_1168" align="aligncenter" width="600"] Тракийски скални ниши, за които не остана време[/caption] [caption id="attachment_1169" align="aligncenter" width="600"] Горнотракийски скални гъзета на козлета :)[/caption] Следващия ден решихме да го караме по-айляшката. Наблизо имаше един ЖП мост, който изглеждаше интересен на снимките, та отидохме да го проверим. [caption id="attachment_1170" align="aligncenter" width="600"] Малко разочароващ мост[/caption] След 5-6 километра вървене по жегата по ЖП линията го ударихме на релакс. Между другото през цялото време се надявах да дойде влака да ни даде малко скорост, ама никакъв го нямаше ;) Привечер Стоян ни направи разходка с лодката. По южния бряг на язовира имало ловно стопанство и изобилието от животни беше много богато. [caption id="attachment_1172" align="aligncenter" width="600"] Юмрук Кая[/caption] Еленчетата винаги бяха по двойки - майка и малко. Толкова много не бях виждал никаде другаде! Все едно бях в зоопарка :) [caption id="attachment_1176" align="aligncenter" width="600"] Да хвърлим въдица към слънцето[/caption] [caption id="attachment_1177" align="aligncenter" width="600"] Залез над Студен Кладенец[/caption] След това светлината взе да ми става малко оскъдна, но насилих техниката докрай и успях да хвана още няколко кадъра. Това последното ято излетя от една странна горичка. Дърветата изглеждаха зле - такива болни, бледи, направо бели. Цялото ято от хиляда корморана живее там. Всеки яде по 2 кила риба на ден и сере също толкова, ако разбирате какво искам да кажа ;) Не ни стигна времето да видим всичко което имаше за гледане. И да се насладим както трябва на природата. Определено пак ще се върнем там.

Събота се заформи една инициатива да ходим в Бузлуджа. На Бузлуджа съм ходил много пъти, но вътре не бях влизал до сега. А винаги ми е било мерак. Та някой подаде идеята, организираха се едни евенти във Фейсбук и известна бройка хора се наговорихме за делото.
Времето беше кофти още от петъка. На прибиране към Стара Загора трябваше да мина през този облак. Усещането не беше като да те вали дъжд, а като да си на дъното на океана. Събота започна с разкъсана облачност. Естествено облаците витаеха около Бузлуджа. Не за първи път ми се струва да тръгна посред лято и да пристигна посред есен. (Упътване: пуска се за саундтрак на разказа Summoning) [caption id="attachment_1066" align="aligncenter" width="600"] Първата част от героите[/caption] [caption id="attachment_1067" align="aligncenter" width="600"] Нещо като че ли почва да се появява[/caption] [caption id="attachment_1068" align="aligncenter" width="600"] Извънземните започват да ни отвличат :)[/caption] Помотахме се наоколо докато чакаме другата група да дойде. [caption id="attachment_1069" align="aligncenter" width="600"] Преди като че ли имаше повече фъшкии[/caption] [caption id="attachment_1071" align="aligncenter" width="600"] Тук-таме се отваряха дупки в мъглите[/caption] Разгледахме от къде може да се влезе. Известната дупка беше полу-зазидана. Парадния вход преди време зееше отворен, но уви - беше заварен и закопчан с доста сериозни щанги. Докато вятъра се опитваше да ни издуха към южна България, от някъде се появиха група сериозно въоръжени фотографи. "Здрасти-здрасти" и направо се наредиха на опашка на мишата дупка. След половин час дойдоха и нашите хора и ние се наредихме там. Значи, ако ви се струва че през това 100-килограмов човек не може да влезе - лъжете се :) Като почна да гърми и да ми вали дъжд във врата, много бързо намерих пътя на вътре :) Шмугнахме се по стълбите нагоре директно в голямата зала. Някой от фотографите си беше забравил шарения чадър. Трябваше да го вкарам по-добре в кадър, но се ошашавих от гледката, която ми се разкриваше и забравих какво правя... Знаех че вътре е леш и разруха, но все пак беше по-чисто от стаята ми. Мащаба на интериора ме изненада. Залата е по-голяма от колкото изглежда отвън или по снимки. И по-мръсна. През тавана започваха да пръскат капки. Какъв ти таван - това което е останало от него. От дъжд избягахме, а на дъжд попаднахме. Прескачайки отломки, локви и гняс, взех да се ориентирам в обстановката. [caption id="attachment_1076" align="aligncenter" width="399"] "Пролетарии от всички страни, съединявайте се"[/caption] Учуден бях че въобще е останало нещо от мозайките и паната. Някои от големите портрети бяха старателно унищожени, но мислех че нито едно здраво камъче няма да е останало. [caption id="attachment_1079" align="aligncenter" width="600"] От голямата зала може да се излезе в един концентричен коридор и панорамната тераса след него[/caption] [caption id="attachment_1080" align="aligncenter" width="600"] Мозайките в панорамната тераса[/caption] За съжаление, гледка от терасата точно в този момент нямаше никаква. Мъглата беше плътна като Шипченско биволско мляко. А и започваше доста сериозен порой с гръмотевици. Някои от тях падаха съвсем наблизо. По едно време се оказа че вътре ни вали повече отколкото отвън и се юрнахме на някъде да се скрием. [caption id="attachment_1082" align="aligncenter" width="600"] Кенеф[/caption] [caption id="attachment_1083" align="aligncenter" width="600"] Част от софийската група[/caption] Докато се провирахме по тунелите под трибуните ми направи впечатление колко неща са оставили циганите. Вентилационни тръби, кабелни стойки и канали, решетки... Въобще не си бяха свършили добре работата. [caption id="attachment_1086" align="aligncenter" width="600"] На места си личаха луксозните червени велурени тапети.[/caption] Доста фаянсови плочки бяха изкъртени, но и доста си седяха на мястото. По-надолу намерихме на 90% запазена тоалетна. Забележете тук и вентилационните отвори (и всичките вентилационни тръби из тунелите). Това сигурно е била единствената сграда в България от онова време, притежаваща някаква климатична инсталация. Което ме навежда на въпроса - как се отоплява тази огромна зала? [caption id="attachment_1088" align="aligncenter" width="600"] Пороя заплющя с всичка сила[/caption] Взехме да се отправяме надолу, да потърсим малко сушина. [caption id="attachment_1089" align="aligncenter" width="600"] Фоайето и срещу нас парадния вход. Над нас е пода на голямата зала.[/caption] Във фоайето хванахме вратата, която ходеше към сервизните помещения и задната част. [caption id="attachment_1091" align="aligncenter" width="399"] Тук вероятно е бил трафопоста за високо напрежение на сградата.[/caption] [caption id="attachment_1093" align="aligncenter" width="600"] Един от старите входове от север, който вече е зациментиран[/caption] Хванахме по спиралното стълбище в началото на помещението: Долу имаше малки стаички ("Килии!" веднага казва болното ми въобръжение :) ) почти опоскани. [caption id="attachment_1095" align="aligncenter" width="600"] Предупредени сте. Болното ми въобръжение става още по-болно.[/caption] Едно от малкото останал инвентар. За какво е служил пулта - никой не знае. Една от другите стаи беше някакво машинно помещение за вентилацията: [caption id="attachment_1099" align="aligncenter" width="600"] Гроба на френските urbex-ери...[/caption] [caption id="attachment_1101" align="aligncenter" width="600"] Единствената неразбита врата, която видяхме в цялата сграда.[/caption] [caption id="attachment_1102" align="aligncenter" width="600"] Единствената дървена врата :)[/caption] [caption id="attachment_1107" align="aligncenter" width="600"] Връщаме се обратно на горе[/caption] Излязохме от другата страна на трансформаторното помещение в основата на пилона. Имало е асансьор, който се качва до горе. Прави впечатление, че асансьора е имал индикации за 6 етажа, но табло с 10 бутона. Вероятно са използвали стандартни компоненти от Искърския завод, защото видяхме само две спирки на асансьора - Долу и Горе. Тук хванахме нагоре по сервизната стълба. Снимки липсват, понеже хич, ама хич не ми беше до това точно тогава :) Изкачването ми се стори поне час, през което време отслабнах доста, направих мускули и изобретих нови нецензурни думички. Всъщност сега като гледам таймстампа на снимките - точно 10 минути е било :) [caption id="attachment_1110" align="aligncenter" width="600"] Вече сме горе. А вратата е "нестандартна" понеже се отваря наобратно.[/caption] [caption id="attachment_1111" align="aligncenter" width="600"] До тук май циганин не се е качвал да "бере" джилязо.[/caption] Оказа се че края на мъките не е дошъл и до върха на пилона има още няколко стълби, една от друга по-вити и по-интересни. След малко внезапно просветна и се оказа че сме в основата на червената петолъчка. Двете петолъчки се виждат от далече. Едно време хората от околията са мислели че са направени от рубин и са стреляли по тях с пушки, опитвайки се да ги свалят. Материала е някакво двуслойно стъкло или пластмаса. А звездите са гигантски. Изкачихме поне 2 етажа докато стигнем средата им. След звездите следва малко помещение с няколко шкафа. До преди известно време тук е имало телекомско оборудване и на площадката горе е имало антени на ТВ, радио и интернет оператори. От всичко това е останала само лепенката "CISCO" на шкафа. Надявах се от горе да се открие хубава гледка, но уви. Мъглата беше минала консистенцията на Шипченско биволско мляко и отиваше към Купешко краве масло. Не ставаше да се мотаем излишно, че вятъра щеше да ни издуха. Хванахме обратно. Починахме малко долу и направихме един бърз разбор къде не сме ходили още. До този момент вече бяхме пълни до горе с впечатления и адреналина беше започнал да заличава някои от моментите. Сега се сещам че не обиколихме цялата тераса или концентричния коридор преди нея. Но вече е късно. Хванахме през фоайето стълбите надолу. Озовахме се в приземен етаж с гардероб в ляво и кенефи в дясно. [caption id="attachment_1115" align="aligncenter" width="600"] Фоайето[/caption] [caption id="attachment_1117" align="aligncenter" width="600"] Хаха, късно. Вече работата отиваше към излизане.[/caption] Минахме за последно през голямата зала за финални снимки. [caption id="attachment_1119" align="aligncenter" width="600"] Героите[/caption] [caption id="attachment_1121" align="aligncenter" width="600"] Героите отвън[/caption] В заключение да кажа че съм много очарован от преживяното. Пак ще ходим. Disclaimer: Извършеното упражнение не се препоръчва на никого. Навирането в стари изоставени сгради си е риск! Ако не го осъзнавате, нямате стабилна група и подготовка, не го правете.

Онзи ден си спретнахме една малка тридневна екскурзия Враца - Луковит - Троян. Доста път избихме, доста красоти видяхме. Пъхнахме се в три пещери и се разходихме по една супер яка река. И още, и още...
Събота 5 часа сутринта - принудително събуждане от възбудените пилета по клоните под прозореца. Няма как ще се става рано, и без това път ме чака. Зареждане на важни течности - нафта, вода и ракия и аварийни кроасани от магазина. Що е то "авариен кроасан"? Като тръгнеш да обикаляш сутрин в непознат град и не намираш ни една работеща баничарница, ще разбереш ;) Пуснах се до София с лежерните 100 км/ч по Тракия и разхода на ситроена падна до 5.5. И пак изпреварих малко графика, но времето беше употребено в кварталната баничарница там. Забрах другия член на експедицията - Димо, и хванахме към Враца. Чийтнахме изходящия трафик от столицата през едни странични села и за малко да се забутаме в Кремиковци, но с някаква странна врътка стъпихме на правилния път. По АМ "Хемус" за първи път карах и ми се стори интересна магистрала. През пет минути я тунел, я мост. Какви криви мостове все над гигантски урви - красоти. От магистралата към Ботевград слязохме по интересен пътен възел на три етажа. Малко преди обяд се добрахме до Враца. Брей, там имат голям Балкан. Ама не от онзи нормален Балкан, който съм виждал към Карлово или Казанлък, а съвсем различен Балкан тип скала. Огромни зъбери, отсечки от по 200-300 метра висящи над пътя. Врачанци как спят спокойно като знаят, че това може да им падне на покрива... Интересна планина е там. Пътя се виеше долу в ниското и като погледнеш наляво - скала, като погледнеш надясно - скала. На долу - рекичка, а около нея полянки с беседки, цър-пър, пътечки... Много угодно направено. Зарекохме се да спрем тук на връщане. Завъртяхме се по завоите на прохода Вратцата, минахме разклона на Згориград, където толкова се шашнах от табели че с десен мигач описах лява окръжност :) И нагоре. Направи впечатление че тук-таме между завоите има забити пилони и седалков лифт. Горе спряхме да видим лифтовата станция - пълна скръб. Изоставена от години, от самата станция са останали само едрите елементи, които не могат да се свалят. Чудно обаче че въжето, седалките и пироните стояха почти непокътнати. Във Врачанско нямат ли цигани да нарежат всичко за скрап? [caption id="attachment_969" align="aligncenter" width="600"] Поглед надолу към Згориград[/caption] Съвсем наблизо беше чекпойнт Алфа в експедицията - пещерата "Леденика". За щастие или нещастие, случихме на спортен полуден, който се провеждаше горе. Двайсет автобуса с лапетии и сума ти коли, човек няма от къде да мине. Района около обръщалото е готин. Хем е спортен, хем е скараджийски. [caption id="attachment_995" align="aligncenter" width="600"] Към пещерата се строеше яко.[/caption] Всичко беше превърнато в строителна площадка по изграждането на "тематичен парк". [caption id="attachment_973" align="aligncenter" width="399"] Тези ще се виждат интересно на сателитните снимки[/caption] Всъщност едвам намерихме къде е самата пещера измежду всички багери, кранове и разкопани траншеи. И сега разбрах защо се казва "Леденика" - като застанеш на входа и те подхваща едно свежо течение отдолу. Много приятно в 30-градусовата пролетна жега. Вътре в пещерата беше адско упражнение по провиране, патешко ходене и пълзене. Брей, видях зор. А когато потта се оттичаше от очите ми, успявах да видя и подземните красоти. Имам чувството че едни и същи пещерняци дават имена на всичките образувания. Във всяка пещера която съм влизал има стандартните - Дядо Мраз, Баба Яга, младоженците и т.н. Мъха расте там където светят прожекторите. Много ми е чудно как не дават в пещерата да се снима със светкавица, че увреждала не знам какво си. А нон-стоп вътре блещят всичките тия киловатови прожектори, които освен това и греят и сигурно ебават майката на цялата екосистема. [caption id="attachment_981" align="aligncenter" width="600"] Едно от по-широките "чистилища"[/caption] [caption id="attachment_983" align="aligncenter" width="399"] Езерото със съкровището[/caption] След половинчасовата обиколка се върнахме обратно в света на жегата и задухата. Отдадохме нужното уважение на кебапчийницата и хванахме надолу. Спряхме под голямата скала и се ококорихме - някакви луди се катереха горе по каменните зъбери :) [caption id="attachment_986" align="aligncenter" width="600"] Общ изглед на камънака[/caption] [caption id="attachment_987" align="aligncenter" width="600"] Открийте тези в горната снимка[/caption] [caption id="attachment_988" align="aligncenter" width="600"] Или тези[/caption] Много рахатно е направено там - беседки, огнища, мостчета над реката. Няколко образователни маршрута тръгваха наляво-надясно. Тук-таме бяха опънати палатки. [caption id="attachment_990" align="aligncenter" width="399"] Ручейче[/caption] Намързелувахме се хубаво и тръгнахме да се местим към следващия чекпойнт, където щяхме да спим. Следва - Ден 2